О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 9/05.01.29017 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закрито заседание в състав:
Председател: Маргарита Соколова
Членове: Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 3826 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 2053/ 11.03.2016 г. по гр. д. № 14060/ 2012 г., с което Софийски градски съд изменя решението от 11.06.2012 г. по гр. д. № 31205/ 2008 г. на Софийски районен съд в частта относно квотите, при които до делба са допуснати апартамент и гаражна клетка, находящи се в една сграда етажна собственост в [населено място], като:
· на основание чл. 30 ЗН намалява саморъчното завещание от 04.11.2007 г., с което М. И. Т. се е разпоредила със собствените си 4/ 6 ид. части от двата имота в полза на В. Т. Т. и възстановява запазената част на И. Т. Т. от наследството на М. И. Т. със сумата 33 649. 62 лв. и
· определя квотите на съделителите в двата имота, а именно 0. 634 % за В. В. Т. и 0. 366 % за И. Т. Т..
Решението обжалва В. Т., наследникът на починалия в хода на делото В. Т., с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по процесуалноправния въпрос: Длъжен ли е въззивният съд служебно да назначи и изслуша съдебно-оценителна експертиза, когато установи, че първоинстанционният съд не е допуснал изслушването й, а погрешно е приложил разпоредбите на чл. 30 и чл. 31 ЗН? Касаторът счита въпросът обуславящ изводите на въззивния съд, а допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК обосновава с довода, че по този въпрос обжалваното решение е в противоречие с решение № 34/ 26.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6256/ 2014 г. на ВКС, II-ро ГО.
От ответника по касация И. Т. не постъпва писмен отговор.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет. Обжалваното решение е постановено в първата фаза на особеното исково производство, а в нея делбеното имущество не се остойностява парично. Следователно забраните от чл. 280, ал. 2 ГПК не ограничават правото на касационно обжалване. Касационната жалба подава легитимирана страна – касаторът, който твърди, че неправилното съдебно решение определя по-малка квота в съсобствеността (0. 634 %) от действително притежаваната (0. 702 %). Спазен е и срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставка за редовност и допустимост на жалбата, но по повдигнатия въпрос са изключени общото и допълнителното основания от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Съображенията за това са следните:
С предявените искове ответникът по касация И. Т. Т. е поискал да бъде допусната и извършена делба на двата имота, които притежава в съсобственост при равни дялове с брат си В. Т., наследодателят на касатора, починал в хода на производството. Делбените искове са обосновани с твърденията, че двата имота са били обект на съпружеска имуществена общност на родителите на съделителите, прекратена със смъртта на техния баща през 2001 г., а след това са станали обект и на наследствено правоприемство от тяхната майка, която умира през 2009 г.
Наследодателят на касатора е възразил, че със саморъчно завещание от 04.11.2007 г. неговата майка му е завещала собствените си 4/ 6 ид. части от двата имота, а тяхната делба съдът следва да допусне при дялове 5/ 6 ид. части за него и 1/ 6 ид. части за неговия брат.
По представеното саморъчно завещание наследодателят на касатора е направил възражение, че разпоредителният акт накърнява неговото право на запазена част от наследството на майката. Поискал е да бъде възстановена, а делбата съдът да допусне при съответни (след признаване на правото по чл. 30 ЗН) квоти.
По исковете за делба на двата имота въззивният съд е разглеждал единствено възражението по чл. 30 ЗН, доколкото първоинстанционното решение е било обжалвано от наследодателя на касатора само за квотите по допуснатата, а във въззивната жалба е нямало оплакване по отхвърленото (основно) възражение за нищожност на саморъчното завещание от 04.11.2007 г. (чл. 42, б. „б“, вр. чл. 25, ал. 1 ЗН).
За разлика от първостепенния съд, който допуска делбата на двата имота при равни за братята квоти, въззивният съд е приел, че събраните доказателства сочат в наследството на тяхната майка да е имало и други активи, различни от тези, обект на завещателното разпореждане; чл. 31 ЗН изисква те да бъдат включени в елементите на наследствената маса, а делото не следва да се решава при неблагоприятни последици на доказателствената тежест по възражението по чл. 30 ЗН. Зачитайки императивния характер на чл. 30 и чл. 31 ЗН и отчитайки, че пред първата инстанция не е била искана и допускана съдебно-оценителна експертиза, въззивният съд допуска изслушването на такова заключение.
В обжалваното решение въззивният съд приема, че наследствената маса съгласно чл. 31 ЗН включва: 1) 4/ 6 ид. части от апартамента и гаража, обект на саморъчното завещание, съответно на стойност 104 000 лв. и 8 666. 67 лв.; 2) парцел и жилищна сграда в него, придобити по договор за доброволна делба, на стойност 12 727. 27 лв.; 3) 1/ 3 ид. части от парцел и стопанска сграда и лятна кухня в него, придобити по същия договор за делба и по наследствено правоприемство от бащата на съделителите, на стойност 4 666. 67 лв. и 4) 5/ 24 ид. части от земеделски земи, придобити от майката на съделителите също по наследствено правоприемство от нейния съпруг, на стойност 6 041. 67 лв. Така въззивният съд достига до извода, че общата стойност на наследствената маса е 136 102. 28 лв. Размерът на разполагаемата част на завещателката е 1/ 3 (на стойност 45 367. 43 лв), а такъв е размерът и на запазената част на наследодателя на касатора (чл. 29 ЗН). Завещателката се е разпоредила с имущество на стойност 112 666. 67 лв, т. е. надвишаването на разполагаемата част е 67 299. 24 лв. Въззивният съд е приел, че извън завещателното разпореждане в наследството на майката остават активи на стойност 23 435. 61 лв., от които наследодателят на касатора има 1/ 2 ид. част на стойност 11 717. 81 лв. (чл. 5, ал. 1 ЗН). За допълване на неговата запазена част е необходимо имущество на стойност 33 649. 62 лв. На основание чл. 30 ЗН с тази стойност е намалено завещателното разпореждане от 04.11.2007 г..
Обсъждайки събраните доказателства, въззивният съд е посочил, че вещото лице по допуснатата експертиза е пропуснало да остойности правото на собственост, което завещателката придобива по договора за доброволна делба. Посочил е, че намира активът равностоен на друг актив, който вещото лице е остойностило, – на дела, който съпругът на завещателката придобива по същия договор за доброволна делба. Въззивният съд приема така, защото в договора за доброволна делба двата дяла са посочени като равностойни.
С въззивното решение делбата е допусната при дялове 0. 634 % за касатора (наследник на починалия в хода на делото В. Т.) и 0. 366 % за ответника по касация. Такова е съотношението на квотите в съсобствеността на двамата братя с оглед наследственото правоприемство от техния баща и като резултат от установеното право по чл. 30 ЗН след смъртта на тяхната майка.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че обжалваното решение съответства на практиката на ВКС, според която правният спор от упражненото право по чл. 30 ЗН с предмет завет се решава със зачитане на императивния характер на чл. 30 и чл. 31 ЗН и при допускане на съдебно-оценителна експертиза, включително служебно. Тази практика провежда и решението на ВКС по реда на чл. 290 – 293 ГПК, на което касаторът се е позовал. Въззивният съд служебно е допуснал изслушването на оценителната експертиза, а с оглед установения към етапа на решаването на делото пропуск на вещото лице да оцени един от елементите на наследствената маса, е изложил подробни аргументи, защо го приема за равностоен на друг елемент, остойностен в експертизата. Следователно въпросът, длъжен ли е въззивният съд служебно да назначи и да изслуша съдебно-оценителна експертиза, когато установи, че първоинстанционният съд не е допуснал изслушването й, а погрешно е приложил разпоредбите на чл. 30 и чл. 31 ЗН, не обосновава обжалваното решение. Съответствието му с решение № 34/ 26.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6256/ 2014 г. на ВКС, II-ро ГО, на което касаторът се позовава, изключва и общото, и допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
При тези мотиви съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2053/ 11.03.2016 г. по гр. д. № 14060/ 2012 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.