2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 223
София, 18.04.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на тринадесети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Маргарита Соколова
Членове: Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 5052/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № VІ-39/10.08.2016 г. по в. гр. д. № 1250/2015 г. Бургаският окръжен съд потвърдил решение № 753/04.05.2015 г. по гр. д. № 4518/2014 г. на Бургаския районен съд, с което е уважен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 23, ал. 1 СК срещу Д. Н. Н. и иск по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу Д. К. П. и Д. П. П., като е признато за установено, че Д. Д. Н. е собственик на недвижим имот, съставляващ УПИ І-49 в масив 16 по КВС на [населено място], [община], целият с площ от 8 482 кв. м., идентичен с имот пл. № 016086, находящ се в м. “Д. оджа“, ведно с намиращите се в него подобрения – манеж, падок и питомник за кучета.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответницата Д. Н. Н., която иска то да бъде отменено като неправилно. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
Д. Д. Н. – ищец по делото, счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Д. К. П. и Д. П. П. – ответници по иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, не са подали касационна жалба и въззивното решение е влязло в сила спрямо тях – чл. 296, т. 2, предл. 1 ГПК.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:
Данните по делото сочат и това е прието за установено, че Д. Н. и Д. Н. са сключили граждански брак на 19.08.2006 г., прекратен с развод с влязло в сила на 16.12.2013 г. решение.
По време на брака, с н. а. № 155/29.09.2006 г. ищецът закупил спорния недвижим имот, върху който впоследствие са изградени манеж и падок, които съставляват оградени части от поземления имот и са приети от въззивния съд за подобрения, както и питомник за кучета, който не е със статут на недвижима вещ и е собствен на ищеца от преди брака. Според записа в нотариалния акт цената е 1 000 лева, но ищецът твърди,че имотът е закупен за 70 000 лева, от които 7 000 лева са заплатени при сключването на предварителния договор от 19.09.2006 г., а останалите 63 000 лева – при изповядването на сделката. Ответницата /сега жалбоподател/, макар да е поддържала цена от 1 000 лева, е провела доказателствена дейност за многократно надвишаващи я суми, в каквато насока са и твърденията й в отговора на исковата молба. Въззивният съд приел за неоснователни възраженията й: 1. за недостоверна дата на предварителния договор, като съобразил данните за смъртта на прехвърлителката през м. май 2011 г. и заключил, че документът не е съставен за нуждите на производството /при предявен иск на 12.06.2014 г./, и 2. относно авторството му, предвид заключението на почерковата експертиза, че подписът на продавача е изпълнен от прехвърлителката. За изпълнени от лицата, сочени за техни автори, въззивният съд приел и подписите в разписката от 29.09.2006 г. за получена сума от 63 000 лева. След съвкупна преценка на събраните писмени и гласни доказателства /последните приети за допустими, тъй като твърденията за симулативност на цената не са насочени срещу продавача по договора, в каквато насока е забраната на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК/ – предварителния договор, разписките за получени суми, показанията на сина на продавачката, въззивният съд приел, че действителната цена на процесната земя към датата на закупуването й от ищеца е в размер на 70 000 лева.
По отношение произхода на средствата, с които е платена цената, въззивният съд приел, че ищецът е разполагал с лични средства: част от тях дарени му от баща му, който на 18.09.2006 г. изтеглил 7 000 щатски долара и 5 600 лева – непосредствено преди датата, на която е сключен предварителният договор и е платен аванс от 7 000 лева /19.09.2006 г./, а останалата част са капарото от 68 454 лева, заплатени при сключване на предварителен договор от 28.09.2006 г. за продажба на лично на ищеца, предбрачно имущество /окончателен договор, сключен с н. а. № 188/19.10.2006 г. за сумата 127 129 лева с купувач [фирма]/. При съпоставката на доказателствата, ангажирани от страните, съдът кредитирал тези, представени от ищеца, тъй като в съвкупността си по безпротиворечив и несъмнен начин установяват придобиването на имота чрез лични негови средства, за разлика от тези на ответницата, в които липсва конкретика, която да свързва твърденията, че тя е разполагала със средства с личен произход и ги е вложела в покупката на процесната земя. Оттук съдът заключил, че презумпцията на чл. 21, ал. 3 СК за съвместен принос на двамата съпрузи е оборена и е налице пълна трансформация на лични средства на ищеца при закупуването на имота, който на основание чл. 23, ал. 1 СК е станал негова лична собственост, макар и придобит по време на брака му с ответницата.
След прекратяването на брака, на 13.01.2014 г., с н. а. № 5/2014 г. Д. Н. заменила с останалите ответници – съпрузите П., 4 141/8 482 кв. м. ид. ч. от УПИ І-49 в м. 16, заедно с 9/20 ид. ч. от построената в имота конюшня, като в замяна на което придобила 9/10 ид. ч. от построеното бистро, като и двете страни по сделката си запазили правото на ползване върху прехвърлените имоти. Съдът приел, че този договор не е породил вещно-прехвърлително действие за собствеността върху съответните идеални части от земята, тъй като Н. не е била техен собственик; П. не са станали собственици на прехвърлените им идеални части, които са останали в патримониума на действителния им собственик – ищеца по делото. Затова и предявеният срещу П. установителен иск за собственост е основателен и доказан.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е поставила въпросите:
1. съставлява ли разликата в цените по предварителния и окончателния договори симулация и може ли съдът да се произнесе по наличието на такава симулация, след като ищецът не поддържа подобно изрично твърдение в исковата си молба;
2. дали приобретателят по една сделка може да доказва симулацията на сделката със свидетели тогава, когато твърденията му за симулативност се противопоставят на съпруга на приобретателя, който е трето за сделката лице и не е участвал в договарянето;
3. следва ли съдът при обсъждане на събрания доказателствен материал да съобрази доказателствената релевантност на отделните доказателства и да изгради своите фактически изводи не само въз основа на съвкупна преценка на всички доказателства, всички възражения и доводи на страните, но и върху логическата връзка между отделните факти;
4. за правното значение на установената по реда на чл. 181 ГПК спорна достоверна дата на един документ – дали определената от съда достоверна дата следва да се съотнесе към спорния по делото факт или към датата на завеждане на делото;
5. длъжен ли е съдът да извърши цялостна преценка на събрания доказателствен материал, като обсъди в пълнота всички събрани по делото доказателства.
Поддържаните от жалбоподателката предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
Първият поставен въпрос /съставлява ли разликата в цените по предварителния и окончателния договори симулация и може ли съдът да се произнесе по наличието на такава симулация, след като ищецът не поддържа подобно изрично твърдение в исковата си молба/ не съответства на съдържанието на исковата молба, в която ищецът изрично е заявил, че договорената и заплатена цена за придобития по време на брака имот е 70 000 лева. Или – твърдението е, че материализираното в нотариалния акт изявление за цена от 1 000 лева не отговаря на действителната воля на страните по сделката, направили изявлението, защото е симулативно. Така въведеното твърдение, с което се повдига спор за наличието на относителна симулация в цената, е част от обстоятелствата, на които се основава предявеният от ищеца иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 23, ал. 1 СК, поради което съдът в двете инстанции е бил длъжен да се произнесе по него, което е и сторено. Като поставен в несъответствие на данните по делото, първият въпрос не обосновава общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради което не се налага и изследването на специалната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, която се поддържа чрез представената съдебна практика по чл. 290 ГПК.
Вторият въпрос /дали приобретателят по една сделка може да доказва симулацията на сделката със свидетели тогава, когато твърденията му за симулативност се противопоставят на съпруга на приобретателя, който е трето за сделката лице и не е участвал в договарянето/ също не покрива общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Този въпрос не е сред решаващите правната воля на съда, обективирана в решението. В разглеждания случай по делото са представени документи, съставляващи „обратно писмо”, каквито са разписката от 19.09.2006 г., подписана от продавача С. Х. Н. и купувача Д. Д. Н. /л. 14 от първоинстанционното дело/, и разписката от 29.09.2006 г., подписана от Д. П. Н. – пълномощник на продавача С. Х. Н., и купувача Д. Д. Н. /л. 18 от първоинстанционното дело/, от които се установява действителната воля на страните по сделката относно цената, а именно 70 000 лева /7 000 лева заплатени при подписването на предварителния договор и 63 000 лева при изповядване на сделката/. Тези доказателства са били достатъчни, за да формират правния извод на съда по спора за наличие на относителна симулация в цената. Същевременно именно те, а не изтъкнатият от въззивния съд мотив, са направили допустимо и позоваването на събраните гласни доказателства относно действително уговорената и заплатена цена. Макар този мотив да е послужил като основание за формулиране на поставения втори въпрос, не може да се приеме, че въпросът е от значение за формиране на решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение. Това изключва възможността за преценка на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Третият въпрос /следва ли съдът при обсъждане на събрания доказателствен материал да съобрази доказателствената релевантност на отделните доказателства и да изгради своите фактически изводи не само въз основа на съвкупна преценка на всички доказателства, всички възражения и доводи на страните, но и върху логическата връзка между отделните факти/ е обоснован с довода, че според въззивния съд цената е по-висока, защото жалбоподателката имала и доказвала по-високи доходи; при това не е съобразил доводите, че същата е правила спестявания не само за закупуване на терена, но и за изграждане на конюшня, и не е съобразил, че между по-високите й доходи и цената на имота няма никаква логическа връзка, защото няма задължение за богатия да плаща повече.
При прегледа на обжалваното решение настоящият състав на ВКС не констатира наличие на мотив като поддържания от жалбоподателката. Единствената връзка между поставения въпрос и мотивите към въззивното решение може да бъде открита в тази част на мотивите, в която съдът обосновава извода защо не съществува забрана за страната, която е участвала в договора, да въвежда твърдения за симулативност на изявленията в нотариалния акт, и за допустимостта на свидетелски показания. Като индиция в тази насока е посочено и процесуалното поведение на ответницата Н., чиято доказателствена дейност пред въззивната инстанция не се е ограничила до поддържаната от нея цена на сделката от 1 000 лева, а за многократно надвишаващи я суми, както и твърди в отговора на исковата молба. Изложеното изключва всяко основание – общото по чл. 280, ал. 1 ГПК и поддържаното специално по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Четвъртият въпрос /за правното значение на установената по реда на чл. 181 ГПК спорна достоверна дата на един документ – дали определената от съда достоверна дата следва да се съотнесе към спорния по делото факт или към датата на завеждане на делото/ е свързан с извода на съда, че по делото е установена достоверната дата на предварителния договор от 19.09.2006 г., сключен между ищеца и С. Н., и на подписаната от последната разписка от с. д. за получена авансово сума в размер на 7 000 лева. Жалбоподателката не оспорва крайния правен извод за установена достоверна дата, и именно той е от значение за следващия извод – този относно действителната цена по сделката. Следващите разсъждения на съда – дали документите са съставени или не за нуждите на делото, не променят по никакъв начин резултата по оспорването на документа и крайния извод на съда по това оспорване. С оглед изложеното следва да се приеме, че поставеният въпрос не е свързан с решаващите изводи на съда и не обосновава общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е споменато в изложението, но не е мотивирано съгласно изискванията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Петият въпрос /длъжен ли е съдът да извърши цялостна преценка на събрания доказателствен материал, като обсъди в пълнота всички събрани по делото доказателства/ е поставен във връзка с оплакванията в касационната жалба за неправилност на изводите на съда досежно произхода на средствата, разходвани за придобиване на собствеността върху процесния имот. На първо място – въззивният съд е обсъдил всички относими към правния спор факти, доказателства и доводи на страните, поради което не се установява да е процедирал в противоречие със задължителната съдебна практика по поставения въпрос, илюстрирана с представеното решение № 149/03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на ВКС, ІІІ-то г. о. На следващо място – р. ІІІ на касационната жалба, към който жалбоподателката препраща в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, по същността си съставлява оплаквания по правилността на въззивното решение и касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което изисква преценка по съществото на спора и не е предмет на производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Съобразно изхода на делото и предвид заявеното искане, жалбоподателката следва заплати на ответника по касация Д. Н. разноските по водене на делото във ВКС в размер на 1 300 лева по договор за правна защита и съдействия № [ЕГН]/01.11.2016 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № VІ-39/10.08.2016 г. по в. гр. д. № 1250/2015 г. на Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА Д. Н. Н. да заплати на Д. Д. Н. разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 300 /хиляда и триста лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: