О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№295
София, 12.06.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Маргарита Соколова
Членове: Бонка Дечева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 330/2019 г. и ч. гр. д. № 329/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК.
С решение № 1243 от 05.07.2018 г., постановено по въззивно гр. д. № 185/2018 г. на Варненския окръжен съд е отменено решение от 12.06.2015 г. по гр. д. № 13278/2013 г. на Варненския районен съд, като вместо него е постановено ново по същество, с което са отхвърлени предявените от Л. Б. Д., действащ като ЕТ „Ел-Би-Ем – Любомир Димитров“, срещу С. А. Д. искове с правно основание чл.108 ЗС за предаване владението върху следния недвижим имот: офис № *, с площ 22,18 кв. м., с идентификатор ***** по кадастралната карта на [населено място], заедно с припадащите се 1,6830 % ид. ч. от общите части на сградата и от дворното място, в което е построена, съставляващо УПИ * в кв.* по плана на населеното място и искове с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата 1 800 лв. – обезщетение за лишаването от ползване на описания по-горе имот за периода 05.10.2010 г. – 11.09.2013 г., заедно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 11.09.2013 г. до окончателното й заплащане. С определение № 2870/07.11.2018 г., постановено по реда на чл.248 ГПК, е изменено въззивното решение, в частта му за разноските, като касаторът – частен жалбоподател е осъден да заплати допълнително сума в размер на 7 432,44 лв. Цитираният съдебен акт е предмет на обжалване с частна жалба, по която е образувано присъединеното ч. гр. д. № 329/2019 г.
Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от адв. Г. А., като пълномощник на ищеца Л. Б. Д., в качеството му на едноличен търговец „Ел-Би-Ем – Любомир Димитров“. Жалбата е подадена срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и в срока по чл.283 ГПК. Поддържат се основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 и чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – очевидна неправилност.
В изложението са поставени процесуалноправни и материалноправни правни въпроси, които съгласно правомощията на касационната инстанция съобразно ТР № 119.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г на ОСГТК на ВКС, могат да бъдат формулирани и обобщени в следните групи:
а/ 1. кои правила са приложими след отмяната на въззивното решение и връщането на делото за ново разглеждане; приложими ли са забраните на чл.266 ГПК; 2. допустимо ли е въвеждането на нови обстоятелства и събирането на нови доказателства, ако във въззивната жалба не е релевирано оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение; 3. допустимо ли е въвеждане на твърдение за неправилно тълкуване на договора в писмената защита; 4. следва ли страната да посочи и докаже причината за несвоевременното представяне на доказателствата, когато те са били представени в производството по отмяна; 5. обвързан ли е въззивният съд от посоченото в жалбата и следва ли да приеме тези доказателства при липсата на доводи в тази насока във въззивната жалба; Сочи се противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, решение № 101/09.07.2018 г. по гр. д. № 2191/20018 г. на ВКС, четвърто г. о., решение № 155/04.07.2018 г. по гр. д. № 4723/2017 г. на четвърто г. о., решение № 70/21.04.2015 г. по гр. д. № 5100/2014 г. на трето г. о., решение № 7/27.01.2015 г. по гр. д. № 2427/2014 г. на трето г. о., решение № 122/06.06.2014 г. по гр. д. № 6600/2013 г. на първо г. о., решение № 328/15.05.2014 г. по гр. д. № 805/2012 г. на четвърто г. о.; решение № 243/05.11.2015 г. по гр. д. № 2410/2015 г. на трето г. о.
б/ 1. следва ли при тълкуване на договора да се зачете влязло в сила съдебно решение по установителен иск за собственост, касаещо същия имот, но между други лица; 2. допустимо ли е искането за тълкуване да е направено от лице, което не е страна по договора; 3. достатъчно ли е позоваване на погрешно тълкуване на договора, без да е въведено твърдение за неяснота на конкретна клауза; Поддържа се противоречие с решение № 46/27.04.2018 г. по гр. д. № 2454/2017 г. на първо г. о., решение № 113/20.01.2016 г. по т. д. № 955/2014 г. на второ т. о., решение № 292/20.01.2016 г. по гр. д. № 952/2015 г. на трето г. о., решение № 41/26.02.2016 г. по гр. д. № 4951/2015 г. на първо г. о.
в/ 1. длъжен ли е съдът да прецени допустимостта и относимостта на доказателствата при приемането им; 2. длъжен ли е съдът да изложи мотиви по всички доводи и възражения на страните /по-конкретно във връзка с възражението на ответницата по касация за изтекла в нейна полза придобивна давност/; 3. може ли ответник по иск за ревандикация да се позовава на изтекла в негова полза придобивна давност, с присъединяване на владението на частните му праводатели, ако последните не са се позовали на нея; 4. установява ли се получаването на фактическата власт със сключването на договор за продажба; 5. добросъвестен ли е владелецът, придобил вещта на правно основание, годно да го направи собственик, когато не му е било предадено владението върху нея; Сочи се противоречие с ТР № 4/17.12.2012 г. по т. д. № 4/2012 г. на ОСГК; решение № 600/20.10.2003 г. по гр. д. № 300/2003 г. на първо г. о., решение № 270/20.05.2010 г. по гр. д. № 1162/2009 г. на второ г. о., решение № 477/08.11.2010 г. по гр. д. № 909/2009 г. на второ г. о.; решение № 262/29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на второ г. о., решение № 144/02.12.2014 г. по гр. д. № 1650/2014 г. на второ г. о.; решение № 178/09.07.2014 г. по гр. д. № 7749/2013 г. на първо г. о. и решение № 41/26.02.2016 г. по гр. д. № 4951/2015 г. на първо г. о.
г/ 1. какви са правните последици на съдебното решение, постановено в производство по отмяна и има ли същото правните последици на решение по чл.293 ГПК; 2. допустимо ли е касационната инстанция да дава указания по тълкуването и приложението на закона в решението по чл.307, ал.3 ГПК и задължителни ли са те за въззивния съд или той дължи самостоятелна проверка на първоинстанционното решение на основанията, посочени във въззивната жалба; 3. може ли представено в производството по отмяна писмено доказателство да доведе до разширяване на оплакванията във въззивната жалба и пределите на въззивната проверка.
Ответницата по касация, чрез процесуалния си представител, счита, че касационно обжалване не следва да се допуска.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното:
Производството е образувано по предявени искове за ревандикация и за заплащане на обезщетение за лишаването от ползване на процесния имот. Ищецът е изложил твърдения, че притежава право на собственост по силата на приращението, в качеството си на собственик на поземления имот, в който е построена сградата и в която се намира процесният имот. Ответницата в защитата си по същество е оспорила активната материално-правна легитимация на ищеца, като е посочила, че се легитимира като собственик на основание договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № */*** г. При условията на евентуалност е въвела възражение за изтекла в нейна полза придобивна давност чрез упражнявано владение в периода от 05.10.2010 г., към което е присъединила и владението на праводателите си.
Обжалваното въззивно решение е постановено след отмяната по реда на чл.303, ал.1, т.1 ГПК на влязлото в сила решение № 2139/23.12.2015 г. по гр. д. № 2566/2015 г. на Варненския окръжен съд и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд от фазата на съдебното дирене /решение от 11.01.2018 г. по гр. д. № 2074 от 2017 г. на ВКС, второ г. о./.
С договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № */*** г., К. П., И. П., Т. М. и Р. М. са прехвърлили в полза на ищеца „всеки по 1/3 ид. ч. от съсобственото си дворно място, без построените в него сгради, притежаващи първите двама продавачи * кв. м. ид. ч., а вторите двама продавачи * кв. м. ид. ч.“ от дворното място, цялото с площ от 200 кв. м. Продавачите Т. и Р. М. са се легитимирали като собственици на 66 кв. м., „представляващи 66/200 ид. ч. от имота“ /нотариален акт № * от * г./, а продавачите К. и И. П. – на * кв. м., 134/200 ид. ч. от същия.
С вписано заявление по чл.56, ал.3 З. /отм./ от 19.01.1995 г., с нотариална заверка на подписите на страните, на продавачите и купувача по горната сделка, в качеството им на съсобственици на дворното място, „всеки от съсобствениците е отстъпил в полза на другите правото на строеж на обекти в предстоящата да бъде изградена в съсобствения имот жилищна сграда“, като на Т. и Р. М. – офис /гараж 1/ на партера, с площ 18,97 кв. м., заедно с 1,6830 % ид. ч. от общите части на сградата, а на ищеца – офис /гараж 2/, с площ 20,86 кв. м., заедно с 1,8507 % ид. ч. от общите части на сградата. Т. и Р. М. са признати за собственици на основание учредено право на строеж по чл.56 З. /отм./, разрешение за строеж № 23/1995 г. и разрешение за ползване № 268/1996 г. на офис № *, находящ се на партера в построената жилищна сграда, с площ * кв. м. /нотариален акт № *, т.*, н. д. № * от * г., поправен с нотариален акт № * от * г./. Правото на собственост е било прехвърлено на К. К. /нотариален акт № * от * г. за покупко-продажба/, впоследствие на Т. Т. /нотариален акт № * от * г./ и на ответницата.
В обжалваното въззивно решение е прието, че исковете за ревандикация са неоснователни на заявеното основание – придобиване по приращение съгласно чл.92 ЗС. Процесният обект е построен от частните праводатели на ответницата по касация въз основа на учредено им по надлежния ред право на строеж. Въз основа на тълкуване на съдържанието на договора за покупко-продажба от 1994 г., с който се легитимира ищеца, е направено заключение, че същият не е станал индивидуален собственик на дворното място. Посочено е, че с този договор му е прехвърлено правото на собственост в обем 70/200 ид. ч. /продавачите К. и И. Попови са прехвърлили 1/3 ид. ч. от притежаваните от тях общо 134/200 ид. ч., а продавачите Т. и Р. М. – 1/3 ид. ч. от притежаваните от тях общо 66/200 ид. ч./. Всички съсобственици са участвали в учредяването на правото на строеж с декларация по чл.56, ал.3 З. /отм./, при реализирането на което е бил изграден процесния обект. Тълкуването на съдържанието на цитирания договор е извършено при изследване на обстоятелствата, при които е сключен, както и при отчитане на съществуващите отношения между страните към този момент /предварителен договор от 29.10.1993 г. между ищеца като изпълнител и Т. и Р. М. като възложители, относно условията за учредяване право на строеж срещу задължението да се прехвърли собствеността върху част от новопостроените жилища, в качеството им на съсобственици на дворното място/. Изложени са и допълнителни съображения, че е доказано и евентуалното придобивно основание – давностно владение. Ответницата е добросъвестен владелец, която е упражнявала фактическата власт в периода 2010 г. – 2013 г., като е присъединила и владението на своите праводатели /от 1997 г./. Направен е и извод за неоснователност на обусловените искове по чл.59 ЗЗД.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по така формулираните процесуалноправни и материалноправни въпроси, като съображенията за това са следните:
По въпросите, с които е обосновано приложното поле на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
По първата група въпроси.
В производството, което се развива след отмяната по реда на чл.303 ГПК на постановеното решение, за да се преодолеят пороците, които са я обусловили, съдът е длъжен да събере новооткритите доказателства, представени с молбата за отмяна. По отношение на тези доказателства не е приложима забраната на чл.266 ГПК, с оглед на което и страната, която ги е представила, не трябва да доказва във въззивното производство причината за несвоевременното им представяне, за да обоснове допустимостта им. Съгласно разпоредбата на чл.307, ал.3 ГПК касационната инстанция е посочила, че новото разглеждане на делото следва да започне от фазата на съдебното дирене, включваща и надлежното събиране на новооткритите писмени доказателства по реда на чл.157 ГПК. Цитираните съдебни актове /решение № 243/05.11.2015 г. по гр. д. № 2410/2015 г. на трето г. о.; решение № 70/21.04.2015 г. по гр. д. № 5100/2014 г. на трето г. о./ разглеждат хипотези, в които лисва изложен довод във въззивната жалба за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в отказ да се допуснат поискани доказателства, които не разкриват сходство с хипотезата, когато доказателствата са събрани след представянето им в производството по отмяна. В решение № 122/06.06.2014 г. по гр. д. № 6600/2013 г. на първо г. о., е възприето, че предметът на доказване не може да бъде разширяван извън изрично предвидените в чл.266, ал.1 и ал.2 ГПК изключения и въззивният съд не може да приеме за недоказани факти, за които няма данни и твърдения във въззивната жалба, да са били спорни в първата инстанция и по този начин да разшири предмета на доказване, ако липсва оплакване във въззивната жалба в тази насока. По изложените по-горе съображения, не може да се приеме, че предметът на доказване е бил разширен с включените новооткрити доказателства, представени в производството по отмяна.
По втората група въпроси.
Не се разкрива противоречие с приложената съдебна практика, свързана с прилагане правилата на тълкуването при установяване на обективираната воля на страните. Липсата на изрично позоваване във въззивната жалба на ответницата по касация на неясна уговорка в придибивния акт на касатора, не може да обуслови отказ за извършването на тълкуване при положение, че придобивното основание, осъществено в полза на частните праводатели на ответницата изключва наличието на изключителни права на касатора върху дворното място. Тълкуването на договора за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № */* г., е извършено от въззивния съд в съответствие с константната съдебна практика, включително и приложената, че е необходимо да се установи действителната обща воля на страните, да се зачетат отделните уговорки във връзка една с друга и в смисъла, произтичащ от целия договор, и то именно за да се прецени обема на правата, които страните са притежавали след неговото сключване. Изследвани са обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключването на договора, както и сключената друга сделка между касатора и праводателите на ответницата /предварителен договор от 29.10.1993 г./; останалите писмени доказателства, установяващи поведението на страните след сключването му. Решаващият правен извод на съда е направен въз основа на установеното, че върху дворното място е съществувала съсобственост и валидно е било учредено право на строеж в полза на праводателите на ответницата. Не е била налице формирана сила на пресъдено нещо, която да бъде зачетена при извършеното тълкуване. Влязлото в сила решение по гр. д. № 639 от 1999 г. на Варненския районен съд е постановено по искове, предявени от К. и И. П. срещу касатора, поради което не е налице субективен идентитет /ответницата черпи правата си от Т. и Р. М./.
По третата група въпроси.
Същите са относими към въведеното евентуално придобивно основание от ответницата – давностно владение, за което въззивният съд е изложил допълнителни съображения. Изводите за упражнявано добросъвестно владение не противоречат на приложената съдебна практика. В цитираните решения са дадени отговори на въпроси, свързани с демонстриране намерението за своене, които не разкриват сходство с конкретния случай. Не е налице противоречие и с установеното в практиката относно позоваването на давността. Същото е заявено както от ответницата, така и от праводателите й при снабдяването с констативен нотариален акт през 1997 г. /издаден въз основа на писмени доказателства/.
По четвъртата група въпроси.
Поставените въпроси за правомощията на касационната инстанция в производството по решаване на молбата за отмяна и изложените оплаквания за дадени указания в постановеното решение от 11.01.2018 г. по гр. д. № 2074 от 2017 г. на ВКС, второ г. о., не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Въпросът за разширяване пределите на въззивната проверка е обсъден в рамките на първата група въпроси.
В обобщение, поставените в касационната жалба въпроси, обуславящи за конкретния изход на делото, са разрешени в обжалваното въззивно решение в пълно съответствие с установената съдебна практика, поради което касационно обжалване не може да бъде допуснато на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Не се сочи конкретен акт на Съда на Европейския съюз, в противоречие с който е постановено обжалваното решение. Изложените общи твърдения за неспазване принципите за справедлив процес, равнопоставеност и състезателно начало, в нарушение на чл.6 от ЕКЗПЧОС, не могат да обосноват допускане на касационно обжалване и на това основание.
Поставените въпроси не са от значение за развитието на правото и по същите е налице трайно установена съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване.
Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, установима от неговото съдържание.
Горните съображения обуславят отказ за допускане на касационно обжалване.
По частната жалба.
С обжалваното определение са присъдени допълнително в полза на ответницата по жалба разноски в размер на 7 432,44 лв., представляващи разликата между първоначално присъдените в общ размер от 2 600 лв. до пълния размер на дължимите такива в размер на 10 032,44 лв. Прието е, че пред всяка инстанция е представен списък по чл.80 ГПК за направените от молителката в това производство разноски. Представени са доказателства за тяхното действително извършване, като същите са съответно: 2 020 лв. /за първоинстанционното производство/; 191,22 лв. – за въззивното производство при първоначалното разглеждане на делото; 5 030 лв. – в развилото се производство по гр. д. № 3234 от 2016 г. по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на молителката; в производството по отмяна /191,30 лв./; 2 600 лв. – при новото разглеждане на делото от въззивния съд или възлизащи общо на сумата 10 032,44 лв. С основното решение е присъдена сума в размер на 2 600 лв., поради което с определението допълнително е присъдена сумата от 7 432,44 лв. Неоснователен е доводът в частната жалба, че липсата на общ списък за всички разноски, представен в настоящото производство, обуславя недопустимост на молбата за изменение на решението в частта за разноските.
Разгледана по същество, частната жалба е частично основателна. Молителката не е имала право на разноски за сумата от 5 030 лв. /направени в производството по чл.288 ГПК, по което не е допуснато касационно обжалване/. Обжалваното определение е незаконосъобразно и следва да бъде отменено в частта, с която на С. А. Д. са присъдени допълнително разноски в размер на горната сума, като се постанови отхвърляне на молбата в тази част, съответно подлежи на потвърждаване в останалата част /за присъдените и действително направени разноски в размер на 1 402,44 лв./.
Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция касаторът трябва да заплати на ответницата по жалба сумата 2 600 лв. /за адвокатско възнаграждение/.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1243 от 05.07.2018 г., постановено по въззивно гр. д. № 185/2018 г. по описа на Варненския окръжен съд.
ОТМЕНЯ определение № 2870/07.11.2018 г., постановено по реда на чл.248 ГПК, с което е изменено въззивно решение № 1243 от 05.07.2018 г. по отношение на разноските, в частта, с която Л. Б. Д., действащ като ЕТ „Ел-Би-Ем – Любомир Димитров“, е осъден да заплати на С. А. Д. допълнително сумата от 5 030 лв., представляваща направени разноски по гр. д. № 3234/2016 г. по описа на ВКС, като ОТХВЪРЛЯ молбата на С. А. Д. за изменение на решението чрез присъждане допълнително на сумата 5 030 лв.
ПОТВЪРЖДАВА определението в частта, с която Л. Б. Д., действащ като ЕТ „Ел-Би-Ем – Любомир Димитров“, е осъден да заплати на С. А. Д. допълнително сумата от 1 402,44 лв., представляваща направени разноски за всички инстанции.
Осъжда Л. Б. Д., действащ като ЕТ „Ел-Би-Ем – Любомир Димитров“, да заплати на С. А. Д. сумата 2 600 лв. /две хиляди и шестотин лева/, представляваща направени разноски в настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: