О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 207
София, 23.04.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на осемнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Розинела Янчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 878/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
С решение № 3500 от 25.07.2018 г. по гр. д. № 1295/2018 г. Варненският районен съд отхвърлил предявения от Т. И. Т. отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане на установено, че Общината гр. Варна не е собственик на недвижим имот с идентификатор…………… по КККР на [населено място], с. о. „К.”, с площ от 502 кв. м., при посочени граници.
С решение № 1958 от 20.11.2018 г. по в. гр. д. № 2023/2018 г. Варненският окръжен съд потвърдил горното решение.
Касационна жалба вх. № 37918 от 27.12.2018 г. /пощенско клеймо от 21.12.2018 г./ срещу въззивното решение е подадена от ищеца с искане за отмяна на обжалвания акт като постановен при касационното отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.
От ответника по касация – ответник по делото, е получен писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:
В исковата молба ищецът твърди, че през 2005 г. установил фактическа власт върху процесния имот, от когато владее същия необезпокоявано от никого. През 2007 г. придобил чрез договор за покупко-продажба друг имот, находящ се в непосредствена близост до владения от него. През 2016 г. с оглед иницииране на производство по обстоятелствена проверка декларирал имота като свой, заплащайки дължимите данъци. По повод заявлението за издаване на скица бил уведомен от С.-В., че Община Варна е възразила, тъй като имотът бил актуван с акт за частна общинска собственост № …./04.11.2016 г. Счита, че общината не е имала основание да актува имота, поради което и е сезирал съда с искане за отричане на правата й.
С отговора на исковата молба ответната община оспорила иска с твърдението, че е придобила правото на собственост на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОбС във връзка с чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ и тъй като имотът е общинска собственост, по отношение на него намира приложение забраната на чл. 86 ЗС за придобиването му по давност.
Като се позовал на заключението на назначената по делото съдебно-техническа експертиза, въззивният съд приел, че процесният имот е бил земеделска земя преди колективизацията, не е бил включван в ТКЗС, ДЗС, не е издаван акт за държавна собственост, липсват и данни да е бил предоставен за ползване по реда на пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, не е провеждана реституционна процедура и не е заявен за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, няма издадена заповед по пар. 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ. Вещото лице е установило, че съгласно кадастрален план от 1983 г. процесният имот попада с 447 кв. м. в имот пл. № ………., земеделска земя, ползвана за нива, със собственик К. Р., с 36 кв. м. попада в имот № ………. и със 17 кв. м. – в гора. Проследен е статутът на имота и съгласно следващите планове: от 1988 г., когато е записан като имот № …. със собственик И., и от 1998 г., когато е записан с начин на ползване лозе и собственик И. без данни за документ за собственост. За имота няма изработен помощен кадастрален план, а по плана на новообразуваните имоти за собственик е вписан И.; по комбинирания план на старите граници на поземлени имоти на[жк]и ползвателите по новия план, приет през 1998 г., процесният имот попада в имот № …. по стар план, който е идентичен с имот № …….. по кадастралния план от 1983 г. с вписан собственик К. В. Р., като вещото лице е констатирало несъответствие при вписването на собственик в кадастралния регистър на стар план. Въззивният съд приел за неоснователно възражението на ищеца, че имотът не е коопериран, не е отнеман фактически и е запазил статута си на частна собственост , поради което и не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. В тази насока по делото е установено, че поземлен имот – хавра с площ от 1.5 дка в м. „К.”, собственост на К. В. Р., е отчужден и включен в държавния поземлен фонд съгласно протокол № …/01.02.1960 г. на комисия по Т. [населено място]. Видно от протокола, на основание постановление /разпореждане на МС № 651/11.10.1950 г. и по молби на нежители на [населено място] и[жк]са отчуждени и причислени към държавния поземлен фонд собствени земи на нежители на [населено място] и[жк], в това число и притежаваната от К. В. Р. хавра от 1.5 дка в м. „К.” – решение 10 по молба вх. № 386/01.02.1960 г. Възражението на ищеца, че процедурата по причисляването на имота към държавния поземлен фонд не е приключила, е прието за неоснователно. Съгласно т. 6 от Разпореждане № 651/11.10.1950 г. на МС с решение на местната комисия по Т. при условие на доброволно писмено съгласие от притежателите, местните комисии по Т. причислят тези земи в държавния поземлен фонд, след което министърът на земеделието следва да разпореди предаването им на ТКЗС, ДСЗ или местните народни съвети за стопанисване и срочно засяване.
При тези данни въззивният съд заключил, че процесният имот е имал характер на земеделска земя по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ не само към момента на влизане в сила на закона, а и към момента на безвъзмездното му отстъпване на държавата, поради което е подлежал на възстановяване на чл. 10, ал. 3 ЗСПЗЗ. Тъй като за имота не са подавани заявления за възстановяване в предвидените в ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ срокове и с оглед липсата на доказателства имотът да е придобит по реда и при условията на пар. 4а и сл. от ПЗР на ЗСПЗЗ, съдът приел, че е налице хипотезата на чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ. Имотът е общинска собственост и по отношение на него е приложим въведеният с пар. 1 от ДР на ЗДЗС /последна редакция според публикацията в ДВ, бр. 7/2018 г./ мораториум, съгласно който за периода от 01.06.2006 г. до 31.12.2022 г. давността спира да тече. Следователно ищецът не е придобил процесния имот по давност в периода от 2005 г. до 30.01.2018 г. /датата на подаване на исковата молба/, а Общината Варна се легитимира като собственик на процесния имот на соченото от нея основание и предявеният отрицателен установителен иск е неоснователен.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът е поставил следния въпрос, по който иска да се допусне касационно обжалване при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: достатъчно доказателство за реалното отнемане на владението от бившия собственик и включването на земята в ТКЗС ли е протокол от комисия по Т.. Позовава се на решение № 942/09 от 24.02.2009 г. по гр. д. № 2967/2008 г. на ВКС, ІV-то г. о. В това решение е обсъден протокол от 16.01.1962 г. на Т. комисия, с който е взето решение за блокиране, причисляване към държавния поземлен фонд и предаване за ползване на ТКЗС на всички земи и трайни насаждения в землището, и е прието, че от този протокол не следва извод, че процесната земя е била включена в ТКЗС. Посочено е, че съгласно ЗТПС /ДВ, бр. 81 от 09.04.1946 г., отм./ в правата на общинската комисия за трудова поземлена собственост е било да отчуждава и причислява към поземления фонд частни земи при строго определени условия – земи над определен размер, по отношение на определени лица, след оценяване и издаване на облигации на стойност емлячната цена на земята и при възможност за обжалване на решението на собственика на земята, каквито доказателства за отчуждаване по отношение на процесната земеделска земя не са представени.
Не е налице твърдяното от касатора противоречие на обжалваното решение с цитираната практика. Трайната съдебна практика на ВКС приема, че не всички земеделски имоти подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Реституционната процедура е приложима само за тези земеделски земи, които са били включени в ТКЗС или в други селскостопански организации, които са отнети юридически чрез одържавяването им или на друго основание или са били фактически отнети от собствениците им. Земи, владението върху които не е било отнемано и които са останали частна собственост на физически лица, не подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ и не попадат в обхвата на действие на забраната за придобиване по давност по чл. 86 ЗС. Такъв случай е разгледан в представеното с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решение. Едно от съображенията, с които е прието, че имотът е останал лична /частна/ собственост на физическо лице, е свързано с неизпълнение на процедурата по Закона за трудовата поземлена собственост /ЗТПС – отм./, предвиждаща отчуждаване с подлежащо на обжалване решение на комисията по Т., на притежаваните земи в повече от определените по закона размери и причисляването им към държавния поземлен фонд, след оценяване и издаване на съответните облигации /чл. 14, чл. 17 ЗТПС-отм., чл. 5, чл. 14 ППЗТПС-отм./.
Разглежданият случай е различен. Имотът, предмет на отрицателния установителен иск, е бил причислен към държавния поземлен фонд на основание Разпореждане на Министерския съвет № 651/11.10.1950 г. С това разпореждане на местните комисии по Т. са възложени правомощия да причисляват към държавния поземлен фонд земи, чиито притежатели дадат доброволно писмено съгласие за това пред местния народен съвет. Чрез одържавяването им с акта на комисията по Т. имотите са били отнемани юридически от собствениците, без да е било необходимо изпълнението на процедурата по ЗТПС /отм./, поради което и подлежат на възстановяване по реда на чл. 10, ал. 3 ЗСПЗЗ като земи, отстъпени безвъзмездно от собствениците им на трудовокооперативно земеделско стопанство или на държавата. Включването на земи от посочената категория в обхвата на реституционната норма е прието с ТР № 1 по гр. д. № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС.
Съобразно изложеното не се разкрива сходство между хипотезата, разгледана в обжалваното решение, и тази по решение № 942/09 от 24.02.2009 г. по гр. д. № 2967/2008 г. на ВКС, ІV-то г. о., поради което и не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на писмения отговор, в размер на 300 лева, определен съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1958 от 20.11.2018 г. по в. гр. д. № 2023/2018 г. на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА Т. И. Т. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], с. о. „К.” …, да заплати на Общината гр. Варна юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 /триста лв./ лева за водене на делото във Върховния касационен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: