5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 167
София, 03.04.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и девети март две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4575/2017 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция преди изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 87 от 27.10.2017 г./.
С решение № 437 от 07.02.2017 г. по гр. д. № 16475/2015 г. Варненският районен съд допуснал делба на апартамент, находящ се в [населено място], [улица], ет. 2, представляващ самостоятелен обект с идентификатор № 10135.2553.362.1.2 по КККР, заедно с принадлежащите му две изби и 1/2 ид. ч. от таванско помещение, ведно с 1/2 ид. ч. от дворното място, между С. А. В. с дял 1/8 ид. ч., В. А. В. с дял 1/8 ид. ч., Д. Л. Р. – В. с дял 1/8 ид. ч., Р. А. В., действащ чрез неговата майка и законен представител Д. Л. Р. – В., с дял 1/8 ид. ч. и П. В. В. с дял 1/2 ид. ч. Със същото решение П. В., Д. В. и Р. В., действащ чрез неговата майка и законен представител Д. В., са осъдени да заплащат на С. В. и В. В. по 45 лева месечно – обезщетение за ползване на делбeния имот, считано от влизане в сила на решението в тази част до окончателното извършване на делбата, на основание чл. 344, ал. 2 ГПК, а искането за разликата над 45 лева до претендираната сума от 75 лева месечно е отхвърлено.
С решение № 1193 от 11.07.2017 г. по в. гр. д. № 817/2017 г. Варненският окръжен съд потвърдил първоинстанционното решение в обжалваните части – за допускане на делба при определените квоти и по уважените искания по чл. 344, ал. 2 ГПК.
Касационна жалба вх. № 23112 от 11.08.2017 г. в срока по чл. 283 ГПК е подадена от П. В. В.. Изложени са оплаквания за неправилно приложение на чл. 344, ал. 2 ГПК, тъй като никой не препятства ищците да ползват наследената част от етажа; неправилно, в нарушение на чл. 355 ГПК, разноски са присъдени за производството пред въззивния съд, а и изобщо за цялото производство; неправилен е изводът на въззивния съд, че възражението касаторът да е придобил по давност обособена част от етажа, е направено несвоевременно.
Касационната жалба е недопустима в частта срещу въззивното решение с характер на определение по претенцията по чл. 344, ал. 2 ГПК. С т. 6 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че спорът по чл. 282, ал. 3 ГПК /отм./ за отреждане на делбените имоти на съделителите до окончателното извършване на делбата подлежи на двуинстанционно разглеждане и касационният контрол върху него е изключен /в случая решението е за сумите, които едните съделители трябва да плащат на другите срещу ползването, но то е подчинено на същия режим/. Трайната практика на ВКС приема, че поради идентичност на правната уредба това разрешение следва да се приложи и по споровете, които се разглеждат по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК. Въззивните определения, постановени по този ред, не подлежат на касационно обжалване. В случая решението по привременните мерки е обжалвано пред въззивния съд, който се е произнесъл с обжалваното решение. Следователно въпросът, разрешен с него, е бил разгледан в две съдебни инстанции и с това процесуалният ред за контрол е изчерпан. Касационната жалба в тази част следва да се остави без разглеждане.
В останалата част касационната жалба отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението по чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК /в редакция преди изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./, поради което е допустима.
Ответниците по касация С. В. и В. В. считат, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване; Д. В. и Р. В., действащ чрез неговата майка и законен представител Д. В., изразяват становище за основателност на жалбата.
При проверка по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Производството е делбено, във фазата по допускане на делбата.
Данните по делото сочат и това е прието за установено, че делбеният недвижим имот е придобит от В. В., по време на брака му със С. В., а впоследствие на основание дарение и наследствено правоприемство негови собственици на станали децата им: съделителят П. В. и А. В.. Последният е починал през 2015 г. и е оставил за наследници по закон трите си деца – ищците С. и В. В. и ответника по иска Р. В. и съпругата си – ответницата Д. В.. Съобразно така установения произход на имота и при приложение разпоредбите на чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗНсл квотите на съделителите са определени на 1/2 ид. ч. за П. В. и по 1/8 ид. ч. за наследниците на А. В., при които е и допусната делбата на съсобствения имот.
Въззивният съд приел, че възражението на П. В. за придобиване по давност на собствената му 1/2 ид. ч. /следва да се разбира- на реално обособена част от апартамента/ е преклудирано като незаявено в срока по чл. 342 ГПК. Освен това в отговора на исковата молба съделителят не е оспорил посочените от ищците квоти, нито основанието за допускане на имота до делба. С оглед на тези съображения възражението не е разгледано.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не формулира конкретен въпрос. Позовава се на ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и сочи, че обжалваното решение противоречи на тълкувателния акт, тъй като в делбената маса е включена и владяната от него обособена част от жилищния етаж, с обособени входове и сервизни помещения, върху която е установил необезпокоявано владение от сключването на договора за дарение. Развива съображения във връзка с придобивния способ придобивна давност и сочи, че според константната практика, за да се придобие изключително право на собственост върху недвижим имот, в т. ч. и върху обособена част от същия, е необходимо владелецът не само да владее вещта за себе си необезпокоявано, но и да манифестира това свое действие без противопоставяне от останалите съсобственици. Твърди, че необосновано съдът в двете инстанции не е допуснал събирането на доказателства в тази насока, с което е нарушено правото му на защита.
Предпоставките за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество са посочени в чл. 280, ал. 1 ГПК /в редакция преди изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./ и ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на тях и данните по делото следва да се приеме, че в случая не е налице нито едно от условията за допускане на касационно обжалване.
Касаторът не е формулирал правен въпрос, имащ определящо значение за изхода на спора и по който да се е произнесъл въззивният съд, като обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на обжалването. Във връзка с позоваването на ТР № 1 от 06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС следва да се посочи, че съдът в двете инстанции не се е произнесъл по въпроса дали са налице предпоставките за придобиване от касатора по давност на обособена част от делбения жилищен етаж, а и не е бил длъжен да го стори. Това възражение е заявено несвоевременно – едва в устните състезания пред първоинстанционния съд, вместо в срока по чл. 342 ГПК – в първото заседание, до когато е допустимо /а не само в срока за отговор на исковата молба/ всеки от съделителите да възрази против правото на някой от другите съсобственици да участва в делбата, против размера на неговия дял и против включване в наследствената маса на някои имоти. В отговора на исковата молба на л. 59 от първоинстанционното дело, уточнението на същия – л. 83, и в изявленията на процесуалния представител на касатора в първото съдебно заседание, проведено на 04.07.2016 г. /л. 87/, става въпрос за устна уговорка по разпределение на ползването и обитаването на съответните части от етажа. Тъй като П. В. не е поддържал този способ като основание за придобиване на права върху жилищния етаж, доводът за придобиване по давност на част от делбения имот не е бил предмет на обсъждане от съда в двете инстанции. Ето защо не се касае до правен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил правната воля на съда в обжалваното решение, по който да се допусне касационно обжалване. Поради това не може и да се преценява налице ли е противоречие с ТР № 1 от 06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /редакция преди изменението с ДВ, бр. 87 от 27.10.2017 г./ за допускане на касационно обжалване.
В касационната жалба касаторът се е позовал на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /редакция преди изменението с ДВ, бр. 87 от 27.10.2017 г./, но не е подкрепил същото с влезли в сила решения така, както изисква т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Не е налице и последното поддържано основание – това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Разпоредбата визира евентуално преодоляване на неправилна съдебна практика или липса на такава при разрешаване на конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, чрез тълкуване, с което да се преодолее непълнота, неяснота или противоречивост на правна норма. За да се допусне касационно обжалване на посоченото основание, не е достатъчно касаторът да възпроизведе законовия текст, а следва и да мотивира и обоснове с какво разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за развитието на правото. Това не е сторено в приложението към касационната жалба, а не може и да се извлече от текста на жалбата.
При този изход на спора по допускане на касационното обжалване не съществува възможност касационната инстанция да се произнесе по въпроса за разноските във връзка с приложението на чл. 355 ГПК. Освен това разрешаването на този въпрос е подчинено на специални правила – чл. 248 ГПК, а касаторът не е обжалвал определение № 2423 от 19.09.2017 г., постановено в производство по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските.
Ответниците по касация претендират присъждане на разноски за настоящото производство в размер на 1 400 лева. Видно от договор за правна защита и съдействие № 219 от 18.09.2017 г., договореното адвокатско възнаграждение е в размер на претендираната сума, платима изцяло или на части в брой или по банков път. Доказателства за заплащане на възнаграждението не са представени. В договора за правна помощ липсва вписване за направено плащане. В списъка с разноски по реда на чл. 80 ГПК са посочени фактури и банкови извлечения, но такива не са представени. Ето защо разноски не следва да се присъждат – т. 1 на ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба вх. № 23112 от 11.08.2017 г., подадена от П. В. В. срещу въззивното решение № 1193 от 11.07.2017 г. по в. гр. д. № 817/2017 г. на Варненския окръжен съд в частта с характер на определение, постановено на основание чл. 344, ал. 2 ГПК.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1193 от 11.07.2017 г. по в. гр. д. № 817/2017 г. на Варненския окръжен съд в останалата част.
В първата част определението може да се обжалва пред друг състав на Върховния касационен съд на РБ в едноседмичен срок от съобщаването, а в останалата част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: