О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 221
София, 02.05.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и пети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Розинела Янчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1150/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 1024/21.01.2019 г., подадена от Р. Р. Х., срещу въззивното решение № 2974/17.12.2018 г. по в. гр. д. № 4054/2018 г. на Софийския апелативен съд. Изложени са оплаквания за постановяване на решението при основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и е насочена срещу въззивно решение, което не е изключено от касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.
От ответниците по касация Р. Г. К. и М. Р. К. е постъпил писмен отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 3515/01.06.2018 г. по гр. д. № 4814/2017 г. на Софийския градски съд, с което е признато за установено, че Р. Г. К. и М. Р. К. са собственици на основание покупко-продажба по н. а. № …/28.09.2016 г. на апартамент № … с площ от 54.41 кв. м. в [населено място],[жк], [улица], вх. А, ет. 3, ведно с таванско и избено помещения и 5.1393% ид. ч. от общите части, и А. В. Б. и Р. Р. Х. са осъдени да предадат владението на имота на собствениците му.
В частта, с която ревандикацонният иск е уважен срещу А. Б., въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Спорният по делото апартамент е придобит от ищеца Р. К., по време на брака му с М. К., чрез договор за покупко-продажба, сключен с н. а. №…/28.09.2016 г., с продавачи Д. А. Б. и Б. В. П.. Продавачите от своя страна са придобили собствеността по два договора за дарение, сключени с н. а. № …/1996 г. и н. а. № …/1997 г., с които ответникът А. Б. дарил на 20.12.1996 г. на Б. П. /бивша съпруга/ 1/10 ид. ч., а на 03.02.1997 г. дарил на дъщеря си Д. Б., действаща чрез законния си представител Б. П., 9/10 ид. ч. от имота. Д. придобил собствеността от своите родители чрез договор за покупко-продажба по н. а. № …/1995 г., като имотът е бил обременен с учредено вещно право на ползване на С. С. В. – баба на дарителя. Последната е починала на 19.10.2009 г.
Ответниците са оспорили допустимостта на иска поради липса на правен интерес, както и неговата основателност. Възразяват, че ищците не са собственици поради липса на транслативен ефект на сключения от тях договор за покупко-продажба, тъй като техните праводатели към момента на сключване на договора не са били собственици на процесния имот.
Ответникът А. Б. е релевирал възражение, че владее имота като негов собственик, придобил го на основание изтекла в негова полза придобивна давност в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС, поради което праводателите на ищците са изгубили правото си на собственост на 01.01.2008 г., към момента на сделката те вече не са били собственици, поради което и сключеният с ищеца Р. К. договор от 2016 г. не е породил транслативен ефект. Твърди, и че понастоящем продължава да упражнява фактическа власт чрез наемателя ответника Р. Х..
Ответникът Р. Х. е въвел възражение, че ищците не са собственици на спорния имот, тъй като са го придобили от несобственик, както и че упражнява фактическа власт на надлежно правно основание- вписан в имотния регистър договор за наем, сключен с ответника Б..
Възраженията на ответниците, направени в срока по чл. 131 ГПК, относно автентичността на подписите в н. а. №№ …/2016 г., …/1996 г. и …/1997 г., не са поддържани пред въззивната инстанция, поради което е прието, че те са извън предмета на въззивното производство.
В последното съдебно заседание на първоинстанционния съд, след разпита на св. Б. П. за обстоятелствата, при които са сключени договорите за дарение, ответниците са въвели възражение за недействителност на договорите поради липса на основание – чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД, тъй като не били сключени с дарствено намерение и не били безвъзмездни, а с тях бил уреден дълг на дарителя Б. към трето лице /неправилно разгледано, според въззивния съд, като възражение за нищожност на договорите като привидни, което обаче не е довело до неправилност на постановеното първоинстанционно решение, тъй като е прието за преклудирано/. Пред въззивния съд ответниците са въвели друго основание за нищожност, а именно абсолютна симулативност на договорите за дарение – чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД. Въззивният съд приел, че ответникът Х. не е бил страна по тези договори и неговото знание за действителните отношения между договарящите не може да се предполага. Приел обаче, че този ответник не е процесуално легитимиран да предявява възраженията на наемодателя си, произтичащи от правото на собственост, а само тези, които произтичат от облигационното основание, от което черпи права – договора за наем. Въззивният съд приел, че ответникът Б. е следвало да въведе възражението за недействителност на договорите в срока за отговор на исковата молба, поради което по-късното му релевиране е преклудирано. Наред с това въведеното от него възражение за придобивна давност, започнала да тече от 01.01.1998 г. – след сключване на договорите, имплицитно включва признание за действителност на същите. По тези съображения възражението за недействителност на договорите за дарение не е разгледано.
По отношение на останалите възражения е прието следното:
С гласни доказателства е установено, че до 2005 г. в имота живеела ползвателката С. В., като до смъртта й през 2009 г. периодично била гледана от своята дъщеря в [населено място], където и починала. След смъртта й никой не живеел в апартамента, тъй като същият се нуждаел от основен ремонт. Собствениците към този момент – св. Б. П. и дъщеря й Д. Б., имали ключ от имота и ходели понякога, периодично Д. Б. се събирала в него с приятели. През този период ответникът Б. живеел със своя приятелка в[жк], [улица]. През 2015 г. Д. Б. завела в имота свой приятел – св. К. П. /без родство със страните/, за да огледат имота с цел ремонт, а когато отишла в края на м. ноември същата година, установила, че ключът е сменен и не може да влезе. Св. П., като съсобственица, изключила тока в имота. От съседи разбрала, че понякога А. Б. се появявал, но в апартамента никой не живеел. След продажбата на имота на ищците св. П., който действал в качеството си на пълномощник на купувача Р. К., се свързал с А. Б., с когото се разбрали да освободи апартамента през м. декември, но на уговорения час Б. не се явил. През м. ноември 2017 г. св. П. ходил в имота заедно с ищцата около 18.30-19.00 часа, когато се показал мъж, който потвърдил, че е Б.. Свидетелят установява, че в апартамента не е имало ток.
Въззивният съд кредитирал показанията на св. П. /преценени съгласно изискванията на чл. 172 ГПК/, тъй като са подробни, последователни, логични и непротиворечиви, кореспондират на писмените доказателства, на показанията на св. П., както и на заявеното от ответника Б. в представена пред съда искова молба, че процесният имот е бил обитаван единствено от ползвателката и едва след смъртта й той започнал да упражнява фактическа власт изключително за себе си като негов собственик /последното е преценено като признание на факт съгласно чл. 175 ГПК/.
Въз основа на тези данни въззивният съд приел за недоказано релевираното от ответника Б. придобивно основание – изтекла в негова полза придобивна давност за периода от 01.01.1998 г. до 01.01.2008 г., тъй като не се установява същият да е упражнявал фактическа власт върху процесния имот до смъртта на ползвателката през 2009 г., нито да я е възпрепятствал да владее имота като притежател на вещно право на ползване; не е установено до пролетта на 2015 г. да е упражнявал владение за себе си, което да е било явно за собствениците Д. Б. и Б. П., и да е отблъснал владението им върху имота.
По тези съображения въззивният съд приел, че ищците валидно са придобили собствеността, като сделката от 28.09.2016 г. е породила транслативен ефект, тъй като към момента на сключването й правото на собственост на праводателите Д. Б. и Б. П. не е било прекратено поради придобиването му на оригинерно основание от ответника А. Б., който владее имота без правно основание. Това прави предявеният срещу него ревандикационен иск основателен.
По делото е установено и това, че ответникът Р. Х., сега касатор, упражнява фактическа власт върху имота в качеството си на държател, по силата на облигационно отношение – вписан в имотния регистър договор за наем, сключен на 08.02.2017 г. с ответника А. Б.. Като взел предвид, че договорът е сключен след датата, на която ищците са придобили собствеността, и нотариалният акт, с който се легитимират за собственици, е бил вече вписан в имотния регистър, въззивният съд счел, че последващото вписване на договора за наем, сключен с лице, което не е собственик на имота, не може да им бъде противопоставено. Оттук съдът заключил, че ответникът Х. също неоснователно упражнява фактическата власт /под формата на държане, за владелеца Б./, поради което и предявеният срещу него ревандикационен иск се явява основателен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, съдържащо се в касационната жалба, касаторът Р. Х. е поставил въпроса: може ли лице, което е ответник по ревандикационен иск по чл. 108 ЗС, но не е страна по договор за покупко-продажба на недвижим имот, от който ищецът черпи право на собственост, да релевира в хода на съдебния процес възражение за нищожност на договора. Счита, че въпросът е разрешен в противоречие с ТР № 4/07.07.2010 г. по тълк. д. № 4/2009 г. на ОСГК на ВКС. Позовава се на т. 2 от тълкувателния акт, в която е посочено, че сключеният между община и физическо лице договор за замяна, по който една от насрещните престации е недвижим имот- публична общинска собственост, е нищожен поради невъзможен предмет, а на нищожността на един договор може да се позове всяко трето лице, което има правен интерес от това. За ответника по предявен по реда на чл. 108 ЗС ревандикационен иск е налице такъв правен интерес, дори да не твърди, че не притежава самостоятелни вещни права върху вещта, предмет на ревандикация, нито да е налице правно основание, даващо му право да упражнява фактическата власт върху имота, тъй като по смисъла на чл. 108 ЗС упражняващото фактическа власт върху имота без право основание лице дължи предаване на вещта само на действителния й собственик, т. е. на лицето, което по категоричен начин е установило, че притежава правото на собственост върху тази вещ. Само собственикът може да иска съгласно чл. 108 ЗС своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това.
Поддържаното противоречие не е налице, тъй като посоченият тълкувателен акт е постановен в една специфична хипотеза на договор за замяна на недвижими имоти по чл. 222-223 ЗЗД, сключен между община и физическо лице, имащ за предмет на една от насрещните престации недвижим имот, който е публична общинска собственост, когато разпореждането не е извършено от общината, а от физическо лице, т. е. от лице, което не е собственик на този имот. Прието е, че в тази хипотеза договорът е нищожен поради невъзможен предмет – т. 1. Разрешението, дадено в т. 2 /на което касаторът се позовава/, че трето за договора лице, което е ответник по иск по чл. 108 ЗС, предявен от физическото лице, може да прави възражения по действителността на договора за замяна и вещнопрехвърлителния му ефект, е неразривно свързано и не може да бъде разглеждано откъснато от разрешението по т. 1, отнасящо се само до разгледаната в тълкувателния акт тясна хипотеза. То не дерогира общия принцип, че пред съд не могат да се заявяват чужди права /в случая правата на страната по договорите за дарение – ответника Б./, освен в предвидените от закон случаи /чл. 26, ал. 2 ГПК/. Правният интерес от позоваване на чужд договор е винаги конкретен, което означава, че третото лице, какъвто касаторът се явява по отношение на договорите за дарение, не може да въвежда довод за нищожност на договори, по които не е страна. Ето защо не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос.
По-нататък в изложението касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК с довод, че обжалваното решение е очевидно неправилно поради неправилност на мотива на въззивния съд, че възражението на ответника Б. за изтекла в негова полза придобивна давност имплицитно включва признание за действителност на сключените от него договори за дарение. Касаторът счита, че са допуснати драстични нарушения на процесуалните правила относно съдържанието на възражението, както и на материалния закон относно придобивната давност като оригинерно основание за придобиване правото на собственост върху процесния имот. Развит е довод за очевидна неправилност на въззивното решение и поради нарушение на разпоредбата на чл. 216, ал. 2, изр. 1-во ГПК, тъй като според касатора с оглед абсолютния характер на вещното право на собственост върху процесния имот решението по иска по чл. 108 ЗС трябва да бъде еднакво по отношение на всички ответници, които се явяват необходими другари. Поради това в нарушение на процесуалните правила е прието, че възражението на ответника Б. за нищожност на договорите за дарение е преклудирано, макар той да се е присъединил към възражението на ответника Х., което не е засегнато от процесуалната преклузия.
В решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д. № 10/2018 г. е прието, че в приложното поле на предпоставката очевидна неправилност като отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, законодателят е включил всички пороци на въззивния акт, обуславящи неговата неправилност. Това налага разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт като касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК да бъде направено въз основа на обективни критерии.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В разглеждания случай тези предпоставки не са налице. Изложените от касатора доводи по съществото си са доводи за неправилност на решението като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Освен това оплакванията не се отнасят към исковете срещу касатора. Те касаят възражението за придобивна давност, противопоставено от другия ответник, а на чужди права касаторът не може да се позовава. Следва да се посочи и това, че в случая ответниците не са необходими другари. Всеки от тях е ответник по самостоятелен иск с различни твърдения за основанията, на които всеки от тях твърди да се намира в имота. Ето защо не може да се приеме, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно.
На последно място в касационната жалба са развити оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на процесуалните правила, станали причина за явната необоснованост на атакуваното първоинстанционно решение и довели до нарушения на материалния закон. С оглед позоваването от касатора на чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК следва да се приеме, че тази част от касационната жалба не е част от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а съставлява изложение на касационните основания по чл. 281 ГПК. Освен това позоваването на практика на ВКС относно същността и характеристиките на договора за дарение е във връзка с възраженията на ответниците по иска за недействителност на договорите за дарение, сключени от А. Б., а по този въпрос касационно обжалване не се допуска.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на по 500 лева по договор за правна защита и съдействие № …………. от 11.03.2019 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 2974/17.12.2018 г. по в. гр. д. № 4054/2018 г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА Р. Р. Х. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място],[жк], блок 1, вх. А, ет. 3, ап. 8, да заплати на Р. Г. К. и на М. Р. К. по 500 /петстотин лв./ лева, съставляващи разноски за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: