О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 355/19.06.2017 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на единадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Маргарита Соколова
Членове: Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 8 по описа за 2017 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 145/ 27.10.2016 г. по гр. д. № 277/ 2016 г. в частта, с която Ямболски окръжен съд, отменя решение № 314/ 07.06.2016 г. по гр. д. № 315/ 2016 г. на Ямболски районен съд и отхвърля исковете да признае за установено спрямо М. В. Д. и на М. С. Д., че по придобивна давност и имуществена общност М. Х. Д. и В. В. Д. са собственици на 1/ 2 ид. части от една масивна жилищна сграда с площ от 93 кв. м. в [населено място], общ. Т., обл. Я..
Решението се обжалва от съпрузите В. и М. Д. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по материалноправните въпроси:
1. С какви действия съсобственикът на недвижим имот може да демонстрира намерението си да завладее цялата вещ като своя и да отблъсне владението на другия съсобственик? и
2. Могат ли твърденията на единия съсобственик, че е единствен собственик на вещта, направени пред трети лица и достигнали до знанието на другия съсобственик, който не ги е оспорил, да бъдат третирани като едностранни действия, с които се демонстрира намерение да се завладее цялата вещ?
Касаторите считат въпросите включени в предмета на делото и обуславящи изводите на въззивния съд, а допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол извеждат с доводите, че въззивният съд ги е решил в противоречие с ТР № 1/ 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/ 2012 г. на ВКС и решение № 74/ 24.06.2015 г. по гр. д. № 6277/ 2014 г. на ВКС, ГК, I-во ГО, постановено по реда на чл. 290 – 293 ГПК. Оплакванията по същество са за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон и необоснованост.
Ответниците, ответници и по касация, съпрузите М. и М. Д. възразяват, че основание за допускане на касационния контрол не съществува, а решението е правилно. Претендират разноските пред настоящата инстанция.
Настоящият състав намира касационните жалби с допустим предмет. Въззивното решение е по гражданско дело по иск за право на собственост върху недвижим имот, предявен при условията на активно и пасивно субективно съединяване от вида на необходимото другарство, а чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК изключва н цената на такъв иск като релевантен критерий за възникване на правото на касационно обжалване. Подадена е от легитимирани страни. Касатори са ищците по отхвърлените искове. Спазен е и срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационните жалби, но липсват основанията от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общо и допълнително). Съображенията са следните:
Положителните установителни искове (в допустимата им част) касаторите са предявили в защита на своето право на собственост върху жилищната сграда, което твърдят да са придобили по оригинерния способ на чл. 79, ал. 1 ЗС и при условията на имуществена общност.
Ответниците са оспорили исковете с възраженията, че е нямало момент, в който касаторите да са завладяли техните 1/ 2 ид. части върху имота, придобити също при условията на съпружеска имуществена общност.
Въззивният съд е съобразил, че касаторите са започнали да владеят своите 1/ 2 ид. части върху жилищната сграда като съпрузи на основание договор по н. а. № 28/ 01.10.1993 г., с който В. и Р. С. са продали на всеки от двамата си сина (на касатора В. Д. и на ответника по касация М. Д.) жилищната сграда и дворното място, в което е построена, като съгласно чл. 30, ал. 2 ЗС дяловете на двамата купувачи (и на техните съпруги) са равни. Добавил е, че сключеният договор за покупко-продажба оборва презумпцията на чл. 69 ЗС, а това означава, че касаторите носят тежестта да докажат, че са извършили действия, с които са обективирали спрямо ответниците по касация намерение да завладеят техните идеални части. Точно такова е тълкуването на чл. 69 и чл. 79, ал. 1 ЗС, извършено с ТР № 1/ 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/ 2012 г. ОСГК на ВКС, а предприетата от въззивния съд изходна позиция за разрешаването на правния спор откъм изключеното действие на оборимата презумпция от чл. 69 ЗС е съобразена със задължителното действие на тълкувателния акт (чл. 130, ал. 2 ЗСВ).
След това въззивният съд е пристъпил към обсъждане на събраните доказателства, за да обобщи, че предпоставките на въведения оригинерен способ налагат касаторите да са предприели на такива действия, които да показват по явен и недвусмислен начин отричане на владението на ответниците по касация и да са ги манифестирали по такъв начин, та да са достигнали до знанието на ответниците по касация. Тази изходна позиция по обсъждането на доказателствата също е съобразена със задължителното действие на ТР № 1/ 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/ 2012 г. ОСГК на ВКС.
От фактическа страна въззивният съд е приел, че действително само касаторът държи ключът от процесната сграда още към договора за покупко-продажба през 1993 г., но това не отрича правата на ответниците по касация. Добавил е, че със сключването на договора е разпределено ползването на сградата именно по този начин, а сградата е със жилищни помещения в източната и западната част. Приел е за установено, че касаторът М. Д. в последните 19 – 20 години не живее в България, а касаторът В. Д. от 2001 г. в продължение на 10 години е живял в Гърция. Приел е за установено, че касаторът В. Д. е извършил ремонт и е подобрил сградата през 2008 г. или през 2009 – 2010 г. Счел е за излишно да обсъжда детайлно събраните доказателства за ремонта, добавяйки че дори да са били свързани с акт на отричане на правата на ответниците и установяване на собствено владение върху спорната 1/ 2 ид. част от сградата, периодът до 05.02.2016 г. е недостатъчен за 10-годишния срок на давностното владение, които изисква чл. 79, ал. 1 ЗС. Въззивният съд е съобразил, че част от разпитаните свидетели знаят сградата като собствена на касатора В. Д. (св. Д. Д., снаха на касаторите и св. И. Ш.), но никой не дава показания знанието си да е почерпил от изявление на касаторите или на ответниците по касация. Така с обжалваното решение е отречен оригинерният способ на чл. 79, ал. 1 ЗС, а исковете в допустимата им част са отхвърлени като неоснователни.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че първият въпрос, повдигнат от касаторите, изисква изброяването на примери за конкретния акт, който да демонстрира по явен и недвусмислен начин отрицание на владението на останалите съсобственици в хипотезите като настоящата, когато в отношенията между съсобствениците презумпцията на чл. 69 ЗС не се прилага. Такива примери ТР № 1/ 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/ 2016 г. на ОСГК на ВКС не съдържа, като при нормативното тълкуване е отчетена необходимостта съдът да прецени конкретно всеки подобен случай на позоваване на оригинерното основание от чл. 79, ал. 1 ЗС. За извода, че обжалваното решение съответства на тълкувателното, е достатъчно, че въззивният съд не е съзрял действие, което касаторите да са извършили преди 04.02.2006 г. и което да обективира конкретен техен акт на завладяване на идеалните части на ответниците по касация.
Вторият повдигнат въпрос е без връзка със свидетелските показания и не обосновава обжалваното решение. Той проявява желанието на касаторите въззивният съд да възприеме за доказани техните твърдения, верността на които отричат събраните доказателства.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касаторите следва да се поставят разноските, които ответниците са извършили в настоящото производство. Висящността на спора поддържат подадените жалби, въпреки липсата на основание за допускане на касационния контрол и са причината за платеното адвокатско възнаграждение за представителството на ответниците пред настоящата инстанция. Отговорността за разноските е гражданска деликтна и касаторите следва да я понесат солидарно.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 145/ 27.10.2016 г. по гр. д. № 277/ 2016 г. на Ямболски окръжен съд.
ОСЪЖДА М. Х. Д. и В. В. Д. да заплатят солидарно на М. В. Д. и на М. С. Д. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 800 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.