2
2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 203
София, 22.04.2019 година
В ИМЕТО Н А НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на осемнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Розинела Янчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 746/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № ІІІ-91/03.08.2018 г. и допълнително решение № ІІІ-1501/25.10.2018 г., постановени по в. гр. д. № 197/2018 г., Бургаският окръжен съд отменил решение № 2000/07.12.2017 г. по гр. д. № 3804/2017 г. на Бургаския районен съд и вместо това постановил друго, с което осъдил К. К. Б. и К. К. П. да заплатят на А. Х. И. и С. Г. И. сумата 1 425.06 лева, представляваща по-малката сума измежду сумата на направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имот с идентификатор ……………, находящ се в [населено място], местността „Б.“, с площ от 597 кв. м., вследствие на подобренията, като отхвърлил иска за горницата до пълния размер от 18 304 лева, включително и поради извършено прихващане със сумата 350 лева, представляваща обезщетение за лишаване от право на ползване на имота за периода от 29.12.2016 г. до 29.07.2017 г., и отхвърлил искането по чл. 72, ал. 3 ЗС на А. Х. И. и С. Г. И. за признаване право на задържане върху имота до заплащане от страна на К. К. Б. и К. К. П. на сумата 16 655 лева.
Касационни жалби срещу въззивното решение са подадени от ищците. Жалбите са в срока по чл. 283 ГПК, отговарят на изискванията на чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК, към тях са приложени изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и не подадат в изключенията от касационен контрол по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което са допустими.
Ответниците по касация – ответници по делото, считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:
По делото е установено, че имотът се намира в зона по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ и е възстановен на ответниците с влязла в сила заповед № 3787/29.12.2016 г. на кмета на [община], издадена на основание пар. 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ.
Въззивният съд приел, че упражняваната от ищците /сега касатори/ фактическа власт на основание писмен договор от 1990 г. за закупуване на недвижим имот от физически лица, е с намерението, че държат имота като свой, поради което се явяват владелци, а не държатели на вещта. Приел, че не са налице предпоставките на чл. 70, ал. 1, изр. 1 ЗС, тъй като ищците са знаели, че праводателите им не са собственици на продадения имот, както и че в случая липсва предписаната от закона форма, което води до нищожност на правното основание от материалноправна гледна точка и наличие на недобросъвестно владение.
Ищците твърдят, че се ползват с правата на добросъвестния владелец по смисъла на чл. 74, ал. 2 ЗС. Като съобразил изложеното от самите ищци, че ответниците били трайно дезинтересирани от имота и не го посещавали дълги години, и след анализ на показанията на свидетелката Б. – дъщеря на ответника Б., въззивният съд приел за неоснователни твърденията, че от самото начало, когато ищците започнали да владеят имота и да извършват подобренията в него, ответниците са знаели този факт и не са се противопоставили, въпреки знанието си. Обсъдил данните за водено друго дело между същите страни- гр. д. № 7861/2011 г., в което е установено, че планът на новообразуваните имоти за местността „Б.” е одобрен през 2005 г., като в него имотът бил записан на наследниците на К. К. Б., и посочил, че това е най-ранният момен, в който за ответниците е била налице индиция, че имотът ще им бъде възстановен, но правото на собственост е възстановено едва с влизане в сила на заповедта от 29.12.2016 г. по пар. 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Едва от този момент, със завършването на административната процедура, ответниците са придобили качеството собственици и като такива са можели да се противопоставят на правените в имота им подобрения. Подобренията са извършени преди имотът да бъде възстановен, като не са представени доказателства, че на ответниците са им били известни действията на ищците във връзка с тях. По тези съображени съдът намерил за неоснователно искането на ищците да им бъде определено обезщетение при условията на чл. 74, ал. 2 ЗС.
В съответствие с тези факти въззивният съд приел, че ищците като недобросъвестни владелци имат право да искат за подобренията, които са направили, само по-малката сума измежду сумата на направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на тези подобрения, съгласно чл. 74, ал. 1 ЗС.
При определяне на размера на вземането съдът се позовал на събраните във въззивното производство тройна съдебно-агрономическа експертиза и съдебно-техническа експертиза и отказал да цени заключението, депозирано в производство по обезпечение на доказателства по реда на чл. 207 и сл. ГПК. Съобразно приетите от него експертизи съдът приел, че за извършените трайни насаждения на ищците се дължи по-малката сума в размер на 369.36 лева, а за подобренията- 2 055.81 лева за изграждане на санитарен възел със склад, беседка и външни водопроводни комуникации. Не следва да бъдат присъждани сумите за извършени подобрения, които подлежат на премахване, а именно ограда от стоманобентонови колове, мрежа, бодлива тел, стоманена конструкция за лози, беседка, подземен и надземен водопровод. Определената в експертизата стойност на разноските следва да бъде намалена със стойността за изграждане на беседката – 650.11 лева, тъй като съгласно заключението на вещото лице, тя подлежи на демонтиране, поради което разноските възлизат на стойност 1 405.70 лева като по-малката сума измежду сумата на направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота.
Или общо дължимата от ответниците сума е в размер на 1 775.06 лева.
Въззивният съд намерил за основателно искането на ответниците за извършване на прихващане на вземането на ищците с насрещно тяхно вземане за обезщетение за лишаване от правото им на ползване на собствения им имот за заявения от тях период с отговора на исковата молба, от 29.12.2016 г. – датата на издаване на заповедта по пар. 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, до 29.07.2017 г., което счел за установено в размер съгласно заключението на вещо лице от 50 лева месечно, или за претендирания период от 7 месеца възлиза на 350 лева.
За неоснователно поради липса на доказателства въззивният съд намерил възражението за прихващане с претендираното от ответниците обезщетение за чистия доход, който ищците ще получат през 2017 г. от трайните насаждения. Неоснователно според въззивния съд е и възражението за прихващане със сумите, необходими за премахване на незаконните строежи в имота.
В резултат на извършеното прихващане въззивният съд приел, че исковата претенция следва да се уважи в размер на 1 425.06 лева.
Съобразно дадената на ищците правна квалификация на недобросъвестни владелци, въззивният съд посочил, че те не се ползват от правото на задържане на имота до заплащане стойността на извършените подобрения.
В касационната жалба срещу основното решение, както и в изложенията на основанията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към тази жалба и към касационната жалба срещу допълнителното решение, касаторите са поставили въпроса: какъв е периодът от време, през който собственикът на един имот следва да не се е противопоставял на недобросъвестния владелец спрямо подобренията, които той извършва, и действията, с които поддържа имота, в резултат на които предпоставки да бъде приложена разпоредбата на чл. 74, ал. 2 ЗС. Твърди се и, че е налице недопустимо произнасяне от въззивния съд, който уважил възражението за прихващане с вземане за обезщетение за лишаване от правото на ответниците на ползване на собствения им имот.
Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо поради произнасяне свръхпетитум. С отговора на исковата молба ответниците по иска са въвели като правоотлагащо възражение искането за прихващане с вземане за обезщетение за лишаване от правото им на ползване на собствения им имот, като заявената претенция е за период от 7 месеца в размер на по 300 лева месечно. Съобразно заключението на експертизата това възражение е прието за основателно в размер на по 50 лева месечно, а не за претендираните 300 лева месечно, или за периода от 7 месеца обезщетението възлиза на 350 лева. Ето защо не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.
По поставения въпрос във връзка с приложението на чл. 74, ал. 2 ЗС касаторите поддържат основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но не се позовават и не представят задължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд – тълкувателни решения и постановления, както и практика на Върховния касационен съд, поради което и това основание за допускане на касационно обжалване не е налице. Не е налице и другото поддържано основание – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като същото не е обосновано съгласно изискванията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба срещу основното въззивно решение съдържа и оплаквания за допуснати процесуални нарушения във връзка с един от въпросите, поставени на съдебно-агрономическата експертиза, както и във връзка с кредитиране показанията на свидетелката Б. – дъщеря на ответника Б., като заинтересована от изхода на делото, и пренебрегване на останалите приобщени доказателства по делото. С тази част на изложението е въведено основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, което може да се обсъжда само при наличие на някое от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба срещу допълнителното решение, с което въззивният съд се е произнесъл по искането на ищците за признаване право на задържане до заплащане на присъдената стойност за подобренията и го е намерил за неоснователно, също има оплаквания за допуснато съществено процесуално нарушение поради липса на мотиви, както и за противоречие с материалния закон, тъй като искането следвало да бъде прието за основателно. Такива оплаквания не могат да бъдат разглеждани на настоящия етап на производството, което има за предмет само наличието или липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване, но не и правилността на въззивното решение.
С оглед изхода на делото и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на по 500 лева по договори за правна защита и съдействие серия В № [ЕГН] и серия В № [ЕГН], двата от 11.11.2018 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № ІІІ-91/03.08.2018 г. и допълнително решение № ІІІ-1501/25.10.2018 г., постановени по в. гр. д. № 197/2018 г. на Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА А. Х. И. с ЕГН [ЕГН] и С. Г. И. с ЕГН [ЕГН], двамата с адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплатят на К. К. Б. от [населено място],[жк], [улица], разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 500 /петстотин лв./ лева.
ОСЪЖДА А. Х. И. с ЕГН [ЕГН] и С. Г. И. с ЕГН [ЕГН], двамата с адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплатят на К. К. П. от [населено място], [улица], разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 500 /петстотин лв./ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: