О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 448/19.07.2017 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на осемнадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Маргарита Соколова
Членове: Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 287 по описа за 2017 г.
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 424/ 19.10.2016 г. по гр. д. № 519/ 2016 г., с което Пазарджишки окръжен съд, потвърждавайки решение № 445/ 2015 г. по гр. д. № 445/ 2015 г. на Пазарджишки районен съд признава за установено по отношение на Т. Д. С., че на основание придобивна давност П. Д. С. е собственик на дворно място с площ от 417 кв. м., за което е отреден УПИ II-251 в кв. 31 по плана на [населено място], заедно с построените в него масивна сграда на допълващо застрояване с площ от 14 кв. м, масивен гараж с площ от 20 кв. м. и двуетажна масивна сграда на допълващо застрояване с плащ от 35 кв. м. и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК отменя нотариален акт № 126/ 27.05.2015 г., с който Т. Д. С. по наследствено правоприемство е признат за собственик на 1/ 2 ид. части от същите имоти.
Решението се обжалва от Т. С. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по въпроса: Следва ли въззивният съд при постановяване на решението в изпълнение на задължението по чл. 235, ал. 2 ГПК да изложи собствени мотиви по всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото, относими към правния спор? Касаторът счита въпросът обуславящ обжалваното решение, а допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК извежда с довод, че въззивният съд му отговаря отрицателно, а неговото решение противоречи на множество, които ВКС е постановявал по реда на чл. 290 – 293 ГПК. Оплакванията по същество са за необоснованост и постановяване на решението при съществено нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК. Претендират се разноски.
От ответника по касация П. С. не постъпва отговор на касационната жалба.
Настоящият състав на Върховния касационен съд я намира с допустим предмет. Въззивното решение е по иск за право на собственост върху 1/ 2 ид. части от недвижими имоти, а чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК изключва неговата цена като критерий за възникване на упражненото право на касационно обжалване. Подава я легитимирана страна. Касатор е ответникът по уважения иск. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на жалбата, но по въпросът е изключено допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Съображенията са следните:
Ответникът по касация е обосновал предявените искове със следните твърдения: 1) през 1964 г. неговият баща Д. П. С. е признат за собственик на застроено дворно място от 792 кв. в [населено място], за което впоследствие са отредени два парцела (I-251 и II-251, кв. 31); 2) през 1979 г. той продава на единия си син, ответникът по касация, жилищната сграда в парцел II-251 кв. м.; 3) през 1987 г. след смъртта на Р. С. (съпруга на Д. С. и майка на страните), Д. С. и двамата му сина със спогодба по делбено дело поставят в дял и собственост на касатора парцел I-251 и жилищната сграда в него срещу задължения за гледане и издръжка в полза на бащата и за парично уравняване на дела на ответника по касация; 4) на 15.03.1987 г. бащата умира и е наследен от двамата си сина; 5) след смъртта на баща си ответникът по касация променя намерението за осъществяваната фактическа власт върху парцел II-251 и започва да владее равния дял на своя брат с намерението, че е титуляр на наследения от касатора равен дял в имота, а след изтичане на законовият 10-годишен срок, го придобива по давност. Правният спор предизвиква констативният нотариален акт № 126/ 27.05.2015 г., със съставянето на който касаторът е признат за собственик по наследствено правоприемство на 1/ 2 ид. част от процесния парцел II-251 от кв. 31 по плана на [населено място] и постройките в него без жилищната сграда.
Касаторът е оспорил исковете с възражението, че констативният нотариален акт съответства на действителното положение.
С първоинстанционното решение искът е уважен, а нотариалният акт – отменен (чл. 537, ал. 2 ГПК). Първостепенният съд е съобразил, че в отношенията между сънаследниците презумпцията на чл. 69 ЗС не се прилага, а и съставеният констативен нотариален акт поставя в тежест на ответника да докаже предпоставките на заявения с исковете оригинерен способ. Изходната позиция за обсъждане на събраните доказателства съответства на ТР № 1/ 06.08.2012 г. по т. д. № 1/ 2012 г. и на ТР № 11/ 21.03.2013 по тълк. д. № 11/ 2012 г., които имат задължително действие за органите на съдебната власт (чл. 130, ал. 2 ЗСВ). Първостепенният съд е приел, че своето намерение да завладее идеалните части, които касаторът е придобил в наследство от Д. и Р. С., родителите на страните, ответникът по касация проявява след смъртта на бащата и го демонстрира пред брат си чрез множество актове. Първостепенният съд е намерил, че от събраните доказателства се установява, че на границата между двата парцела към смъртта на бащата вече е поставена ограда – мрежа, монтирана върху постамент от бетон. Всеки от двамата братя е собственик на жилищна сграда, касаторът – на тази в парцел I-251, а ответникът по касация – на тази в спорния парцел II-251, а в годините всеки от двамата се е ползвал само от парцела, в който се намира жилищната сграда, негова собственост. Сградите, които имат обслужващо предназначение спрямо жилищната, която е собственост на ответника по касация, са построени в спорния парцел през 1987 – 1991 г., но след смъртта на бащата на страните се ползват единствено от ответника по касация. Имало е случай, в който неговия брат е пожелал да използва тези със стопанско предназначение за склад на жито, но ответникът по касация категорично се е противопоставил е не го е допуснал. Единствено той облагородява спорният парцел с насаждения. С. лози, домати, краставици, картофи и единствено той се ползва от естествените плодове на имота. В годините след смъртта на бащата никой от двамата братя не е забелязван в парцела, използван от другия. Всеки парцел има вход от различна улица.
Според така установени факти първостепенният съд е обобщил, че всички тези действия след смъртта на общия наследодател проявяват откритото намерение на ответника по касация да свои чуждия (на брат си) равен дял върху спорните парцел и обслужващи постройки в него, а след изтичане на законовия срок по чл. 79, ал. 1 ЗС той ги е придобил по давност. Оригинерният способ е наследените правата на касатора в тези имота, а съставеният констативен нотариален акт противоречи на действителното правно положение. Поради това положителните установителни искове са основателни, а констативният нотариален акт подлежи на отмяна (чл. 537, ал. 2 ГПК).
Първоинстанционното решение е било обжалвано от касатора с оплакване за необоснованост и противоречие в твърденията на ответника по касация и събраните доказателства, които съдът е пропуснал да обсъди. Касаторът е твърдял, че противоречието в заявения придобивен способ проявяват твърденията в исковата молба – ответникът по касация бил заявил, че до смъртта на бащата е зачитал неговите права като съсобственик на имотите, а от друга страна се бил позовавал на придобивна давност. Твърдял е също, че противоречие проявяват относимите доказателства. Част от свидетелите давали показания, че касаторът е оспорвал правата на своя брат върху имотите, а тези показания първостепенният съд не бил обсъдил.
В своето решение въззивният съд е квалифицирал оплакванията във въззивната жалба като неоснователни. Решавайки спора като инстанция по същество е приел, че противоречия от обстоятелствената част на исковата молба не произтичат. Действително ответникът по касация е заявил, че е зачитал правата на общия наследодател, но от смъртта на последния е поставил началото на давностното владение на чуждите (на своя брат) идеални части. Това начало на давностно владение първостепенният съд е зачел, приемайки за доказани предпоставките на заявения оригинерен придобивен способ. Въззивният съд е обсъдил и свидетелските показания, за да ги квалифицира като достоверни и безпротиворечиви. Съобразил е, че действително част от свидетелите дават показания за спорове между двамата братя, но са ги възприели година – две преди заседанието, в което са разпитани. Въззивният съд е заключил, че спор между двамата братя е бил проявил, но след като са се осъществили материалните предпоставки на чл. 79, ал. 1 ЗС. Спорът не ги изключва, а проявява правния спор, впоследствие отнесен за решаване до съда.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че повдигнатият от касатора процесуално-правен въпрос е от значение за въззивното решение. С оглед направеното оплакване във въззивната жалба инстанцията по същество е била длъжна и е разгледала (повторно) правния спор. Отговорила е на всички оплаквания в жалбата, които рефлектират върху заявените от страните доводи и възражения, за да заключи, че крайният му извод за основателност на положителните установитени искове съвпада с този на първата инстанция. Решението не противоречи, а съответства на решенията на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК, които дават положителен отговор на повдигнатия въпрос по казуси, сходни с предмета и инстанционното развитие на настоящия. То е в съответствие и с нормативното тълкуване чрез двете тълкувателни решения, които намират приложение за правния спор.
При този изход на делото и по аргумент от обратното на предвиденото в чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора остават разноските, които той е направил и пред настоящата инстанция.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 424/ 19.10.2016 г. по гр. д. № 519/ 2016 г. на Пазарджишки окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.