О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 11/08.01.2016 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на трети декември две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: Маргарита Соколова
Членове: Веселка Марева
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 4990 по описа за 2015 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 348/ 11.06.2015 г. по гр. д. № 334/ 2015 г, с което Пазарджишки окръжен съд, като потвърждава решение № 428/ 31.07.2013 г. по гр. д. № 656/ 2009 г. на Районен съд – Пещера, отхвърля исковете с правна квалификация чл. 108 ЗС на [община] срещу Българската държава за предаване на владението на недвижими имоти, находящи се в землището на [населено място] и [населено място], [община].
Решението се обжалва от [община] с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните въпроси:
1. При наличие на покупко-продажба на имот и доказано придобиване на собственост в полза на [община] върху същия следва ли да се взема пред вид статута му на „яйлак“ към момента на сделката с оглед прилагане разпоредбите на ЗВСГЗГФ за възстановяване на собствеността върху същия?
2. Може ли да се оспорва правото на собственост на [община] върху яйлак, което е придобито по Указ № 15 на цар Ф., обнародван в ДВ бр. 59/ 1915 г. и потвърдено със специален закон – решение на Х.-то НС?
3. При наличието на разрешен спор за собственост с влязло в сила решение, предхождащо одържавяването на имотите, следва ли този, който е бивш собственик на процесните гори, да бъде признат за собственик във връзка с тяхната реституция при иск за собственост?
К. счита въпросите включени в предмета на делото и обуславящи крайните изводи в обжалваното решение, като допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК извежда с довода, че допускането на решението до касационен контрол е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По същество се оплаква, че то противоречи на материалния закон и е постановено при съществени процесуални нарушения. Претендира разноски.
Ответникът (ответник и по касационната жалба) държавата отрича общото и допълнителните основания на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е с допустим предмет. Постъпила е след датата, на която влезе в сила ЗИДГПК ДВ бр. 50/ 2015 г; обжалваното решение е по обективно съединени искове за собственост и тяхната цена е без значение за извода, че въззивното решение подлежи на касационно обжалване (аргумент от чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК и от обратното на § 14 от ПЗР на ГПК). Подадена е от легитимирана страна – от ищеца по исковете, които са отхвърлени с въззивното решение. Спазен е и срокът по чл. 283 ГПК. Налице са условията за нейната редовност и допустимост, но няма основание за допускане на решението до касационно обжалване. Съображенията за това са следните:
Ревандикационните искове касаторът е предявил в защита на своето право на собственост върху процесните недвижими имоти, находящи се в землището на [населено място] и [населено място], [община], с твърденията, че те представляват част от бивша общинска гора в местността „Санджака“. Позовал се е на следните факти: 1) с Указ № 15 на цар Ф., обнародван в ДВ бр. 59/ 1915 г., държавата е продала на жителите на [община] срещу 1 лв. за декар собствеността върху яйлак „Санджака“ с площ от 6 418 дка в землището на селото; 2) с решение на Х.-то Народно събрание, утвърдено с указ № 15/ 16.02.1915 г, е била определена цената на яйлака; 3) с вносен лист № 10862 [община] е платила цената и 4) в продължение повече от 20 години е владяла гората в местността „Санджака“. К. се е позовал и на влязло в сила решение на Т. Пазарджишкия окръжен съд от 30.03.1926 г, с което [община] е призната за собственик на гора „Санджака“, потвърдено с решение на Пловдивски апелативен съд от 18.05.1931 г, също потвърдено с решение на Върховния касационен съд от 11.10.1935 г. по гр. д. № 272/ 1931 г. Посочил е, че спорът с държавата (ответникът по касационната жалба) е възникнал след подаденото заявление за реституция на цялата общинска гора „Санджака“, като с решение № ГРр02/ 15.01.2001 г, изменено с решение № 06-Р/ 30.10.2005 г. ОСЗГ [населено място] е възстановила правото на собственост върху общо 3 011. 92 дка от гората в местността „Санджака“. Въпреки изричните откази на ОСЗГ [населено място] за възстановяване на правата на собственост на [община] в пълния заявен обем, касаторът счита че е собственик и на останалите 3 406. 08 дка и ги въвежда като предмет на исковете за собственост, предмет на настоящото дело.
Ответникът по касация ги е оспорил с основното възражение, че процесните имоти са идентични с имотите, за които с решение № 25Г/ 19.05.2000 г. О. – [населено място] е отказала да възстанови правата на касатора по реда на ЗВСГЗГФ, касаторът е обжалвал по съдебен ред отказа, а след влязлото в сила решение, с което жалбата му е оставена без уважение, той не може да се легитимира като собственик по реституция, нито да оспорва законосъобразността на индивидуалния административен акт. Направил е и евентуално възражение, че с царския указ и решението на Народното събрание на жителите на [община] е било учредено право да ползват яйлак „Санджака“ за паша и водопой, но според законите за горите от 1904 г, 1922 г. и 1925 г. яйлаците са продължили да бъдат държавни гори.
С обжалваното решение въззивният съд е съобразил, че фактите, от който касаторът извежда материалната си легитимация като собственик на процесните имоти, са осъществени преди гората в местността „Санджака“ да бъде национализирана на основание чл. 7 от Конституцията на РБ от 1947 г. и чл. 1 от Закона за стопанисване и ползване на горите от 1948 г. Съобразил е и това, че влязлото в сила решение, на което касаторът се позовава, установява неговото право на собственост, но към момент, предхождащ национализацията. Приел е, че легитимацията на касатора като титуляр на претендираното право е възможна само при факти, настъпили след национализацията. Обсъждайки подобна възможност, въззивният съд е приел за установено, че процесните имоти са идентични с имотите, за които О./ ОСЗГ [населено място] е отказала с две решения да признае правото на възстановяване по реда на ЗВСГЗГФ. Приел е, че единият отказ (по решение № 25Г/ 19.05.2000 г. на О. – [населено място]) касаторът е обжалвал, но с влязло в сила решение (по гр. д. № 793/ 2000 г. на Пещерски районен съд) жалбата е оставена без уважение. Приел е, че другият отказ (по решение № 06-Р/ 30.10.2005 г. на ОСЗГ – [населено място]) касаторът не е обжалвал. В. съд е изключил своята компетентност да се произнесе по доводите на касатора за незаконосъобразност на тези откази, направени още в исковата молба. Съобразил е тяхната характеристика на индивидуални административни актове, обстоятелството, че са влезли в сила и качеството на касатора на заявител и участник по приключилото административно производство (чл. 17, ал. 2, изр. 2 ГПК). Изложил е и допълнителни мотиви, че общинската гора в местността „Санджака“ е описана в Указа на цар Ф. и в дефинитивния план от 1941 г. като яйлак, а § 5 от ПЗР на ЗВСГЗГФ изрично изключва възможността за реституиране на права на общините върху балталъци, къшлаци и яйлаци. В тези допълнителни мотиви се е позовал и на решения по чл. 290 ГПК на ВКС в същия смисъл. Ревандикационните искове са отхвърлени поради липсата на способ, който да легитимира касатора като собственик на имотите.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че възможността общините да притежават право на собственост обективното ни материално право допусна отново с изменение на Конституцията от 1971 г. с ДВ бр. 29/ 1990 г. Това е причината в обжалваното решение въззивният съд да откаже да приеме, че материалната легитимация по ревандикационните искове е възможна при придобивен способ, който касаторът [община] твърди да се е осъществил при действието на Конституцията на Българското царство (В. конституция) и да откаже да зачете действието на решение на Върховния касационен съд от 11.10.1935 г. по гр. д. № 272/ 1931 г, установяващо такъв способ. В същия смисъл е и цялата практика на Върховния касационен съд по признатата отново правна възможност общините, като основни административно-териториални единици, в които се осъществява местното самоуправление (чл. 136, ал. 1 от Конституцията на Република България от 1991 г), да притежават право на своя собственост (чл. 140 К.). Поставените от касатора въпроси, макар и непрецизно формулирани (първият от тях), се явяват включени в предмета на делото, но настоящият състав на Върховния касационен съд не намира, че следва да изменя практиката си.
Решаващите изводи на въззивния съд, изключващи легитимацията на касатора като собственик на процесните имоти и по реституция по реда на ЗВСГЗГФ, са в приложението на чл. 17, ал. 2, изр. 2 ГПК. Разпоредбата не допуска косвеният (инцидентен) контрол за законосъобразност на индивидуален административен акт, когато този акт има преюдициално значение за гражданския спор, а страната по спора е участник в административното производство по издаването и обжалването му. В същия смисъл е и практиката на Върховния касационен съд и по каузално, и по нормативно тълкуване на чл. 17, ал. 2, изр. 2 ГПК и настоящият състав на Върховния касационен съд не намира, че следва да я изменя.
Изложеното изключва основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация сумата 922. 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение, определено съобразно изискванията на чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 348/ 11.06.2015 г. по гр. д. № 334/ 2015 г. на Пазарджишки окръжен съд.
ОСЪЖДА [община] на основание чл. 78, ал. 8 ГПК да заплати на държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, сумата 922. 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.