О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 206
София, 23.04.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на единадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Розинела Янчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 348/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2018 г./.
С решение № 133/26.10.2018 г. по в. гр. д. № 434/2018 г. Варненският апелативен съд потвърдил решение № 848/14.05.2018 г. по гр. д. № 1706/2017 г. на Варненския окръжен съд, с което е отхвърлен иск на К. П. К. срещу Т. Н. З. за приемане за установено правото й на собственост върху недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк][жилищен адрес] с площ от 109.64 кв. м., ведно с изба № …-…и идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавна земя.
В срока по чл. 283 ГПК касационна жалба вх. рег. № 6934/27.11.2018 г. срещу въззивното решение е подадена от ищцата чрез адв. Т. П.. Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, изхожда от легитимирана страна, насочена е срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.
Ответникът по касация – ответник по иска, с писмен отговор оспорва наличието на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и основателността на жалбата.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване и намира следното:
С влязло в сила решение № 1561/05 от 14.07.2005 г. по гр. д. № 1016/2004 г. на ВКС на РБ, IV-то г. о., е прието за установено правото на собственост на Т. З. – ответник по настоящото дело, върху процесния имот по иск, предявен срещу други лица и срещу ищцата К. К..
Предявеният сега от К. К. положителен установителен иск за собственост е основан на твърдения за придобиване на имота по давност чрез владение в периода след влизане в сила на решението на 14.07.2005 г. до предявяване на иска на 16.06.2017 г.
Ответникът е оспорил иска с твърдението, че е вписал съдебното решение, с което е прието за установено правото му на собственост по отношение на ищцата, и е оспорил намерението й за своене на имота.
По делото е прието за безспорно, че от 2005 г. до предявяване на иска през 2017 г. само ищцата е упражнявала фактическа власт върху имота.
Въззивният съд приел, с оглед абсолютния характер на признатото с иск по чл. 108 ЗС право, че решението по него съставлява едновременно декларация за признатото правно положение и условие за преустановяване на правния спор между страните, поради което неоснователно е твърдението на ответника по уважен иск за собственост за наличието у него на представа, че е собственик на вещта. Приел, че след уважаването на ревандикационен иск владелецът на имота се превръща в държател и затова е правилен изводът на първоинстанционния съд, че след възникване на силата на пресъдено нещо по решението на ВКС от 2005 г. ищцата не е могла да запази намерението си за своене, твърдяно по делото, и е останала държател на имота. Именно поради отричане на правото й със сила на пресъдено нещо, съдът приел за ирелевантно за спора твърдението на ищцата, че през м. юли 2005 г. е уведомила ответника за продължаване на владението. Изявлението, че ответникът е бил уведомен, че за влизане в жилището трябва да предяви иск и да заплати подобренията в имота, по същността си е извънсъдебно предявяване на право на задържане, но не е действие, свързано с промяна на намерението на ищцата за своене на имота. След като владението е превърнато в държане, вземането й срещу ответника за подобренията е станало изискуемо и тя е могла да го покани за заплащане на подобренията като условие за предаване на имота, като след изтичане на срока би могла да счита, че ответникът го изоставя. В този случай би могло да се приеме, че бездействието на ответника поражда представа у ищцата, че имотът й е даден срещу вземането. Предвид липсата на действия по надлежно връчване на покана за заплащане на подобренията в имота, въззивният съд приел за правилен извода на първоинстанционния съд, че не е формирано намерение за своене и ищцата не е придобила правото на собственост по давност, поради което предявеният иск е неоснователен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:
1. следва ли въззивният съд да се произнесе по спорния предмет, като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди изложеното във въззивната жалба, в т. см. следва ли да изложи мотиви защо възприема едни доказателства, а други – не;
2. следва ли въззивният съд да се произнесе по всички изложени във въззивната жалба твърдения за допуснати нарушения от първоинстанционния съд, включително липса на окончателен доклад и липса на разпределяне на доказателствената тежест между страните;
3. допуснал ли е въззивният съд нарушение, приемайки, че ищцата е държател, а не владелец на процесния имот, като се има предвид, че държането винаги /по дефиниция/ е правомерно, след като почива на договорно основание, т. е. на постигнато съгласие /каквото в случая липсва/, по силата на което е предадена фактическата власт върху вещта;
4. обсъдил ли е въззивният съд признаците на владението и уведомяването на ответника, както и твърдението за обективна невъзможност на ищцата да отправи писмено уведомяване до ответника поради липса на адрес на последния;
5. следвало ли е ищцата да демонстрира промяна в намерението, след като се претендира завладяване на чужд имот и оборена ли е презумпцията на чл. 69 ЗС; чия е доказателствената тежест;
6. след като е лишила ответника от достъп до имота и е обективирала намерението си да владее имота, ищцата придобила ли го е по давност;
7. явно и несъмнително ли е владението, което се изразява в извършване на административни действия по вписване на ищцата в кадастралната карта и регистри като собственик на имота и снабдяване със скица; тези действия противопоставени ли са на собственика и съставляват ли своене, наред с извършваните явни действия по стопанисването.
Жалбоподателката се позовава и представя съдебна практика.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че следва да допусне касационно обжалване по третия поставен въпрос, уточнен от състава съгласно правомощията му по т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, така: как следва да се квалифицира фактическата власт върху недвижим имот – като държане или като владение, когато едно лице я упражнява, след като с влязло в сила решение имотът е признат за собственост на друго лице. Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед необходимостта от преценка съответствието на обжалваното решение с решение № 106/28.12.2015 г. по гр. д. № 2687/2015 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., в което е направено разграничение между владението и държането. По останалите въпроси, поставени в изложението, съдът следва да се произнесе при разглеждане на касационната жалба по същество.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 133/26.10.2018 г. по в. гр. д. № 434/2018 г. на Варненския апелативен съд.
Указва на жалбоподателката К. П. К. в едноседмичен срок да внесе по сметка на Върховния касационен съд държавна такса за касационно обжалване в размер на 490.50 /четиристотин и деветдесет лв. и 50 ст./ лева и в същия срок да представи квитанция за извършеното плащане, като при неизпълнение на указанията жалбата ще бъде върната.
След внасяне на държавната такса в срок, делото да се докладва за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: