2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 283
София, 03.06. 2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на тридесети май две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Розинела Янчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1236/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Л. В. срещу въззивното решение № 307 от 11.10.2018 г. по в. гр. д. № 393/2018 г. на Пернишкия окръжен съд.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, приподписана е от адвокат В. Н. – особен представител на страната, и не е налице изключението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./ за допустимостта на касационното обжалване, поради което е допустима.
От ответницата по касация З. Л. Р. не е подаден писмен отговор в срока по чл. 287 ГПК.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С въззивното решение, предмет на касация, Пернишкият окръжен съд потвърдил решение № 622 от 11.07.2017 г. по гр. д. № 01256/2017 г. на Пернишкия районен съд, с което е допусната делба между З. Л. Р. и Е. Л. В. при квоти по 1/2 ид. ч. на апартамент с идентификатор …………. по КККР на [населено място], находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, със застроена площ от 68.09 кв. м., ведно с прилежащото избено помещение с площ 4.10 кв. м. и 2.13% ид. ч. от общите части на сградата.
По делото е установено, че страните са бивши съпрузи, бракът между които е сключен на 03.11.1974 г. и е прекратен с влязло в сила на 21.05.2001 г. съдебно решение за развод.
По време на брака, с договор от 06.04.1990 г., сключен по реда на Наредбата за държавните имоти /отм./, съделителят Е. В. закупил спорния по делото апартамент, ведомствен на З. [населено място], за сумата 13 725 лева. Цената е покрита със собствени средства, внесени с квитанция № 3969 от 06.04.1990 г. в размер на 1 725 лева, и заемни средства от Д. в размер на 12 000 лева, внесени с инспекторско нареждане № 312 от 06.04.1990 г. Видно от договора, купувачът се задължил да работи в З. [населено място] в продължение на още 10 години.
По предявения от З. Р. иск за делба ответникът Е. В. /сега касатор/ е въвел възражение, че сумата за заплащане на апартамента е покрита от него с лични /собствени/ средства, поради което е налице трансформация на лично имущество по смисъла на чл. 21, ал. 1 СК от 1985 г. /отм./, с което иска да обори презумпцията на чл. 19, ал. 3 СК от 1985 г. /отм./, че съвместният принос се предполага до доказване на противното. За да поддържа това възражение, ответникът се е позовал на отбелязаното в договора от 1990 г., че цената на имота била покрита със собствени средства в размер на 1 725 лева и заемни средства от Д. в размер на 12 000 лева, както и че той се е задължил да работи още 10 години в Завода за тежко машиностроене в [населено място].
Въззивният съд приел възражението за неоснователно. Изразът „собствени средства” означава, че сумата е била изплатена от ответника, но не и че представлява лични средства по смисъла на някоя от хипотезите, визирани в чл. 20 СК от 1985 г. /отм./. През времето, когато тази сума е била изплатена, ответникът е бил в брак с ищцата, поради което същата представлява съпружеска имуществена общност. Банковият заем от 12 000 лева също е бил изтеглен по времето, когато страните са били в брак. Обсъждайки съдържанието на удостоверение изх. № 1928/2018 г. за окончателно погасяване на кредита, без да е посочена крайната дата на погасяването и че тя е след 21. 05. 2001 г. /когато бракът между страните е прекратен/, съдът приел, че кредитът е бил погасен през време на брака и със средства, представляващи съпружеска имуществена общност. Обстоятелството, че с договора ответникът се е задължил да работи 10 години в завода, чието ведомствено жилище е закупил, по никакъв начин не означава, че същото е закупено с негови лични средства. Съдът приел, че извършваната от ответника търговска дейност като ЕТ „Карина З. Е. Н.” Е. Л. В. е била за задоволяване нуждите на семейството, като признание за такива доходи и усилия от страна и на ищцата се съдържа в представеното от ответника възражение. Останалите представени по делото доказателства са приети за неотносими към предмета на спора.
Въз основа на така установеното от фактическа и правна страна въззивният съд заключил, че всеки от съпрузите е изпълнявал разпоредбата на чл. 18 СК от 1985г. /отм./ за осигуряване чрез взаимно разбирателство и общи усилия и съобразно своите възможности, имущество и доходи, на благополучието на семейството, а възражението на ответника за трансформация на лично имущество по смисъла на чл. 21, ал. 1 СК от 1985 г. /отм./ приел за неоснователно. Поради това делбата е допусната при равни квоти по 1/2 ид. ч. за всеки съделител.
На последно място въззивният съд приел за недопустимо искането във въззивната жалба за определяне на по-голям дял на ответника поради наличие на по-голям принос по реда на чл. 28, ал. 3 СК от 1985 г. /отм./, сега чл. 29, ал. 3 СК. Иск с такъв предмет би могъл да бъде предявен единствено като самостоятелен с искане за спиране на делбеното производство по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, съдържащо се в „допълнение към касационна жалба”, е посочено, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и по материалноправни въпроси от значение за точното прилагане на закона – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК. Твърди се, че в обжалваното решение не е обсъдено възражението на касатора за трансформация на лично имущество, а от събраните по делото доказателства се установява, че същият има значителен принос в придобиването на имота, поради което искането е за допускане на делбата при квоти 2/3 ид. ч. за касатора и 1/3 ид. ч. за ответницата по касация /ищца/. Оспорва се като противоречащ на практиката на Върховния касационен съд изводът на въззивния съд, че възражението за по-голям принос е несвоевременно и недопустимо. Поддържа се противоречие с Постановление на Пленума на ВС № 5/1972 г. и решение № 288/30.03.2010 г. по гр. д. № 411/2009 г. на ВКС, І-во г. о.
В мотивите към т. 4 на ТР № 5/2013 от 29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че критерият за преобразуване на лично имущество в закупения през време на брака имот е изцяло обективен – изследва се характерът на вложените в придобиването средства. В съответствие с тази съдебна практика въззивният съд е изследвал въведените от ответника /сега касатор/ твърдения, с които същият е обосновал възражението за вложени от него лични средства в придобиването на делбения имот, и така е изпълнил задължението си по приложение разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК да обсъди всички доказателства, твърдения, доводи и възражения на страните, включени в предмета на делото. Изводът за липса на преобразуване на лично имущество е направен след пълно и задълбочено изследване на твърденията за произхода на вложените парични средства, като същите са приети за недоказани. В съответствие с установената съдебна практика въззивният съд е изложил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, а именно, че жилището е съпружеска имуществена общност, тъй като е закупено с общи на съпрузите средства. Задължението за изплащане на заема от Д., независимо че е поето само от единия съпруг, тежи върху двамата съпрузи солидарно съгласно чл. 25, ал. 2 СК /отм./ и частта от имота, придобита със заемни средства, следва да се счита включена в общността /решение № 237 от 27.06.2011 г. по гр. д. № 931/2010 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 428 от 11.04.2016 г. по гр. д. № 6452/2013 г. на ВКС, IV-то г. о., решение № 473 от 20.05.2009 г. по гр. д. № 941/2008 г. на ВКС, I-во г. о./. Касаторът не е доказал и придобиването на делбения имот да е в резултат на търговска дейност, осъществявана от него като едноличен търговец, което да изключи приноса на съпругата – нетърговец /мотивите към т. 1 на ТР № 2 от 27.12.2001 г. по тълк. д. № 2/2001 г. на ОСГК на ВКС/. С оглед събраните по делото доказателства, обусловили формираните от въззивния съд фактически и правни изводи за неоснователност на възражението за трансформация на лично имущество, следва да се приеме, че обжалваното решение не противоречи и на разрешението, дадено в т. 3 на Постановление № 5 от 31.10.1972 г. по гр. д. № 4/1972 г. на Пленума на ВС, според което не принадлежат на двамата съпрузи вещите, придобити чрез преобразуване на лично имущество. Ето защо не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
За да обоснове основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторът се позовава и на решение № 288/30.03.2010 г. по гр. д. № 411/2009 г. на ВКС, І-во г. о. Прегледът на същото показва, че с този съдебен акт са разрешени правни въпроси, различни от поставените по настоящото дело, а именно дали е оборена презумпцията по чл. 19, ал. 3 СК от 1985 г. /отм./ за съвместен принос, ако постройката в имот – лична собственост на единия съпруг, е построена по време на брака, но не със семейни средства, а от трето лице, както и за правното положение на вещ, закупена със средства, дарени само на единия съпруг от неговия баща. В хипотезата, пред която страните са изправени, такива въпроси не се поставят, поради което посоченото решение не може да обоснове основание за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Не е налице противоречие със съдебната практика и по въпроса дали иск за определяне на по-голям дял от общото имущество на единия съпруг, ако приносът му в придобиването значително надхвърля приноса на другия съпруг, може да се съедини с иск за делба. С т. 3а на Постановление № 7 от 28.11.1973 г. по гр. д. № 6/1973 г. на Пленума на ВС е прието, че с иск за делба не може да бъде съединен конститутивен иск за създаване на съсобственост или на различни от законните дялове. Искът по чл. 28, ал. 3 СК от 1985 г. /отм./ е именно такъв конститутивен иск, с който се претендира създаване на различни от законоустановените с чл. 27 СК от 1985 г. /отм./ равни дялове на бившите съпрузи. Ето защо, като е приел, че такъв конститутивен иск би могъл да бъде предявен единствено като самостоятелен с искане за спиране на делбеното производство, въвзивният съд е процедирал в съответствие със задължителната съдебна практика, което води до липса на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване – произнасяне на ВКС, което би било от значение за точното прилагане на закона по смисъла на това понятие, разяснен в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Както бе посочено, по поставените от касатора въпроси има константна практика на ВКС, а от постановяването й не са настъпили промени в законодателството и в обществените условия, които да налагат нейната промяна.
В обобщение, не се установява наличие на поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване, водим от което Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 307 от 11.10.2018 г. по в. гр. д. № 393/2018 г. на Пернишкия окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: