2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 319
София, 19.06. 2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и трети май две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Розинела Янчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1203/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 5639/11.12.2018 г. по в. гр. д. № 798/2018 г. Благоевградският окръжен съд отменил решение № 3895/14.07.2018 г. по гр. д. № 146/2017 г. на Районния съд [населено място] и вместо това отхвърлил предявения от Г. И. К. за признаването му по отношение на Л. К. П. и Д. К. П. за собственик по регулация и давност на 263 кв. м. от УПИ …-… от кв. … по плана на с. Г. Д. от 1987 г., изменен със заповед № РД-15-064/23.02.1999 г., разположени в неговата южна част по цялото продължение на регулационната граница със собствения му УПИ …-… от кв. … и за осъждането на ответниците да му предадат владението на процесната площ.
Касационна жалба вх. № 407/04.02.2019 г. срещу въззивното решение е подадена от ищеца, който е изложил оплаквания, че същото е неправилно – основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
От ответниците по касация – ответници по делото, е подаден писмен отговор с възражения за недопустимост на касационната жалба предвид цената на спорния имот, както и за нейната неоснователност.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и е насочена срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК – ограничението относно цената на иска не се прилага спрямо исковете за собственост на недвижими имоти, какъвто е предявеният, поради което е допустима.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:
Страните по делото са собственици на съседни урегулирани поземлени имоти в [населено място], придобили собствеността при действието на дворищнорегулационния план от 1987 г.
Така, ищецът е придобил по дарение с н. а. № …/1991 г. собствеността върху УПИ …-…. от кв. …, придаваеми към който са 263 кв. м. от съседния му от север имот пл. № …. За последните е издаден н. а. № 99/1991 г. за собственост по регулация, а на 18.03.1992 г. е извършен въвод във владение.
Ответникът Л. П. е придобил правото на собственост върху 1/6 ид. ч. от УПИ …-… от кв. … по наследство от своя баща К. П. /починал на 13.04.2010 г./ – собственик по силата на н. а. № …/1983 г., а собствеността върху останалите 5/6 ид. ч. е придобита от ответниците при условията на съпружеска имуществена общност чрез договор за покупко-продажба, сключен с останалите наследници на собственика с н. а. № …/2015 г.
Установено е, че дворищнорегулационният план от 1987 г. е втори по ред за населеното място. П. план е от 1936 г. Според него съседните урегулирани поземлени имоти са представлявали парцел…-… от кв. .., идентичен с УПИ …-… от кв…. по плана от 1987 г., и парцел…-…. от кв. …, идентичен с УПИ …-… от кв. … по плана от 1987 г.
С влязло в сила решение по гр. д. № 562/1994 г. на Разложкия районен съд по чл. 32, ал. 1, т. 2 З. /отм./ К. П. е признат по отношение на настоящия ищец Г. К. за собственик на имот пл. № …, ведно със спорните 263 кв. м., за които е допусната грешка в кадастралния план от 1987 г., в резултат на която същите са придадени към съседния от юг парцел.
След влизане в сила на 29.10.1998 г. на решението по чл. 32, ал. 1, т. 2 З. /отм./ е издадена заповед № РД-15-064/23.02.1999 г., с която е изменена регулацията на парцел …-… и парцел …-… от кв. …, като регулационната линия е прокарана по съществуващата кадастрална граница и мястото от 263 кв. м. остава към парцел …-…, собственост на К. П.. Заповедта е обжалвана от Г. К., но е оставена в сила. В резултат на предприети от К. П., а впоследствие – от неговите наследници, действия /включително и по приложение на заповед № РД-13-230/2013 г. за попълване на кадастралния план с настъпилите изменения/ е извършено геодезическо заснемане и преместване през м. ноември 2015 г. на оградата относно спорната площ по предишната граница. В подадената до Районната прокуратура Р. жалба ищецът посочил, че след осъществения през 1992 г. въвод във владение К. П. продължил да оспорва правото му на собственост върху придаваемото място, което било продължено след смъртта му и от неговите наследници.
По делото са изслушани показанията на свидетели относно отношенията между страните от 1987 г. до настоящия момент.
Въззивният съд приел, че с решението по чл. 32, ал. 1, т. 2 З. /отм./, разрешаващо спора със сила на пресъдено нещо, е елиминиран вещноправният ефект на регулацията досежно придаваемите 263 кв. м., тъй като с установяването по съдебен ред на допуснатата грешка в придаването на спорната площ е отпаднало отчуждителното действие на дворищнорегулационния план. Ето защо ищецът не е в състояние да се легитимира за собственик на тази площ по силата на регулацията.
Въззивният съд приел за недоказано и другото поддържано от ищеца основание за собственост – придобивна давност. Приел, че доколкото са налице данни в свидетелските показания за упражнявана фактическа власт, те са бегли, повърхностни, противоречиви и не кореспондират с останалия доказателствен материал. Изнесеното сочи на осъществявани откъслечни фактически действия върху спорния имот от въвода във владение на 18.03.1992 г. до отнемането през 2015 г., но при противопоставяне на собствениците на УПИ …-… – първоначално Кр. П., а впоследствие – и ответниците. Извършените от ищеца дейности в имота носят белезите по-скоро на търпими действия, отколкото на владелчески. За този извод съдът се позовал и на кореспонденцията, водена от Кр. П. и наследниците му с общината, и издадените в тази връзка кметски заповеди, инициирано геодезическо заснемане и др., както и на изложеното от ищеца в жалбата му до Районната прокуратура относно оспорването на правата му от Кр. П., продължено от ответниците, представляващи по същество признания на неизгодни за него факти, които, преценявани с останалите данни по делото, изключват спокойния и несъмнен характер на владението, а оттам – и обективния признак на владението по смисъла на чл. 69 ЗС. Съдът посочил, че водените съдебни и административни производства, ведно с действията на общинската администрация по отстраняването на безспорно установената грешка в кадастралния план по надлежния ред, опровергават и презумпцията за своене по смисъла на същата норма. Приел, че действията на ищеца върху процесната площ индицират по-скоро стремеж за извличане на естествени плодове за колкото се може по-продължително време, отколкото намерението за придобиването й.
Въззивният съд посочил, че дори да се приемат за доказани всички елементи на придобивната давност, тя не би могла да легитимира ищеца за собственик, понеже спорната площ се явява реално обособена част от урегулиран поземлен имот и може да се придобие по давност само при условията на чл. 59 З. /отм./ и чл. 200 ЗУТ, които в случая не са налице. Планът от 1987 г., освен че не е годен първичен правен способ да прехвърли собствеността, не може да послужи и като основание за започване на давностно владение, обосновано от обстоятелството, че обективира грешно заснемане на имотната граница между двата парцела, което по естеството си не е придобивен способ и с оглед установените характеристики на спорната площ, законодателят не допуска и придобиването й по давност.
Въззивният съд посочил още, че придобиването по давност на собствеността върху реална част от урегулиран поземлен имот при действието на ЗУТ е възможно само при условията на чл. 200 – ако отговаря на изискванията за самостоятелен урегулиран поземлен имот по чл. 19 ЗУТ и то, ако от оставащата част може да се обособи самостоятелен урегулиран поземлен имот. За целта след изтичането на предвидения давностен срок по искане на заинтересования по административен ред се издава акт за одобряване на регулацията с оглед обособяване на отговарящата на изискванията на чл. 19 ЗУТ реална част в самостоятелен урегулиран поземлен имот, след което се пристъпва към издаването на нотариален акт по реда на ал. 537, ал. 3 ГПК. В случая от съдебно-техническата експертиза не е установено процесната площ да отговаря на изискванията за площ и лице, необходими за самостоятелен парцел.
На последно място въззивният съд посочил, че не са налице и предпоставките на изключението по ал. 2 на чл. 200 ЗУТ, което допуска неотговарящи на чл. 19 ЗУТ площи да бъдат присъединявани към съседен имот чрез придобиването им по давност, само ако и двата имота са неурегулирани. В настоящия случай е установено, че първият кадастрален и регулационен план на селото е изработен през 1936 г., а този от 1987 г. се явява втори. При това положение присъединяването на процесната площ към ищцовия имот е възможно само по реда на чл. 15 ЗУТ.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил при основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните въпроси: 1. как следва да бъде установено владението върху един имот, за да е основание за придобиването му по давност и по какъв начин се изразяват спокойният и несъмнен характер на същото; 2. кои действия на собственика прекъсват придобивната давност и депозирането на молби за издаването на скици, изменения на КРП, други оспорвания /извън съдебните/ представляват ли такива действия – по тези два въпроса се поддържа противоречие със следната практика на ВКС: определение № 246/09.05.2018 г. по гр. д. № 3132/2017 г. на ІІ-ро г. о.; решение № 88/27.07.2016 г. по гр. д. № 661/2016 г. на ІІ-ро г. о., и цитираните в него съдебни актове; решение № 216/28.10.2016 г. по гр. д. № 2182/2016 г. на І-во г. о.; решение № 9/05.02.2015 г. по т. д. № 4339/2013 г. на ІІ-ро т. о.; решение № 180/28.04.2015 г. по т. д. № 4157/2013 г. на ІІ-ро т. о.; решение № 53/25.03.2016 г. по т. д. № 288/2015 г. на І-во т. о.; решение № 39/25.04.2016 г. по гр. д. № 3611/2015 г. на ІІ-ро г. о.; решение № 17/08.02.2016 г. по гр. д. № 4121/2015 г. на ІV-то г. о.; 3. приложена ли е регулацията по отношение на два имота, ако границата между тях, предвидена в плана, не е реализирана на място – по този въпрос се поддържа противоречие с ТР № 3/15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВС; 4. необсъждането на свидетелските показания и писмените доказателства в мотивите на решението представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила и води ли до неправилност на съдебния акт – поддържа се противоречие с решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, ІV-то г. о.
Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационното обжалване може да се допусне по материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение. В разглеждания случай поставените 1, 2 и 4 въпроси не са от обуславящо значение за изхода на спора и съответно не са в състояние да обусловят исканото допускане на касационно обжалване. Действително, като един от решаващите мотиви за отхвърляне на иска за собственост въззивният съд е изтъкнал този, че не са доказани елементите на придобивната давност, която е един от поддържаните от ищеца способи за придобиване на спорната реална част от 263 кв. м. В тази насока съдът е разсъждавал за характеристиките на поддържания придобивен способ, за правното значение на извънсъдебните оспорвания на упражняваната фактическа власт и е обсъждал събраните писмени и гласни доказателства, във връзка с което са и поставените три въпроса. Наред с него обаче съдът е изтъкнал и втори мотив за неоснователност на иска, а именно липсата на предпоставките по чл. 59 З. /отм./, съответно чл. 200 ЗУТ. Това са решаващите мотиви на въззивния съд, които са достатъчно основание за отричане правото на собственост на ищеца, и те не могат да бъдат преодолени с допускане на касационно обжалване по въпросите, които в обобщен вид се свеждат до елементите от фактическия състав на придобивната давност и тяхната липса или наличие по делото. Поради липса на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК касационното обжалване по тези въпроси не може да бъде допуснато.
Третият въпрос е поставен във връзка с тази част от мотивите към въззивното решение, в които е прието, че не е налице хипотеза по чл. 200, ал. 2 ЗУТ за придобиване по давност на реално обособена част от имот при първоначално урегулиране на територията. Излагайки мотиви в тази насока, въззивният съд не е обсъждал дали предвидената в плана граница между съседните имоти на страните е реализирана на място съобразно изискванията на ТР № 3/15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВКС, на което според касатора въззивното решение противоречи, а е посочил, че правилото на чл. 200, ал. 2 ЗУТ допуска неотговарящи на чл. 19 ЗУТ площи да бъдат присъединявани към съседен имот чрез придобиването им по давност, само ако и двата имота са неурегулирани. Ето защо като поставен в несъответствие с мотивите към обжалваното решение, третият въпрос не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е поставен въпросът: ако действащият регулационен план е първа регулация за един имот и втора за съседен поземлен имот, то допустимо ли е придобиването на реална част от първия поземлен имот по давност чрез присъединяването й към съседния урегулиран поземлен имот, т. е. допустимо ли е приложението на разпоредбата на чл. 200, ал. 2 ЗУТ при положение, че тази първа регулация не е приложена за границата между тези два имота.
Така поставен, и този въпрос не съответства на мотивите към обжалваното решение. В тях е прието, че съседните на страните поземлени имоти са урегулирани за пръв път с дворищнорегулационния план от 1936 г., като са образувани парцел …-… от кв. …, записан на Кр. П. – праводател на ответниците по иска, и парцел …-… от кв. …, придобит впоследствие от ищеца. При това положение независимо, че при изработването на следващия план от 1987 г. имотът на Кр. П. е записан като нива, следва извод, че планът от 1987 г. е втори по ред както за имота на ищеца, така и за имота на ответниците. Затова и въпросът за приложението на чл. 200, ал. 2 ЗУТ, уреждаща възможността за придобиване по давност на реално определени части от неурегулирани поземлени имоти, се поставя в хипотеза, каквато не е разгледана в обжалваното решение. Поради това и не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
На последно място в изложението се поддържа основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на обжалваното решение.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В разглеждания случай тези предпоставки не са налице. Доводите на касатора са за неприлагане на регулацията от 1987 г. по отношение на двата съседни имота и липсата поради това на пречка ищецът да придобие по давност владяната реална част от имота на ответниците, като я присъедини към собствения си парцел, както и за неправилно отричане на презумпцията по чл. 69 ЗС, ползваща касатора, като е прието, че ответниците са оспорили владението и са прекъснали същото, поради което ищецът не е бил владелец на имота. Тези доводи не покриват критериите на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Изложените аргументи за необоснованост на изводите на съда относно наличието или липсата на приложен дворищнорегулационен план и елементите от фактическия състав на придобивната давност съобразно наличните доказателства са за пороци на съдебния акт, произтичащи от неправилно възприемане на фактическата обстановка и неправилен анализ на доказателствата и по съществото си са доводи за неправилност на решението като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационното обжалване.
В обобщение, не се констатират основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 000 лева по договор за правна защита и съдействие сер. АВ № [ЕГН] от 11.03.2019 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 5639/11.12.2018 г. по в. гр. д. № 798/2018 г. на Благоевградския окръжен съд.
ОСЪЖДА Г. И. К. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], [община], [улица], да заплати на Л. К. П. и Д. К. П. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 000 /хиляда лв./ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: