О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 148
София, 28.03.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и осми март две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Розинела Янчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 203/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция преди публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
Образувано е по касационна жалба на „Слънчев бряг” АД [населено място] срещу въззивното решение № 50/29.08.2018 г. по в. гр. д. № 143/2018 г. на Бургаския апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 74/19.03.2018 г. по гр. д. № 588/2017 г. на Бургаския окръжен съд, е признато за установено по предявения от Общината [населено място] иск, че „Слънчев бряг” АД [населено място] не е собственик на имот с идентификатор …………… по КККР на [населено място] с площ от 2 482 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за второстепенна улица, при посочени граници, и е отменен констативен нотариален акт № …, том …, рег. № …, дело № …../25.11.2014 г.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.
От ответника по касация – ищец по делото, е подаден писмен отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Данните по делото сочат и това е прието за установено, че със заповед № 76/06.11.2000 г. на кмета на община Несебър, влязла в сила на 22.11.2000 г., е одобрен застроителен и регулационен план за квартал №…, курортна зона „Д.“, за парцели …, …, …, … и ….
Заповедта е предшествана от съдебни решения и решения на Общинската поземлена комисия [населено място] за възстановяване на собственост по реда ЗСПЗЗ, както и от заповед № 51/08.06.1998 г. на кмета на община Несебър за одобряване попълването на кадастралния план на к. к. „Срънчев бряг” с реституираните имоти, собственост на физически лица. Постановено е и решение № КЗЗ-6/06.10.1999 г. на Комисията за земеделски земи при Министерството на земеделието, горите и аграрната реформа за промяна предназначението на реституираните земеделски земи на общо 10 980 кв. м. в землището на [населено място], местността „С.“, за изграждане на обект „частни пансионати”.
Въззивният съд приел, че със заповедта е извършена първа регулация на неурегулирана територия. Предмет на заповедта, като част от застроителния и регулационен план, е и улично-регулационният план на зоната, с който е отреден терен за улицата, предмет на спора, осигуряваща достъп до урегулираните имоти, като от същите са отнети части за обособяване на улицата. В тази насока са и показанията на разпитаните свидетели П. С. и П. К. – собственици на имоти, предмет на заповедта, които са установили, че след възстановяване на собствеността върху тогава земеделската земя, са сменили предназначението й и са възложили на частна фирма изготвянето на ПУП за урегулиране на поземлените имоти, като от всички били отнети по около 20% за комуникациите – пътища, паркинг за осигуряване на достъп.
Ответното дружество не е оспорило проведената реституционна процедура в полза на физически лица и влезлия в сила застроителен и регулационен план по заповедта от 2000 г.
Понастоящем улицата, предмет на спора, съществува и е изградена със средства на собствениците на прилежащите имоти, като е изпълнена настилка с бетон и малка отсечка – с асфалт.
Въззивният съд приел, че в случая е налице хипотезата на чл. 21а З. /отм./ – касае се за първа регулация, извършена по искане на собственици на реституирани имоти по ЗСПЗЗ, при която с влизането в сила на застроителния и регулационен план, одобрен със заповед № ../06.11.2000 г. на кмета на община Несебър, собствениците на имотите са придобили собствеността върху новообразуваните в плана парцели, а общината е придобила собствеността върху отстъпените й части от имотите за изграждането на предвидената по плана улица, осигуряваща достъп до урегулираните имоти. Въззивният съд се позовал на съдебна практика и възприел извършеното в нея тълкуване за вещно-отчуждителния ефект на заповедта по чл. 21а З. /отм./.
При формиране на този извод въззивният съд приел за ирелевантно обстоятелството, че в заповедта за одобряване на застроителния и регулационен план разпоредбата на чл. 21а З. /отм./ не е посочена като материалноправно основание за издаването й. Приел, че при наличието на фактическия състав на материалния закон, предвидените в същия последици от влезлия в сила застроителен и регулационен план са настъпили. Съдът приел за ирелевантно за фактическия състав на чл. 21а З. /отм./ възражението на ответника /сега касатор/, че процесната улица частично попада върху плочник и асфалтобетон към сграда на бившия ресторант „Д.”, по съображения, че това благоустрояване не е по одобрен застроителен и регулационен план.
Въззивният съд приел за неоснователно и позоваването на габарита на разглежданата улица, който на места е под нормативно изискуемия. Посочил, че този въпрос е по законосъобразността на одобрения застроителен и регулационен план и е могъл да бъде предмет на разглеждане при обжалване на заповед № ../06.11.2000 г. Такова не е било предприето от заинтересованите собственици и административният акт е влязъл в сила, която обвързва гражданския съд и последният не може да извършва проверка по законосъобразността на заповедта, а е длъжен да зачете настъпилите последици от влезлия в сила застроителен и регулационен план.
Твърдението на ответника по иска, че е собственик на спорната [улица] дка, предоставена територия за нуждите на к. к. „Слънчев бряг”, впоследствие включена в капитала на „Слънчев бряг” АД, е счетено от въззивния съд за недоказано, след като е прието, съобразно заключение на съдебно-техническа експертиза, че територията, в която се намира процесният имот, не попада в територията, предмет на акт за държавна собственост № …/18.07.1995 г. Съдът се позовал и на съдебно-счетоводна експертиза за липса на счетоводна информация, от която да бъдат идентифицирани с кадастрални параметри земите, включени в активите на ДФ „Слънчев бряг“, както и за предоставената за стопанисване и управление земя, разпределена между образуваните от нея държавни фирми, описани в решение от 1991 г. на Комитета по туризъм към Министерския съвет. Поради липса на счетоводни документи към 30.11.1992 г. експертизата не е констатирала счетоводно отразяване на предоставена за стопанисване и управление земя към момента на преобразуване чрез сливане на държавните дружества в учреденото през 1993 г. „Слънчев бряг“ ЕАД. Представената на експертизата рекапитулация на оценката на земята на „Слънчев бряг“ ЕАД – 2 150 дка, е от 30.11.1994 г. и по нея не са представени счетоводни записвания. В регистър инвентарна книга на дълготрайните активи към 31.12.1999 г. за актив „земя и трайни насаждения“ /счетоводна сметка 201/11/ е посочена информация за „земя-източна част“ с инв. № …, площ 2 150 дка, дата на придобиване – 31.12.1994 г. В този регистър, обаче, отново няма данни за първичните документи – основание за завеждане на земята в активите на дружеството, като липсва и индивидуализация на терена.
Въззивният съд приел за неоснователно и позоваването от ответника на придобивна давност в резултат на осъществявано владение в продължение на повече от 10 години, считано от 1981 г. Твърдението, че процесният имот, попадащ в земята, предмет на акт за държавна собственост № …/18.07.1995 г., е ползван за нуждите на к. к. „Слънчев бряг”, е счетено за несъстоятелно с оглед местонахождението на процесната улица извън терена по акта за държавна собственост. Прието е и това, че дружеството не е ангажирало доказателства за осъществено владение чрез фактическа власт върху процесния имот с намерение за своене. Напротив, след 1998 г. теренът е реституиран на физически лица по реда на ЗСПЗЗ, които са инициирали одобрения застроителен и регулационен план и са изпълнили строителни работи по изграждане на предвидената улица. Обстоятелството, че по искане на дружеството общината е одобрявала частично изменение на подробния устройствен план-план за регулация за съответни урегулирани поземлени имоти, е счетено за неотносимо към конкретния спор за имот, отреден за улица.
Съобразно изложеното въззивният съд приел, че е доказана не само процесуалната, но и материалната легитимация на ищеца като титуляр на спорното право на собственост, а ответното дружество не е собственик на спорния имот, поради което предявеният отрицателен установителен иск за собственост е уважен, а издаденият в полза на ответника констативен нотариален акт е отменен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил на първо място въпроса за липса на правен интерес от предявения отрицателен установителен иск. Въпросът е обоснован с твърдението, че по делото не е установено провеждане на процедура по отчуждаване в полза на общината до и след влизане в сила на ЗУТ, поради което общината не е придобила собствеността върху спорния имот по силата на заповед № 76/06.11.2000 г. Твърди се, че по този въпрос въззивното решение противоречи на решение № 358/26.04.2010 г. по гр. д. № 441/2009 г. на ВКС, І-во г. о.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че твърдяното противоречие не е налице. В решението на състав на ВКС е прието, че отреждането по ЗПИНМ /отм./ или предназначаването по З. /отм./ на имот за обществено мероприятие с уличнорегулационен план няма непосредствено отчуждително действие след изменението на чл. 39 ЗПИНМ от 06.07.1956 г. /отм./, а също и при действието на З. /отм./ – чл. 105. Предназначаването на терена с плана за задоволяването на обществени нужди не е предвидено като придобивен способ. Законоустановеният способ за придобиване на вещни права е отчуждаването на недвижим имот за обществени нужди. Разгледаният в обжалваното решение случай е различен. Правният интерес от предявения отрицателен установителен иск ищецът е обосновал с твърдение за общинска собственост по силата на отчуждаване по реда на чл. 21а З. /отм./. Липсата на сходство в случаите обуславя извода, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
На второ място касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 6/18.02.2015 г. по гр. д. № 4034/2014 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., което било постановено по сходен с настоящия казус между същите страни. Касаторът обаче не сочи материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е разрешен от въззивния съд в противоречие със съдебната практика. А съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС това е първото условие, на което следва да отговаря изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Освен това не се разкрива сходство между разгледаните случаи. В цитираната практика прокарването на улица е прието като мероприятие по застроителния и регулационен план за обществени мероприятия по чл. 22 З. /отм./, докато настоящият случай попада в обхвата на разпоредбата на чл. 21а З. /отм./.
В точка трета на изложението се твърди, че е налице основанието, предвидено в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд разрешил правния въпрос досежно придобивния способ за общината в противоречие със закона и съдебната практика. Касаторът се позовава на приетата по делото съдебно-техническа експертиза и сочи, че апелативният съд следвало да приеме за установен и безспорен факта, че процедура по отчуждаване както за реалната част от 650 кв. м., маркирана на комбинирана скица приложение № 4 към допълнителното заключение, така и по отношение на другите части от процесния имот с НТП: за второстепенна улица, не е провеждана, поради което имотът не е станал общинска собственост. Както бе посочено в предходния абзац, касаторът е длъжен да формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, което той не е сторил. Не е и обосновал съгласно изискванията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС соченото от него основание за допускане на касационно обжалване, което се свързва с произнасяне от въззивния съд по въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не е посочил и представил съдебна практика, на която обжалваното решение да противоречи. На последно място изложението в тази част представлява оплакване по съществото на правния спор, което не е предмет на производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК, в което се преценява наличието на изискуемите от закона предпоставки за допускане на касационно обжалване.
В четвърта точка на изложението е формулира въпросът: начинът на образуване на процесния имот като улица нарушава ли нормите на З. /отм./ и ЗУТ и на практиката по приложението им. Съображенията за формулиране на въпроса са свързани с възражението на касатора, че имотът не представлява улица с изискуемите по закон габарити. По такъв въпрос въззивният съд не се е произнесъл в мотивите към обжалваното решение – посочил е, че гражданският съд не е компетентен да извърши проверка по законосъобразността на заповедта за одобряване на застроителния и регулационен план, защото това е могло да бъде предмет на разглеждане при обжалването на заповедта. Ето защо по този въпрос не е налице общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, а именно въпросът да е определящ изхода на правния спор.
Петият поставен въпрос е: при липса на проведена отчуждителна процедура по предвидения в закона ред може ли да се приеме, че процесният имот с предназначение по КККР: за второстепенна улица, е общинска собственост. Сочи се противоречие с решение № 18/08.02.2013 г. по гр. д. № 583/2012 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. С него е прието, че ако съществуваща улица е изградена в съответствие с предвижданията на ЗРП и има всички характеристики на част от уличната мрежа, но без теренът върху който е прокарана, да е бил отчужден по предвидения в закона ред, въпреки изричните разпоредби на пар. 7, ал. 1, т. 4 от ПЗР на ЗМСМА и чл. 2, ал. 1, т. 1 от Закона за общинската собственост, не може да се приеме, че общината е придобила правото на собственост по силата на предвиден в закона придобивен способ. В разглеждания случай въззивният съд е приел, че законовата процедура по отчуждаването е проведена, поради което като поставен в несъответствие с мотивите към обжалваното решение, въпросът не може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване.
Шестият въпрос е по приложението на пар. 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА, според който не преминава в собственост на общините такова държавно имущество от рода на посоченото по ал. 1, което е включено в капитала, уставния фонд или се води по баланса на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество. Касаторът се позовава на съдебна практика – решение № 145/02.12.2015 г. по гр. д. № 2508/2015 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 200/29.06.2010 г. по гр. д. № 5293/2008 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 244/25.02.2010 г. по гр. д. № 99/2009 г. и решение № 314/28.11.2011 г. по гр. д. № 1061/2010 г., двете на ВКС, І-во г. о., според която предоставеното за стопанисване и управление държавно имущество не може да стане общинска собственост по някой от критериите на пар. 7, ал. 1 от ПЗР на ЗМСМА, поради забраната, въведена с пар. 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА. И по този въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато, тъй като въззивният съд е приел за недоказано спорният имот да е бил предоставен за стопанисване и управление на държавното предприятие – праводател на ответното дружество. Поради това и не се установява противоречие с цитираната съдебна практика като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Последният седми въпрос касае приложението на чл. 17а ЗППДОбП /отм./. Касаторът се позовава на ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, т. 2Г, според която, за да се приложи нормата на чл. 17а ЗППДОбП /отм./, не е необходимо предоставеният за стопанисване или управление имот да е заприходен нито в баланса на държавното предприятие към момента на преобразуването, нито в баланса на преобразуваното търговско дружество. В тълкувателния акт е посочено още, че фактическият състав на този придобивен способ за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти при образуването, преобразуването и приватизирането на държавни предприятия, включва: държавата да е собственик на конкретно имущество; това държавно имущество да е било предоставено за стопанисване и управление на държавно предприятие и с акта на държавния орган за преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество това имуществото да не е изрично изключено от имуществото, което се включва в капитала на търговското дружество. В съответствие с така изясненото съдържание на правната норма въззивният съд е изследвал наличието на предоставяне за стопанисване и управление на земя, включваща спорната по делото, и е приел, че територията, в която се намира процесният имот, не попада в територията, предмет на акт за държавна собственост № …/18.07.1995 г. Счетоводните записвания също обсъдени от гледна точка на информация за основанието, за площ, за първоначална стойност, от която да могат да бъдат идентифицирани с кадастрални параметри земите, включени в активите на ДФ „Слънчев бряг“, както и за предоставената за стопанисване и управление земя, разпределена между държавните фирми, описани в решение № 83/18.06.1991 г. на Комитета по туризъм към Министерския съвет. А щом този първи елемент от фактическия състав на чл. 17а ЗППДОбП /отм./ не е налице, то поддържаното придобивно основание не може да се приеме за доказано – извод, който не се променя от останалите разсъждения на въззивния съд относно завеждането в баланса на държавното към момента на преобразуването държавно дружество. Поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице, поради което касационното обжалване не може да бъде допуснато.
Ответникът не е претендирал присъждане на разноски по водене на делото във Върховния касационен съд.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 50/29.08.2018 г. по в. гр. д. № 143/2018 г. на Бургаския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: