О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 264/03.05.2017 г.
Върховен касационен съд на Република България, Първо отделение в закритото заседание на двадесети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Маргарита Соколова
Членове: Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 4938 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 282/ 22.06.2016 г. по гр. д. № 346/ 2016 г, с което Пазарджишки окръжен съд, изменяйки решение № 29/ 11.03.2016 г. по гр. д. № 387/ 2015 г. на Пазарджишки районен съд признава за установено по отношение на П. Г. И. и на С. П. И., че Койна Д. И., Г. Д. И. и Д. Д. И. по наследствено правоприемство от Г. Д. И. и от Д. Г. И. са собственици на по 1/ 18 ид. части от сграда с идентификатор 55302.501.4012.3 (един гараж) по КККР на [населено място], като отхвърля исковете да признае за установено спрямо ответниците, че на основание придобивна давност и по наследствено правоприемство от Д. И. ищците са собственици на останалите 5/ 6 ид. части и за осъждането на П. И. на основание чл. 108 ЗС да предаде владението на гаража.
Решението се обжалва от Койна И., Г. И. и С. И. в частта, с която исковете са отхвърлени с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по следните материалноправни въпроси:
1. Допустимо ли е придобиване по давност на сграда в чужд имот, строежът на която е започнал и е извършен със съгласието и одобрението на собствениците на земята, ако строителят на сградата е демонстрирал своето владение спрямо всички, а собствениците на земята са знаели за неговото намерение и не са му се противопоставили?
2. Кои са предпоставките, при които законът допуска да се придобие по давност право на собственост върху сграда, построена в чужд имот и как се дерогира приращението?
3. Какви са признаците и как се доказва владение, установено с цел да се придобие право на собственост върху сграда в чужд имот и задължително ли е да има отблъскване на претенциите на собственика на земята или е достатъчно той да е наблюдавал владелческите действия и да се е съгласил с тях чрез бездействие?
Касаторите считат въпросите включени в предмета на делото и обуславящи обжалваното решение, а допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първите два извеждат с довода, че въззивният съд ги е разрешил в противоречие съответно с ТР № 4/ 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/ 2012 г. на ВКС и с решение № 523/ 25.11.2010 г. по гр. д. № 548/ 2009 г. на ВКС, ГК, I-во отд., постановено по реда на чл. 290 – 293 ГПК, а допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по третия въпрос – с довода за противоречие с решение № 239/ 29.05.1996 г. по гр. д. № 991/ 1996 г. на ВКС, ГК, I-во отд.
Ответниците С. И. и П. И., ответници и по касация, възразяват, че сочените основания за допускане на касационния контрол липсват, а решението е правилно. Претендират разноски.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет. Гражданското дело е по спор за собственост върху един гараж (положителен установителен и осъдителен по чл. 108 ЗС), а чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК изключва цената на тези искове като критерий за правото на касационно обжалване. Подадена е от легитимирани страни. Касатори са ищците, чиито искове са отхвърлени частично с въззивното решение. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите процесуални предпоставки за редовност и допустимост на жалбата, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображенията са следните:
Касаторите са предявили исковете в защита на своето право на собственост върху процесния гараж. Своето титулярство са обосновали с твърденията, че по давностно владение, установено през 1993 г. по съгласие между наследодателя на касаторите Д. И. и неговите родители съпрузите С. и Г. И., които са собствениците на дворното място, в което гаражът е построен, и по наследствено правоприемство (само) от Д. И., починал през 2012 г., касаторите са придобили спорното право при равни дялове (чл. 5, ал. 1 и чл. 9 ЗН). Правният интерес от исковете са извели с твърденията, че ответникът по касация С. И. прехвърля с договор по н. а. № 170/ 06.04.2015 г. на ответника по касация П. И. срещу задължение за гледане и издръжка 4/ 6 ид. части от УПИ в [населено място] и постройките в него – жилищна сграда и два гаража, – като единият гараж (процесният) е този, който е собственост на касаторите. Исковете са насочили срещу страните по алеаторния договор и са поискали ответникът по касация П. И., като приобретател по сделката, да предаде владението върху гаража.
Ответниците по касация са оспорили исковете с възражение по активната материална легитимация. Техните твърдения са, че съпрузите С. и Г. И. по приращение са придобили собствеността, доколкото дворното място, в което гаражът е построен през 1993 г. е съпружеска имуществена общност (СИО), а Д. И., който е прекият наследодател на касаторите, не е установявал владение върху сградата. СИО е прекратена със смъртта на Г. И. през 2006 г. Той е наследен от своята съпруга (ответникът по касация С. И.) и от синовете си (ответникът по касация П. И. и Д. И.). Договорът по н. а. № 170/ 06.04.2015 г. е уголемил дела на ответника по касация П. И. и към предявяването на исковете той притежава 5/ 6 ид. части от гаража. Останалите 1/ 6 ид. части притежават поравно касаторите по наследствено правоприемство от Г. И. и от Д. И..
В обжалваното решение въззивният съд съобразява, че страните не спорят за това, че процесният гараж е построен през 1993 г. в дворно място, СИО, а спорът е за това, дали прекият наследодател на касаторите, който е син на собствениците на мястото, е установил владения върху сградата. Въззивният съд приема, че в отношенията между страните намира приложение презумпцията на чл. 69 ЗС, защото гласните доказателства, събрани чрез разпит на свидетели и обяснения от ответника по касация С. И., категорично сочат на фактическа власт, която прекият наследодател на касаторите е установил върху тази сграда в имота на своите родители при завършването на двата гаража през 1993 г. Установил е също, че от втория гараж се е възползвал ответникът по касация П. И., но разпределението на гаражите е станало по уговорка между двамата братя, а не по съгласие с техните родители. За да възприеме като неверни твърденията на касаторите, че владението на гаража е било предадено по съгласие със собствениците на дворното място, а презумпцията на чл. 69 ЗС – опровергана, въззивният съд е обсъдил писмените доказателства. Установил е, че строителните книжа за двата гаража са били издадени на името на Г. И., че сградите са декларирани от двамата съпрузи и че именно те са заплащали данъците за тях. Добавил е, че собственическо намерение не доказва установеното, строителството на процесния гараж да е бил финансирано от прекия наследодател на касаторите, а гласните доказателства безпротиворечиво сочат, че през 2000 г. Д. И. се установява със своето семейство (с касаторите) да живее в [населено място], от когато неговите посещения в П., включително ползването на гаража е спорадично. Така е изключил предпоставките на придобивния способ от чл. 79, ал. 1 ЗС, добавяйки че периодът 1993 – 2000 г. е недостатъчен, за да осъществи изискването за срок на давностно владение.
Това са мотивите, с които въззивният съд е изключил заявеното с исковете оригинерно придобивно основание, като е приел, че процесният гараж е придобит през 1993 г. по приращение от съпрузите С. и Г. И. (чл. 92 ЗС). СИО е прекратена със смъртта на Г. И. от 2006 г. (чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 27 СК от 1985 г.). Г. И. е наследен от своята съпруга (ответникът по касация С. И.) и от своите синове (ответникът по касация П. И. и прекият наследодател на касаторите Д. И.). След смъртта на Д. И. през 2012 г. неговият дял от имуществото на баща му от 1/ 6 ид. части е наследен от тримата касатори (чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН). Алеаторният договор от 2015 г. е уголемил дела на ответника по касация П. И. от имуществото на баща му и той притежава 5/ 6 ид. части от гаража (1/ 6 – по наследствено правоприемство и 4/ 6 – по частно правоприемство от ответника по касация С. И.). Исковете са основателни за по 1/ 18 ид. части от правото на собственост върху гаража по наследствено правоприемство от Г. И. и от Д. И. и неоснователни до пълния обем, заявен от касаторите. Титуляр на останалите 5/ 6 ид. части е ответникът по касация П. И., а осъществяваното от него владение върху гаража е производно от качеството му на съсобственик (чл. 31, ал. 1 ЗС).
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че начинът по който са формулирани повдигнатите въпроси, предполагат обобщението, касаторите да се оплакват от отказа на въззивния съд да възприеме релевантните факти по начина, по който са въведени с исковата молба, респективно да възприеме тяхната проекция (доводи), че са били осъществени предпоставките на оригинерното придобивно основание от чл. 79, ал. 1 ЗС, заявено с исковете. Обобщението налага и извода, че въпросите въвеждат и оплакване за това, че въззивният съд в противоречие със събраните доказателства е приел за успешно проведено обратното доказване на презумпцията от чл. 69 ЗС, като е изключил (всяка) възможност наследодателят на касаторите да е установявал владение върху гаража. Обобщението налага и извода, че касаторите се оплакват и за това, че като е извършил превратно обсъждане на събраните доказателства, въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 92 ЗС, доколкото оригинерното основание от чл. 79, ал. 1 ЗС като предвиден от закона придобивен способ представлява „установено друго“ по смисъла на чл. 92 ЗС. Оплакванията за необоснованост и неправилно приложение на материалния закон обаче, които прозират зад формулировката на повдигнатите въпроси, са негодни да обосноват касационния контрол. Основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване са различни от касационните основания. А. се налага от сравнителен анализ на чл. 280, ал. 1 и чл. 281 ГПК. Следователно общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол липсва. Така е излишно да бъдат обсъждани заявените допълнителни основания от чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касаторите следва да се постави адвокатското възнаграждение, платено от ответника П. И., ответник и по касация. Подадената жалба е единствената причина за пренасяне на правния спор и пред настоящата инстанция. Гражданската (деликтна) отговорност касаторите следва да понесат солидарно (чл. 53 ЗЗД).
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 282/ 22.06.2016 г. по гр. д. № 346/ 2016 г. на Пазарджишки окръжен съд.
ОСЪЖДА Койна Д. И. ЕГН [ЕГН], Г. Д. И., ЕГН [ЕГН] и Д. Д. И. ЕГН [ЕГН] да заплатят на П. Г. И. солидарно сумата 600 лв. – на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.