1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 56
София, 31.01.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№ 3541 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 6043 от 18.08.2015 г. по гр. д. № 14901/14 г. на Софийски градски съд е отменено решение от 10.09.2013 г. по гр. д.
№ 43502/2009 г. на Софийски районен съд, в частта, с която е признато за установено по отношение на В. В. В., М. Н. А., И. Н. Н., П. П. А., Е. П. М., В. А. В., Ц. П. П., С. Б. М., П. В. П. и М. П. М., че Г. В. В., заместен в хода на процеса от наследниците си по закон В. Г. В. и Е. Г. В., е собственик по силата на наследствено правоприемство и земеделска реституция на над 1/6 идеална част до 1/5 идеална част от описаните недвижими имоти, вместо което предявените искове са отхвърлени за разликата над 1/6 идеална част до 1/5 идеална част. Със същото решение е потвърдено решение от 10.09.2013 г. по гр. д. № 43502/2009г. на Софийски районен съд в частта, с която са уважени предявените установителни искове по чл. 124, ал.1 ГПК за признаване правото на собственост на първоначалния ищец до размер на 1/6 идеална част от всеки от процесните десет неурегулирани поземлени имота, както и в частта, с която е прогласена на основание чл. 75, ал. 2 ЗН нищожността на договор за доброволна делба от 12.03.2003 г.
Предмет на делото е правото на собственост върху земеделски земи, които произтичат от общия наследодател В. М. Х..
По делото е установено, че с договор от 23.11.1946 г. наследниците на В. Х. са поделили част от земеделските му земи, като дъщерите М., М. и Г. са получили реални дялове, а всички останали земи са продължили да бъдат съсобствени между преживялата съпруга Д., сина П. /неследодател на ответниците П. А., Е. М., В. В., Ц. П., С. М., П. П. и М. М./ и наследниците на другия син В. – Г. В. /ищецът/ и В. В. /наследодател на ответниците В., М. и И./. Преживялата съпруга на В. Х. – Д. М. е прехвърлила с договор от 01.12.1947г. на сина си П. М. полученото от съпруга си наследство. С договор от 27.05.1949 г. Г. В. е продал на брат си В. В. наследството на своя баща В..
Въззивният съд е приел, че договорът от 1949 г. не е породил правно действие, тъй като не е съставен в изискуемата форма за действителност – писмена с нотариална заверка на подписите. Освен това, съгласно приетата съдебно-почеркова експертиза, подписът за продавач не е автентичен – той е копие от подписа на Г. В., положен върху разписка от 20.02.1950 г., пренесен с помощта на сканираща и копирна техника.
При тези факти съдът е достигнал до извода, че преди колективизацията процесните земеделски земи са били съсобствени между П. М., Г. В. и В. В. при квоти 2/3 ид. ч. за П. и 1/3 ид. част общо за Г. и В..
С две решения от 1994 г. на ПК Нови Искър е признато и възстановено правото на собственост, както следва: на наследниците на П. М., Г. и В. В. и Д. В. – върху седем броя от процесните земеделски земи и на наследниците на братя В. М. – върху останалите три броя земи.
С атакувания договор за доброволна делба от 12.03.2003г. всички ответници по предявения иск, в качеството им на наследници на В. В. В. и П. В. М., са си поделили възстановените земеделски земи. Първоначалният ищец Г. В. не е участвал в делбата на съсобствените имоти, затова предявеният иск за прогласяване на нейната нищожност е приет за основателен. Въззивният съд е приел, че договорът за доброволна делба от 2003г. е нищожен на основание чл.75, ал.2 ЗН поради неучастието на съсобственика Г.. Съобразно установеното по делото правото му на собственост е в размер на 1/6 ид. ч. от процесните земи и в този размер са уважени и исковете по чл. 124, ал.1 ГПК.
Касационна жалба срещу въззивното решение в неговата потвърдителна част е подадена от ответника В. В. В.. Жалбоподателят поддържа, че предходните съдебни инстанции са игнорирали постановените съдебни решения в производства по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ и повторно са разрешили съществуващия спор за собственост. Твърди, че съдът не се е произнесъл по направеното с отговора на исковата молба и с въззивната жалба искане да бъде задължен ищецът по реда на чл. 190 ГПК да представи тези решения. Едва с въззивното решение по настоящото дело било констатирано, че те липсват. Поддържа се също, че не е извършен косвен съдебен контрол върху решенията на поземлената комисия, въпреки изричното им оспорване.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по въпроса: Следва ли съдът да се произнася по същество, след като не се е произнесъл по искане по чл.190 ГПК, което е довело до непълнота на доказателствения материал и е препятствало приложението на чл. 161 ГПК.
Ответниците П. П. А., Е. П. М., В. А. В., Ц. П. П., С. Б. М., П. В. П. и М. П. М. оспорват жалбата. Считат, че въззивното решение е правилно в отхвърлителната му част.
Ответникът В. Г. В. счита, че не са налице условия за разглеждане на жалбата по същество.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск за собственост и по обуславящ иск за нищожност на делба, за които касационното обжалване е допустимо без оглед цената на иска, съгласно чл.280, ал.2, т.1 ГПК.
Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Поставеният от жалбоподателя процесуалноправен въпрос намира своето основание в твърдението, че след двете решения на ПК Нови Искър от 1994 г., които легитимират първоначалния ищец Г. В. В. като съсобственик на процесните земеделски земи, са постановени решения по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ между същите страни, които отричат неговите права. Твърди се, че още с отговора на исковата молба ответниците са поискали ищецът да бъде задължен да представи тези решения, но съдът не се е произнесъл по това искане и е постановил решението си при непълнота на доказателствения материал, а въззивният съд не отстранил това нарушение, въпреки оплакването в жалбата, с която е сезиран.
Въпросът съответства на данните по делото, но въпреки това не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Разпоредбата на чл.190, ал.1 ГПК се прилага само по отношение на документи, с които молителят не разполага, тъй като те се намират в насрещната страна по спора. Решение по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е на разположение и на двете страни по това дело, а и няма пречка по искане на страната делото по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ да бъде изискано и приложено към делото по чл.75, ал.2 ЗН и чл.124, ал.1 ГПК. Следователно – както първоначалният ищец Г. В., така и ответниците, включително и жалбоподателят В. В. В., са имали процесуална възможност да приложат решението по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, без да прибягват към способа по чл.190 ГПК. Затова прилагането на чл.190 ГПК в случая не е било необходимо, а оттук и поставеният процесуален въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, свързан с нарушаване на задължението на съда да приложи този текст и санкцията по чл.161 ГПК, не е обуславящ за изхода на правния спор.
Освен това – дори да беше представено, решението по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ не би могло да промени правния резултат по настоящото дело. С решението по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ се разрешава спор за собственост към минал момент – моментът на образуване на ТКЗС. Предявеният по настоящото дело иск е по чл.124, ал.1 ГПК – за собственост на земеделски земи към настоящия момент. Дори да се касае за едни и същи земеделски земи и едни и същи страни по двете дела, решението по втория иск не е процесуално недопустимо, както неправилно поддържа жалбоподателят, тъй като предметът на двете дела е различен.
Решението по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ не би могло да повлияе и на правилността на последващия спор по чл.124, ал.1 ГПК. За да бъдат отречени правата на Г. В. върху земеделските земи към настоящия момент, признати с конститутивните решения по чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ от 1994 г., поземлената комисия, сега ОСЗ, е трябвало да постанови ново решение по чл.14, ал.7а ЗСПЗЗ, с което да промени лицата, в чиято полза е възстановена собствеността, като изключи Г. В., ако неговите права са били отречени с решението по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. Това ново решение по чл.14, ал.7а ЗСПЗЗ би имало конститутивно действие, съгласно задължителната практика на ВКС – решение №96/27.05.2014г. по гр.д.№ 5198/2013 г. на ВКС, I ГО; решение № 584 от 25.09.2009 г. по гр.д.№2949/2008 г. на ВКС, I ГО. Жалбоподателят не поддържа, че има такова решение и не обосновава правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК във връзка с това.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6043 от 18.08.2015 г. по гр. д. № 14901/14 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: