О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 221
София, 18.04.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 4898 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 188 от 27.07.2016 г. по в. гр. д. № 272/2016 г. на Кюстендилския окръжен съд е потвърдено решение № 211 от 01.04.2016 г. по гр. д. № 1252/2015 г. на Кюстендилския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от К. Б. Т. срещу С. В. П. и Д. В. П. иск по чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване владението на нива с площ от 0,500 дка, съставляваща имот № 260019 в землището на [населено място], [община], местност „С.”.
Въззивният съд е приел от фактическа страна, че с решение № 23-67/14.12.2004 г. на ОСЗ К. и издадения въз основа на него нотариален акт ищцата се легитимира като собственик на поземлен имот № 260018 в землището на [населено място], с площ от 1,847 дка. От своя страна на ответниците, в качеството им на наследници на В. Д. П., е възстановена по реда на ЗСПЗЗ с решение № 23-ДЗ от 13.03.2014 г. на ОСЗ К. овощна градина от 0,500 дка, представляваща имот № 260019 в същото село. Спорът по делото произтича от обстоятелството, че имот № 260019 на ответниците представлява част от имот № 260018, собственост на ищцата. След първоначалното възстановяване на нива с площ от 1,847 дка и издаването на съответната скица от 20.12.2012 г., ищцата е получила от ОСЗ нова скица от 21.02.2014 г., която определя възстановения в нейна полза имот като имот №260020 с площ от 1,347 дка, като е изключена спорната част, възстановена на ответниците. При тези данни въззивният съд е приел, че ищцата не се легитимира като собственик на спорните 0,500 дка. Изложени са съображения, че решението на ОСЗ няма реституционен ефект над заявените за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ 1,500 дка, а по делото не е установен и фактическият състав на придобивната давност, на която ищцата се позовава.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищцата К. Б. Т..
Жалбоподателката оспорва извода на съда, че решението на ОСЗ, с което е била възстановена собствеността върху спорния имот на името на нейната наследодателка М. А. Г., няма реституционен ефект за спорната част от възстановения имот. Счита този извод за незаконосъобразен и влизащ в противоречие с практиката на ВКС. Позовава се на решение № 256 от 08.05.1995 г. по гр. д. №183/1995 г. на ВС, І ГО и поддържа, че с влизане в сила на решение №23-67/14.12.2004 г. на ОСЗ К. настъпва реституционен ефект по отношение на целия възстановен имот с площ от 1,847 дка и че ОСЗ не може сама да изменя това свое решение. Позовава се на обстоятелството, че спорът между страните за въпросните 0,500 дка е бил предмет на иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, за който съдът е приел с влязло в сила решение, че е недопустим и производството по него е прекратено.
Жалбоподателката не поставя въпрос по чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът в производството Д. В. П. оспорва жалбата. Счита, че въззивното решение не противоречи на посоченото от жалбоподателката решение на ВКС.
Другият ответник С. В. П. не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационен контрол решение на въззивен съд по иск за собственост, по който не е налице пречка по чл.280, ал.2 ГПК за разглеждане на жалбата. Не е налице обаче основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Жалбоподателката не е формулирала правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и само това е достатъчно, за да се отклони искането за допускане на касационно обжалване, съгласно приетото в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – противоречие между въззивното решение и посочената от жалбоподателката незадължителна практика на Върховния съд. Съображенията за това са следните:
Спорът по настоящото дело произтича от неразрешен преди това спор по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ за това кой е бил собственик към момента на образуване на ТКЗС върху процесните 0,500 дка. – наследодателката на ищцата М. А. Г. или наследодателят на ответниците В. Д. П.. И двете страни по настоящото дело се легитимират с влезли в сила решения на ОСЗ като собственици на този имот, означен понастоящем като имот №260019. Същевременно предявеният иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ за този имот е бил приет за недопустим с влязло в сила съдебно решение и производството по него е било прекратено. По този начин единственият път за разрешаване на този спор е той да бъде разгледан преюдициално по настоящото дело. Принципно такава възможност е възприета в решение №15/29.01.09 г. по гр. д. № 5341/2007 г. на ВКС, ІІ ГО, което е постановено по реда на ГПК /отм./, както и в решение № 335/03.01.12 г. по гр. д. № 1019/2010 г. на ВКС, І ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК. С последното решение изрично е прието, че спорът за материално право по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ в определени хипотези може да бъде разрешен в производството по иск за ревандикация върху възстановената земеделска земя. Настоящият случай е точно такъв. Макар въззивният съд да не е изложил прецизни мотиви за отхвърляне на предявения ревандикационен иск, като резултат решението му съответства на посочената практика на ВКС. По делото има данни, разгледани по-подробно от първата инстанция, че към момента на образуването на ТКЗС спорните 0,500 дка покриват в по-голямата си част имота на В. Д. П., наследодател на ответниците по настоящото дело С. В. П. и Д. В. П.. В първоинстанционното решение, към мотивите на които препраща въззивният съд, е обсъдена експертизата на вещото лице инж.Л. В., според което по плана на водния синдикат от 1937 /най-близката година до образуването на ТКЗС през 1957 г./, имотът на наследодателката на ищците е с площ от около 1500 кв.м. / а не 1847 кв.м., колкото са възстановени/ и се намира на юг от имота на наследодателя на ответниците, който е с площ от 500 кв.м. По този начин е изяснено, че първоначално възстановеният на ищцата имот включва в себе си имота на ответниците, затова последната скица № Ф31160/21.02.2014 г. на ОСЗ, която е дала повод за завеждане на спора по настоящото дело, отразява в максимална степен фактическо състояние на имотите към момента на образуването на ТКЗС и правата на собствениците към този момент. Това е и изходната база, която служи за разрешаване на спора и по ревандиказионния иск. Посоченото от жалбоподателката решение №256 от 08.05.1995 г. по гр. д. №183/1995 г. на ВС, І ГО, макар да набляга на невъзможността решенията на поземлените комисии, сега ОСЗ, да бъдат отменяни след влизането им в сила от самите поземлени комисии или от съда, не изключва възможността създаденият с тях спор за материално право да бъде разрешен по исковия ред на чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. Обжалваното в настоящото производство въззивно решение съответства на това решение на Върховния съд, с единствената уговорка, че спорът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е разрешен не в отделно исково производство, за което пътят е бил преграден, а преюдициално в рамките на предявения ревандикационен иск, за което посочените по-горе решения на ВКС изрично предвиждат такава възможност. Ето защо не е налице противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК между обжалваното въззивно решение и посоченото незадължително решение на ВС, съответно – не е налице и основание за допускане на касационно обжалване.
Ответниците не са представили доказателства за сторени разноски за производството пред ВКС, затова такива не следва да бъдат присъждани.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 188 от 27.07.2016 г. по в. гр. д. № 272/2016 г. на Кюстендилския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: