2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 130
София, 23.07.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на единадесети юли две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Розинела Янчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова ч. гр. д. № 2600/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 1123/21.03.2019 г., подадена от Т. И. И. и С. И. И. чрез адв. Г. Г., срещу определение № 151/12.02.2019 г. по в. ч. гр. д. № 19/2019 г. на Габровския окръжен съд, с което без уважение е оставена частна жалба срещу определение № 4023/26.10.2018 г. по гр. д. № 6691/2018 г. на Плевенския районен съд за прекратяване на производството поради недопустимост на предявения иск.
Жалбоподателите поддържат оплакване за неправилност на въззивното определение поради противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост. Развиват довод за нарушение разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК, задължаваща съда да изложи мотиви по преценката на доказателствата, както и фактически констатации и правни изводи по спора; неправилно било прието наличие на административноправни отношения между страните, произтичащи от разпоредби на Закона за културното наследство /ЗКН/, вместо съществуващите между тях гражданскоправни отношения; фактът, че министърът на културата е орган на изпълнителната власт, не променял характера и същността на претенцията, тъй като страните са равнопоставени от гледна точка зачитане и защита на правата; собственият на жалбоподателите недвижим имот нямал статут на културна ценност категория „за сведение” по смисъла на ЗКН, поради което липсвали и отношения, свързани с прилагане на разпоредби на ЗКН.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по частната касационна жалба намира следното:
Ищците /сега жалбоподатели/ твърдят, че притежават идеална част от сграда в [населено място], [улица], която през 1989 г. при действието на Закона за паметниците на културата и музеите /ЗПКМ, отм./ била включена в списъка на декларирани паметници на културата с предварителна категория „за сведение”. След отмяната на ЗПКМ през 2009 г. със ЗКН в чл. 50 били въведени четири категории, между които нямало категория „за сведение”. Такава категория била прибавена с измененията на ЗКН през 2011 г. В пар. 12 от ПЗР на ЗКН от 2009 г. било записано, че заварените декларирани по досегашния ред недвижими паметници на културата запазват своя статут като декларирани обекти по този закон. Според ищците това уточнение се отнасяло само до обектите, попадащи в разпоредбата на чл. 50 ЗКН в редакцията от 2009 г. преди изменението от 2011 г., тъй като не било направено изменение на пар. 12 от ПЗР на ЗКН, който нямал обратно действие. Поради това категорията „за сведение” като новосъздадена по ЗКН не включвала автоматично декларираните по ЗПКМ /отм./ обекти в предварителна категория „за сведение”, а това следвало да се извърши със заповед на министъра на културата. Предвид изложеното ищците считат, че между тях и ответника не съществуват правоотношения, произтичащи от право на собственост върху обект културна ценност в предварителна категория „за сведение”. Ответникът не признавал това обстоятелство, поради което издал заповеди и други административни актове, които пряко рефлектирали в правото им на собственост, свързано с ограничения, които следвало да търпят в съответствие с изискванията на ЗКН.
Заявеното с исковата молба искане е да се признае за установено по отношение на министъра на културата, че между ищците като собственици на процесния имот и ответника не съществуват правоотношения, произтичащи от право на собственост върху обект културна ценност в предварителна категория „за сведение”. В допълнение към исковата молба ищците заявяват, че целят защита на правото си на собственост и отричат правото на ответника да ограничава това тяхно право, като го подчини на ограничителния режим на ЗКН.
Първоинстанционният съд прекратил производството поради недопустимост на предявения иск. Приел, че изложеното в исковата молба и допълнението към нея не сочи на правен интерес от водене на гражданско дело. Ограниченията, които ищците търпят, са породени от отношения на власт и подчинение, които не могат да се определят като гражданскоправни. Посочено е, че предявеният иск не е с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, а е такъв по чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК – иск за установяване на факти с правно значение /собственост върху имот със специален статут, който те искат да отрекат/, какъвто не е изрично предвиден от закона. Едва при изрично оспорване в административно производство на конкретен акт съдът би се произнесъл преюдициално и относно съществуването или не на оспорените административни правоотношения, но този въпрос не би могъл да бъде решен от гражданския съд по поискания от ищците ред.
Въззивният съд приел, че прекратителното определение е правилно. Цели се установяване, че собственият на ищците недвижим имот няма статут на културна ценност в категория „за сведение” по смисъла на ЗКН, поради което липсват и отношения между страните, свързани с прилагане на разпоредби, предвидени в ЗКН. Установяването на този факт не е изрично предвидено от закона, поради което искът е недопустим. Посочил, че отношенията между страните по делото се развиват на основание разпоредби на ЗКН, като издадените заповеди и други административни актове от ответника и други административни органи засягат правната сфера на ищците, поради което е прието, че между страните са създадени административни отношения по повод издадени административни актове във връзка с приложение на ЗКН. Съществуването или не на тези административни правоотношения не може да бъде оспорено пред гражданския съд по ред на чл. 124, ал. 1 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателите поддържат чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК и поставят въпроса: допустим ли е установителен иск за установяване на липсата на определена правна връзка между ищците и ответника, като с установяването на липсата на правоотношения помежду им, като по този начин би се постигнала премахването на една правна несигурност, имаща пряк ефект върху правомощията им на собственици на недвижим имот. Поддържат, че обжалваното определение противоречи на редица решения на ВКС, които не посочват и не представят, както и на ТР № 8/2012 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това считат, че определението е очевидно неправилно.
Съобразно приетото в мотивите към обжалваното определение, че предявеният иск е за установяване на факт, а не за несъществуването на едно правно отношение, не може да се приеме, че е налице противоречие с ТР № 8/2012 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. То е по въпросите: при какви предпоставки е допустимо предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права и налице ли е правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права, когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право. Такива въпроси в разглеждания случай не се поставят. Не се представя, нито цитира друга практика на ВКС, макар в изложението да се твърди противоречие на въззивното определение с такава практика. Ето защо основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. То само е споменато в изложението, но не е обосновано и мотивирано съгласно изискванията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
По поставения въпрос, който в обобщен вид се свежда до това дали е допустим отрицателен установителен иск за право на собственост, въззивният съд не е дал отрицателен отговор – напротив, приел е, че тъй като искът не е за установяване несъществуването на правоотношение, а е за установяване несъществуването на факт, какъвто не е изрично предвиден от закона, такъв иск е недопустим. Този извод не е в отклонение от нормата на закона, че исковете за факти с правно значение са допустими само в случаите, предвидени в закон – чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК, а в случая такова предвиждане за установяване, че собственият на ищците недвижим имот няма статут на културна ценност в категория „за сведение” по смисъла на ЗКН, няма. Изводът не е в отклонение и от установената съдебна практика, според която фактите, релевантни за едно гражданско правоотношение, могат да се установяват в съответното исково производство, имащо за предмет това правоотношение. Извън този спор факти с правно значение могат да бъдат установявани по исков ред само в предвидените от закон случаи, а ако това условие не е налице, предявеният иск е недопустим. Дали собственият на ищците недвижим имот не притежава съответния статут по смисъла на ЗКН, е факт с правно значение, за който не е предвидено самостоятелно установяване по исков ред. Ето защо не може да се приеме, че обжалваното определение е очевидно неправилно, а това води до извод, че основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК не е налице.
В обобщение, не се разкриват поддържаните от жалбоподателите предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 151/12.02.2019 г. по в. ч. гр. д. № 19/2019 г. на Габровския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: