1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 13
София, 06.01.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 3144 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 29 от 02.03.2016 г. по в. гр. д. № 25/2016 г. на Варненския апелативен съд е потвърдено решение № 1721 от 21.10.2015 г. по гр. д. №1111/2013 г. на Варненския окръжен съд, в частта, с която предявеният от [фирма] срещу Л. Б. Г. иск по чл.73, ал.1 ЗС е уважен за сумата от 16 219 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на процесния имот за периода 29.12.2010 г. – 30.01.2013 г. След частична отмяна на първоинстанционното решение искът е отхвърлен за разликата над 16 219лв. до 17 732 лв.
Въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение № 228 от 18.12.2012 г. по в. гр. д. № 509/2012 г. на Варненския апелативен съд са били уважени предявените от [фирма] срещу Л. Б. Г., действащ като [фирма] и срещу [фирма] искове по чл.108 – за установяване собствеността на ищеца и предаване владението на южната незастроена част с площ от 2000 кв. м. от имот с идентификатор 10135.3514.247 по КК на [населено място], както и иск по чл.73, ал.1 ЗС срещу едноличния търговец за сумата от 23 440 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на имота за предходен период -28.12.2008 г. – 27.12.2010 г. С протокол от 30.01.2013 г. ответниците по ревандикационния иск са предали на ищеца владението върху присъдения имот. През процесния период 29.12.2010 г. – 30.01.2013 г. ищецът е бил лишен от ползването на имота си, затова предявеният в настоящото производство иск по чл.73, ал.1 ЗС се явява основателен до размера на сумата от 16 219 лв., установен от тройната техническа експертиза. През същия период ответникът, действащ като едноличен търговец, е упражнявал фактическа власт върху имота, видно и от гласните доказателства по делото. Тази фактическа власт има характеристиките на недобросъвестно владение, тъй като е основана единствено на предварителен договор за прехвърляне на собствеността. Без значение е начинът на осъществяването и от ответника. След като е бил осъден да предаде владението, без значение е дали е извършвал търговска дейност в имота или не. Независимо от това, гласните доказателства установяват извършваната от него дейност в качеството му на едноличен търговец.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника Л. Б. Г..
Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд е допуснал процесуални нарушения, като не е обсъдил всички обстоятелства по делото и възраженията във въззивната жалба. На първо място – жалбоподателят никога не е осъществявал владение върху цялата процесна площ от 2000кв.м., а само върху част от нея с площ от 500 кв. м. На следващо място – не само той е бил осъден да предаде владението с влязлото в сила решение по чл.108 ЗС, но и [фирма]. Освен това – след 2008 г., когато прехвърлил търговското си предприятие, той не е осъществявал дейност като едноличен търговец. Не били обсъдени и доводите в жалбата, че от 2003 г. ищецът сам се е поставил в невъзможност да ползва по-голямата част от имота си, като е натрупал в него огромни купчини земни маси, които впоследствие обрасли с дървета и храсти. Не били обсъдени и писмените доказателствата за направения от ищеца изкоп, който затруднявал достъпа на ответника до ползваната от него площадка от имота. Не била доказана и пропуснатата полза на ищеца, дефинирана като съотношение между неговото имущество към момента на неизпълнението и предполагаемото имущество, което той би имал, ако беше налице точно изпълнение.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:
1. За пасивната материалноправна легитимация на ответника и за предпоставките за реализиране на отговорността по чл.73, ал.1 ЗС.
По този въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение №9/24.06.2013 г. по гр. д. № 309/2012 г. на ВКС, І ГО.
2. За причинната връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника.
По този въпрос се поддържа твърдение за противоречие с ТР №3/12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГП се поддържа по следните въпроси:
3. Ако ищецът е извършил действия, с които е направил невъзможно ползването на собствения си имот, в резултат на които имотът не би могъл да се ползва реално, дължи ли обезщетение на собственика за пропуснати ползи по чл.73, ал.1 ЗС.
4. Ако по уважен ревандикационен иск са осъдени двама ответници да предадат държането на имота, дължи ли се заплащане на обезщетение по чл.73, ал.1 ЗС от осъдените ответници, или обезщетението за пропуснати ползи се дължи само от единия от тях.
5. Ако бъде осъден само единият от ответниците да заплати обезщетение за пропуснати ползи от осъщественото от двамата ответника държане няма ли да се допусне обогатяване на ищеца за сметка на осъдения ответник и това няма ли да противоречи на принципа за неоснователно обогатяване.
Ответникът в производството [фирма] оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускането и до разглеждане по същество.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Цената на предявения иск по чл.73, ал.1 ЗС е над 5000 лв., затова не е налице пречката на чл.280, ал.2 ГПК за разглеждане на жалбата от ВКС.
Не е налице обаче основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Първият въпрос е за това какви са предпоставките за реализиране на отговорността по чл.73, ал.1 ЗС. Отговор на този въпрос е даден в посоченото от жалбоподателя решение №9/24.06.2013 г. по гр. д. №309/2012 г. на ВКС, І ГО, в което е прието, че за уважаване на този иск ищецът следва да докаже, че е собственик на вещта; че за периода, за който се търси обезщетението, ответникът е упражнявал фактическа власт върху нея, както и размерът на пропуснатата полза. Посочено е още, че когато периодът на владението е извън периода, обхванат от обективната сила на пресъдено нещо на предходно решение по чл.108 ЗС, ищецът трябва да докаже владението на ответника за новия период.
Обжалваното въззивно решение не влиза в противоречие с посоченото решение на ВКС. В настоящия случай, освен влязлото в сила решение, с което е бил уважен предявен на 29.10.2010 г. ревандикационен иск на [фирма] срещу Л. Б. Г., действащ като [фирма] и срещу [фирма], по делото е представен и протокол от 30.01.2013 г., с който, в рамките на образуваното изпълнително производство, ответниците са предали на ищеца владението върху спорния имот. И ако с решението по чл.108 ЗС със сила на пресъдено нещо се установява, че ответниците са били във владение на имота към момента на предявяване на иска – 29.10.2010 г., то с последващия протокол се установява кога те са предали това владение на собственика – 30.01.2013г. Това е и периодът, за който в настоящото дело се търси обезщетение по чл.73, ал.1 ЗС: 29.10.2010 г. – 30.01.2013 г. В съответствие с приетото в цитираното решение на ВКС и по настоящото дело ищецът е установил целия период на владение на спорния имот от ответника Л. Б. Г., като предпоставка за уважаването на иска по чл.73, ал.1 ЗС. Няма противоречие между двете решения по принципния правен въпрос, което да доведе до допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Различният резултат по двете дела се дължи на различната активност на ищците за установяване на владението на ответниците през периодите, за които се претендират обезщетенията.
По втория въпрос жалбоподателят обосновава допускането на касационното обжалване с ТР №3/12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС. Това тълкувателно решение обаче не разглежда въпроса за причинната връзка между обедняването и обогатяването. По-важното обаче е друго – че то е посветено на различна хипотеза – за обезщетяване на пропуснати ползи от неизпълнен договор за строителство. Прието е, че пропуснатата полза при иск по чл.82 ЗЗД за обезщетяване на вреди от забавено строителство не се предполага, а следва да се докаже. Изискват се доказателства, че имуществото на кредитора би се увеличило, ако длъжникът бе изпълнил точно задълженията си. Това разрешение е неприложимо към настоящия случай, при който искът е по чл.73, ал.1 ЗС. В хипотезата на чл.82 ЗЗД се претендира обезщетение за нереализиран доход от несъществуващо имущество /това, което не е възникнало поради забавата на строителството/, докато при иска по чл.73, ал.1 ЗС се претендират доходи и пропуснати ползи от невъзможността на ищеца да ползва собствения си имот. Разликата в двете хипотези изключва възможността разрешението на ТР №3/2012 г. на ОСГТК на ВКС по приложението на чл.82 ЗЗД да се приложи към искове по чл.73, ал.1 ЗС. Оттук липсва и противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване по втория въпрос.
Третият въпрос не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, затова по него не може да се допусне касационно обжалване. Този въпрос не съответства на данните по делото. Макар част от процесния имот да е била засипана със земна маса и да е била неизползваема, в останалата част са се намирали хладилна камера и фургон на ответниците по иска с правно основание чл.108 ЗС и те са се ползвали реално от тях. Това ползване на имота, включително и за достъп и паркиране на коли до въпросните обекти, обосновава последващия иск по чл.73, ал.1 ЗС.
Четвъртият и петият въпрос имат еднакъв смисъл, но също не обосновават допускане на касационно обжалване. Тези въпроси се основават на обстоятелството, че с предходния иск по чл.108 ЗС от имота са отстранени двама ответници – Л. Б. Г., действащ като [фирма] и [фирма], а претенцията по чл.73, ал.1 ЗС е насочена само срещу единия от тях – срещу Л. Г., който е осъден да заплати на ищеца цялата сума, представляваща обезщетение за ползването на имота. Доколкото обаче само Л. Б. Г., действащ като [фирма], е бил недобросъвестен владелец /владението му е основано на предварителен договор, а впоследствие той се е снабдил и с нотариален акт по обстоятелствена проверка/, само той е надлежният ответник по иска с правно основание чл.73, ал.1 ЗС. Според данните по делото [фирма] е било само държател, допуснат в имота от недобросъвестния владелец. По тази причина поставените въпроси не са обуславящи по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и по тях не следва да се допусне касационно обжалване.
С оглед изхода на делото, на ответника по касация следва да бъдат присъдени сторените разноски – 762 лв. по договор за правна защита и съдействие от 11.07.2016г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 29 от 02.03.2016 г. по в. гр. д. № 25/2016 г. на Варненския апелативен съд.
ОСЪЖДА Л. Б. Г. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на [фирма] с адрес на управление [населено място], [улица], №142, [жилищен адрес] разноски за касационното производство в размер на 762 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: