2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 252
София, 21.05.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на шестнадесети май две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Розинела Янчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1179/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 89/21.11.2018 г. по в. гр. д. № 252/2018 г. Разградският окръжен съд обезсилил решение № 238/01.08.2018 г. по гр. д. № 988/2017 г. на Районния съд [населено място] в частта, с която са отхвърлени предявените от Ф. Н. М. и А. Н. М. срещу Е. Н. М. и Г. М. М., искове за признаване на установено, че Д. Н. М., В. Н. М. и Е. Н. М. са собственици на по 1/5 ид. ч. от жилищна сграда със застроена площ от 70 кв. м., построена в общински поземлен имот, за който е отреден УПИ …-… от кв. … по плана на [населено място], и прекратил производството по делото в тази част.
В частта, с която са отхвърлени предявените от Ф. Н. М. и А. Н. М. срещу Е. Н. М. и Г. М. М. искове за признаване на установено, че ищците са собственици на по 1/5 ид. ч. от същата жилищна сграда, първоинстанционното решение е потвърдено.
Касационна жалба вх. № 5243/28.12.2018 г. е подадена от ищците Ф. Н. М. и А. Н. М., чрез пълномощник – адвокат Е. К., срещу въззивното решение в частта за отхвърляне на предявения от тях положителен установителен иск. Изложени са оплаквания за постановяване на решението при основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и е насочена срещу въззивно решение, което не е изключено от касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.
От ответниците по касация – ответници по исковете, Е. Н. М. и Г. М. М. не е подаден писмен отговор.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Данните по делото сочат, че върху общински парцел …-… от кв. … по плана на [населено място] е отстъпено право на строеж в полза на Н. М. Х., а след прекратяване на брака му с Б. К. А. /Б. К. А./ и заплащане на суми за уравнение на дяловете въз основа на влязло в сила решение по чл. 288, ал. 2 ГПК /отм./, собственик на построената жилищна сграда е станала Б. К. А.. Последната починала на 11.11.2015 г. и оставила за наследници по закон пет деца: Ф. Н. М., А. Н. М., Е. Н. М., Д. Н. М. и В. Н. М..
Първоинстанционният съд приел, че приживе Б. К. А. заедно със синовете си построила за четиримата си сина две нови жилищни сгради, като в една от къщите на първия етаж се настанил да живее синът В., а на втория – синът А., в другата й част се настанил синът Д., а в по-малката жилищна сграда, построена през 1990-1991 г., заживял синът Е. – ответник по делото, заедно със съпругата си Г. – втората ответница. Както ищците, така и останалите наследници на Б. А. знаели, че малката къща се строи от майката, но за сина Е., тъй като останалите трима братя имали къща и били осигурени. Установено е, че в строителството на къщата са участвали и ответниците. В тази къща до смъртта си живяла и Б. А., по едно време там живяла и ищцата Ф.. Братята на ответника Е. не се противопоставяли на владението, осъществявано от него и от съпругата му, и докато не разбрали за издаден в тяхна полза нотариален акт за собственост по давност през 2017 г. владението било спокойно, трайно, необезпокоявано от никого в продължение на повече от 20 години. За недоказано съдът приел твърдението на ищците, че процесната сграда е построена върху стопанска постройка, за която наследодателката Б. А. е имала строително разрешение, но дори да е установено такова припокриване, това не може да опровергае факта на владението, осъществявано от Е. М. и съпругата му над процесната сграда от 1991 г. и факта, че никое от останалите деца на наследодателката не се е противопоставило ответникът и семейството му да живее в имота и да го владее за себе си, така както и самият ответник не се е противопоставил на правото на останалите трима братя да владеят другата двуетажна сграда, построена от наследодателката за Д., В. и А.. Оттук първоинстанционинят съд заключил, че ответниците са станали собственици на процесния имот по силата на изтекла в тяхна полза придобивна давност.
По делото е установено и това, че понастоящем общинският парцел …-… от кв. … по плана на [населено място] е разделен на три парцела, като спорната сграда се намира в УПИ …-…от кв. ….
Въззивният съд приел, че в допустимата си част, с която е отхвърлен искът на Ф. Н. М. и А. Н. М. за собственост на по 1/5 ид. ч. от процесната сграда, първоинстанционното решение е правилно и на основание чл. 272 ГПК препратил към изложените в него мотиви за неоснователност на иска, след което обсъдил оплакванията във въззивната жалба.
Оплакването, че от построяването през 1990-1991 г. до смъртта си през 2015 г. общата наследодателка на ищците и на първия ответник Б. К. А. е живяла в процесната сграда заедно с ответниците, поради което ответниците са могли да започнат да осъществяват давностно владение върху частта от сградата, която същата е ползвала, едва след смъртта й, е намерено за неоснователно. Прието е, че още от построяването на сградата ответникът Е. М. е считал същата за своя собственост, предвид изричното изявление на майка му, че сградата е за него, от което въззивният съд заключил, че владението е осъществявано от този ответник върху цялата сграда още от 1991 г., независимо че в нея до смъртта си през 2015 г. живеела и майка му. Безспорно ответникът е демонстрирал пред майка си владението предвид събраните доказателства, че е извършвал плащания по строежа на сградата.
За неоснователно е прието и следващото оплакване във въззивната жалба, че ответниците не са придобили правото на собственост на основание чл. 79, ал. 1 ЗС, тъй като не е доказано намерението им за придобиване по давност на наследствената част на другите сънаследници – братята и сестрата на първия ответник, които са наследници на общата наследодателка Б. К. А.. Въззивният съд приел, че владението, осъществявано от ответниците, е започнало още след построяването на сградата през 1991 г. и 10-годишният срок е изтекъл през 2001 г., много преди смъртта на Б. А., единствено която е притежавала отстъпено право на строеж. Ето защо с построяването на сградата само тя е придобила правото на собственост върху същата. През периода, в който ответниците са упражнявали владение, Б. А. е била жива. Позоваването през 2017 г., когато се снабдили с нотариален акт по чл. 587, ал.2 ГПК, не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок, както е посочено в т. 2 на Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС. Ето защо въззивният съд приел, че децата на Б. А., в т. ч. и ищците, не са могли да придобият по наследствено правоприемство от нея правото на собственост. Тъй като в периода 1991-2001 г. процесната сграда е била индивидуална собственост единствено на Б. А., а през 2001 г. ответниците са придобили правото на собственост на основание чл. 79, ал. 1 ЗС, то след смъртта й през 2015 г. децата й, в т. ч. и ищците, не са могли да придобият по наследство оставено от нея право на собственост на основание чл. 5, ал. 1 ЗНсл, защото с придобиването от страна на ответниците през 2001 г. на правото на собственост по давност правото на собственост на Б. А. е изгубено /погасено/. Ето защо не е било необходимо ответниците да манифестират намерението си за своене пред останалите си братя и сестра си /в т. ч. и ищците/ и да отблъскват тяхното владение.
Последното оплакване във въззивната жалба е за това, че разрешението за строеж за стопанска сграда, въз основа на което е била построена процесната жилищна сграда, е издадено на името на наследодателката Б. А., от което следвал извод, че тя е построила сградата, респективно сградата е била нейна собственост, а не на ответниците. Въззивният съд приел, че е нормално разрешение за строеж да е било издадено на името на Б. А., тъй като само тя е разполага с отстъпеното право на строеж. Това обаче не изключва факта на владението, осъществено от ответниците, както и приложението на чл. 79, ал. 1 ЗС.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като процесуалноправен правен въпрос се поставя този по приложението на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, задължаващи съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона и да изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, фактическите констатации и правните изводи, както и при постановяване на решението си да обсъди и извърши преценка на всички доказателства и доказателствени средства. Според касаторите този въпрос е разрешен в противоречие с решение № 214/10.04.2009 г. по гр. д. № 6466/2007 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и определение № 644/14.07.2014 г. по т. д. № 2857/2013 г. на ВКС, І-во т. о. При поставяне на този въпрос касаторите не са посочили в изложението кои доказателства, доводи и възражения не са обсъдени от въззивния съд. Това те са сторили в касационната жалба, поради което настоящият състав съобразява изложеното в нея за необсъждане на обстоятелството, че за спорната сграда няма представени строителни книжа и документи, от които да се установи от кога започва да тече придобивната давност – разрешение за строеж, акт образец 16 и др., липсва и акт за узаконяване на строежа, както и данни кога е изградена покривната конструкция, за да може да се установи кога изтича 10-годишният давностен срок.
В изложението е поставен и материалноправен въпрос: от кой момент един строеж, за който няма одобрена проекто-сметна документация и издадени строителни книжа, е годен обект за упражняване на владение и придобиване по давност съгласно действащата към 1991 г. нормативна уредба и дали липсата на издаден съответен акт доказва съществуването на годен за владеене строеж. Касаторите се позовават на решение № 58/12.05.2014 г. по гр. д. № 7025/2013 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и решение № 831/20.01.2010 г. по гр. д. № 1689/2008 г. на ВКС, ІІІ-то г. о. Позовават се и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС касационното обжалване може да се допусне по правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение. Поставените процесуалноправен и материалноправен въпроси не са обуславящи изхода на делото, защото правният спор не се е концентрирал върху това дали процесната сграда представлява незаконен строеж и съдът не е изложил съображения в тази насока. Правният спор не се е концентрирал и около това от кой момент една новопостроена сграда, за която няма издадени строителни книжа, е годен обект за упражняване на владение и за придобиване по давност. Наред с това следва да се посочи, че придобиването на вещни права върху една сграда не зависи от законността на строителството, а от наличието на вещни права върху дворното място, в което обектът е построен – право на собственост или право на строеж, когато се касае за трайно прикрепен към земята обект. Поради това липсата на издадени строителни книжа не води до извод за липса на обект, който може да бъде придобит по давност. Трайна е съдебна практика, установена при действието на З. – отм. /когато е изградена процесната сграда/, че за наличието на сграда е необходимо завършеност до „карабина” – понятие, идентично с понятието „груб строеж”, каквото изискване понастоящем е въведено изрично с нормата на чл. 181, ал. 2 ЗУТ, а определението за груб строеж е дадено в пар. 5, т. 46 от ДР на ЗУТ. В тази насока съдът е приел, че сградата е построена през 1991 г. Тогава тя е станала обект, годен да бъде придобит по давност, поради което и давността е изтекла през 2001 г., а позоваването през 2017 г., когато ответниците са се снабдили с нотариален акт за собственост по давност, е само процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок – 2001 г. Съобразно изложеното поставените от касаторите въпроси не обосновават наличието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Това прави безпредметно обсъждането на поддържаните специални основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
Като основание за допускане на касационно обжалване касаторите поддържат и очевидна неправилност на обжалваното решение. Развиват тезата, че това основание е налице при неприложена императивна правна норма, когато приложението й е обосновано от възприетата в решението фактическа обстановка, както и при необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрив с правилата на формалната логика, опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта извън реалното му съдържание и характеристика, установимо от доказателствата.
Обжалваното решение не е очевидно неправилно. Съгласно чл. 281, т. 3 ГПК решението е неправилно при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Критерият по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК изисква квалифицирана форма на тези пороци. В случая той не е осъществен, защото не са налице хипотези, които предполагат очевидна неправилност – нарушение на императивна материалноправна норма и необсъждане на свързаните с прилагането й доказателства по делото, на основни съдопроизводствени правила /например ограничаване на правото на защита и нарушаване равенството на страните в процеса/ или наличие на явна необоснованост. Освен това основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК е обосновано от касаторите само теоретично, без аргументация защо се поддържа неговото наличие и без да е свързано с конкретиката по настоящото дело.
В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество, водим от което Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение решение № 89/21.11.2018 г. по в. гр. д. № 252/2018 г. на Разградския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: