О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 45/23.01.2017 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закрито заседание в състав:
Председател: Маргарита Соколова
Членове: Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 2972 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 и по чл. 274, ал. 2 ГПК.
Обжалвано е решение № 301/ 21.05.2015 г., при поправена очевидна фактическа грешка чрез решение от 30.03.2016 г. по гр. д. № 222/ 2013 г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което е отменено решение № 108/ 27.12.2012 г. по гр. д. № 254/ 2009 г. на Еленски районен съд за изнасянето на делбените имоти на публична продан, а делбата е извършена при способа на чл. 353 ГПК.
Решението обжалва И. Т. И. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по процесуалноправните въпроси: 1. Какви мотиви следва да съдържат решението по чл. 353 ГПК и решението за поправка на допуснатата очевидна фактическа грешка? и 2. За задължението на съда да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства, доводи и възражения на страните с оглед нормите на чл. 236, ал. 2 ГПК? Касаторът счита въпросите обуславящи решението, а допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК извежда с довода, че въззивният съд ги е решил в противоречие с ППлВС № 1/ 1953 г., ППлВС № 7/ 1965 г., ППлВС № 1/ 1985 г. и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК. Оплакването по същество е, че основното решение е немотивирано, а второто въззивният съд е постановил в нарушение на изискванията от чл. 247, ал. 1 и на предвиденото в чл. 78, ал. 1 ГПК, който въззивният съд е бил длъжен да приложи по аналогия. Претендира разноски.
Решението от 30.03.2016 г. по гр. д. № 222/ 2013 г. се обжалва и в частта, с която Окръжен съд – Велико Търново оставя без уважение молбата на касатора за допълване на основното решение с присъждане на разноските, които той е извършил във въззивното производство.
Ответниците по касация съделителите И. И. И. и С. Д. И. възразяват, че жалбите (касационна и частна) са недопустими. Първата – като просрочена. Първият отвод е по основното решение. Обосновават го с твърденията, че е пропуснат срокът по чл. 283 ГПК, а с касационната жалба е спазен единствено законният срок за обжалване на решението от 30.03.2016 г. по гр. д. № 222/ 2013 г. Правят отвод и за недопустим предмет на жалбите. Обосновават го със забраната от чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК, която извежда недопустимостта и на частната жалба срещу отказа за допълване на въззивното решение в частта по разноските (по аргумент от чл. 247, ал. 4 ГПК). Ответниците по касация намират, че за касатора е изключен интересът да обжалва решението от 30.03.2016 г. по гр. д. № 222/ 2016 г. на Окръжен съд – Велико Търново в частта, с която въззивният съд допуска поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение. Обосновават го с твърденията, че това решение е постановено и по негова молба за допусната очевидна фактическа грешка в основното решение (№ 301/ 21.05.2015 г. по гр. д. № 222/ 2013 г. на Окръжен съд – Велико Търново). По искането за допускане на решенията до касационен контрол намират за изключено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Становището обосновават с довода, че приложената от касатора практика няма отношение към обжалваните решения. По същество възразяват, че и двете решения са правилни.
От съделителите Й. И. и Д. Г. И., не постъпват писмени отговори на жалбата.
С влязлото в сила решение, постановено в първата фаза на особеното исково производство по реда на глава Х. ГПК, е допусната делба на едно дворно място от 1 445 кв. в [населено място], [община] и на плевника в него между следните лица и при следните дялове:
· 2/ 6 ид. части за касатора;
· 1/ 6 ид. части за ответницата по касация С. И.;
· 1/ 6 ид. части при условията на СИО за ответниците по касация съпрузите С. и И. Ив. И. и
· 1/ 6 ид. части при условията на СИО за ответниците по касация съпрузите Й. и Д. И..
С първоинстанционното решение, постановено във втората фаза на производството, дворното място и плевникът са изнесени на публична продан (чл. 348 ГПК). Първата инстанция приема, че са неподеляеми и не могат да бъдат поставени в дял на никой от съделителите.
Срещу първоинстанционното решение касаторът подава въззивна жалба.
Във въззивното производство са приети две заповеди за изменение на плана за регулация, които на основание чл. 201, ал. 3 ЗУТ предвиждат обособяването на три нови самостоятелни УПИ от дворното място, а именно:
· заповед № РД–02–05–595/ 23.09.2014 г.
· заповед № РД–02–05-596/ 23.09.2014 г.
В решение № 301/ 21.05.2015 г. по гр. д. № 222/ 2013 г. въззивният съд приема, че делбата следва да бъде извършена при способа на чл. 353 ГПК съгласно предвиденото в заповед № РД–02–05–596/ 23.09.2014 г. Трите новообразувани самостоятелни УПИ се поставят в дял на съделителите, според притежаваното право на собственост на сградите, разположени върху всеки от новообразуваните УПИ (с изключение на плевника). Възивният съд заключава, че касаторът следва да получи новообразуваният УПИ, в който попада неговата жилищна сграда и плевника. Ответниците по касация съпрузите С. и И. Ив. И. получават новообразуваният УПИ, в който се намира тяхната жилищна сграда и стопанска постройка, а ответниците по касация съпрузите Д. и Й. И. получават новообразуваният УПИ, в който се намира тяхната жилищна сграда и стопанска постройка. Въззивният съд отхвърля искането на касатора за извършване на делбата при същия способ, но съгласно предвиденото в другата заповед по чл. 201, ал. 3 ЗУТ, с мотивите, че заповед № РД-02-05-596/ 23.09.2014 г. е издадена по проект, представен от всички съделител, а заповед № РД-02-05-595/ 23.09.2014 г. – по проект, представен само от касатора. Посочено е, че всеки от съделителите следва да заплати суми в уравнение на дяла.
При тези мотиви в диспозитива на решение № 301/ 21.05.2015 г. по гр. д. № 222/ 2013 г. въззивният съд разменя новообразуваните УПИ, като поставя в дял на съделителите различен от този, върху който е разположена притежаваната в собственост сграда. В диспозитива на решението плевникът не фигурира. Сумите в уравнение на дяловете също са разменени.
Ответниците по касация съпрузите С. и И. И. подават молба въззивният съд да поправи допусна очевидна фактическа грешка.
Касаторът И. Т. И. също подава такава молба, в която обаче поддържа и своето искане за разпределението на имотите по заповед № РД–02–05–595/ 23.09.2014 г. Иска и допълване на решението с присъждане на сторените от него разноски във второинстанционното производство.
С решението от 30.03.2016 г. по гр. д. № 222/ 2013 г. Окръжен съд Велико Търново:
· на основание чл. 247 ГПК допуска поправка на очевидна фактическа грешка, като извършва разпределението на трите новообразувани УПИ и плевника съответно на формираната в мотивите воля с поправянето и на сумите в уравнение на дяловете;
· оставя без уважение молбата на касатора за извършване на разпределението според заповед № РД–02–05–595/ 23.09.2014 г. (вторият възможен вариант) с мотивите, че искането надхвърля компетентността на въззивния съд в производството по чл. 247 ГПК и
· оставя без уважение молбата на касатора за присъждане на сторените разноски.
Пред настоящата инстанция касаторът обжалва и двете решения. Това предполага квалифицирането на жалбата като касационна – в частта, с която касаторът иска да бъде допуснато до кационен контрол и отменено основното решение, както и решението за поправка на очевидна фактическа грешка – и като частна – в частта, с която той иска отмяна на решението, с което въззивния съд отказва да допълни основното свое решение с присъждане на сторените разноски.
По касационната жалба.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че тя е с допустим предмет. Касаторът иска способът на чл. 353 ГПК да бъде приложен, но по вариант, различен от възприетия с въззивното решение – съгласно предвиденото в заповед № РД-02-05-595/ 23.09.2014 г. Следователно паричната оценка на цялото делбено имущество, което включва трите новообразувани УПИ и плевника, е от значение за преценката, дали се осъществяват предпоставките на забраната от чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК. Настоящият състав ги намира неосъществени, доколкото делбеното имущество е на стойност над 5 000 лв. Касационната жалба е подадена от легитимирана страна – един от съделителите. От нея има касаторът има интерес. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Оплакването, че въззивният съд е следвало да приложи способа на чл. 353 ГПК, но по вариант, различен от възприетия, касаторът е направил в своята молба за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка, а касационната жалба срещу второто решение по чл. 247 ГПК е подадена в срока по чл. 283 ГПК. Това искане въззивната инстанция е нямала компетентност да разгледа по реда на чл. 247 ГПК, доколкото е в компетентност на Върховния касационен съд. Двете решения (основното и по допуснатата поправка) формират единно цяло и следва да се приеме, че и за двете решения касаторът е спазил срока по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационната жалба, но макар повдигнатите въпроси да обосновават решението, е изключено всяко допълнително основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК то да бъде допуснато до касационен контрол. Съображенията са следните:
По въпроса какви мотиви следва да съдържат решението по чл. 353 ГПК (поправено с второто решение) е в съответствие с константната практика на Върховния касационен съд, включително с тълкувателните актове в приложението на чл. 292 ГПК (отм.), които са със запазено (задължително за съдилищата) действие поради това, че тази група обществени отношения като част от производството по съдебна делба законодателят урежда еднакво и при действието на ГПК от 1952 г, и при действието на ГПК от 2007 г. Развитите мотиви обслужват целта на делбата – всеки от съделителите да получи имот, изключват приложението на всеки друг способ за извършване на съдебната делба (според събраните във въззивното производство доказателства по нововъзникналите факти), обосновават зачетените последици на една от двете заповеди по чл. 201, ал. 3 ЗУТ (според представения от всички съделители проект за изменението на ПУП) и зачитат притежаваното право на собственост на съделителите върху сградите, разположени върху съответния новообразуван УПИ, като в дял на касатора е поставен и плевникът, разположен върху новообразувания УПИ, в който се намира жилищната сграда, на която той е собственикът. Не предполага излагането на различни мотиви по приложения с въззивното решение способ на чл. 353 ГПК практиката по нормативно и казуално тълкуване, на която касаторът се позовава. Изложеното изключва всяко основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационния контрол.
То е изключено и по въпроса, какви мотиви следва да съдържа решението по допускане на поправка на очевидна фактическа грешка. Въззивният съд е констатирал противоречието между формираната в мотивите на основното свое решение воля и изразената в неговия диспозитив. Зачел е своята компетентност да поправи този порок. Изложени са всички необходими мотиви за постановяване на решението според изискванията на чл. 247 ГПК.
И по двете решения въззивният съд е зачел всички доводи, възражения и релевантни факти, а това изключва всяко допълнително основание за допускане на касационния контрол и по втория процесуалноправен въпрос, който касаторът повдига.
По частната жалба.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че тя е с допустим предмет. Обжалваемостта на решението от 30.03.2016 г. по гр. д. № 222/ 2013 г. е предвидена в закона (чл. 247, ал. 4 ГПК), а случаят попада в хипотезата на чл. 274, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ГПК, доколкото законът предвижда възможността за касационно обжалване на основното решение. Частната жалба е в компетентност на Върховния касационен съд, въпреки предвиденото в чл. 274, ал. 2, изр. 1, in fine ГПК. Компетентността на касационната инстанция и по този въпрос е обоснована от правото на касационно обжалване на основното решение, което законът поставя в негова компетентност (чл. 247, ал. 4 ГПК). Въззивният съд определя срока за обжалване на решението в тази част като по-дълъг от предвиденото в чл. 275, ал. 1 ГПК чрез посочената от него възможност, решението от 30.03.2016 г. по гр. д. № 222/ 2013 г. да може да се обжалва (изцяло) пред ВКС в 1-месечен срок от връчването на преписа. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на жалбата, но тя е неоснователна. Съображенията са следните:
В т. 9 ППлВС № 7/ 28.11.1973 г. е обоснована възможност отговорност между съделителите да възникне отговорност за разноските по делото, когато спорни въпроси в производството по съдебна делба са отнесени за решаване пред по-горна инстанция. В своята практика Върховният касационен съд обвързва основанието на тази гражданска отговорност, предвидена в чл. 78, ал. 1 и чл. 78, ал. 3 ГПК, с неправилно приложения способ за извършване на делбата в обжалваното решение (определение № 4/ 06.01.2011 г. по ч. гр. д. № 542/ 2010 г. на ВКС, ГК, II-ро отд. и определение № 252/ 11.07.2014 г. по гр. д. № 2024/ 2014 г. на ВКС, ГК, I-во отд.). В случая обаче разликата в приложените от първата инстанция и от въззивната инстанция способи за извършване на делбата има за причина заповедта по чл. 201, ал. 3 ЗУТ. Нейното издаване и последици представляват нововъзникнало обстоятелство по смисъла на чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК, което първата инстанция е в невъзможност да съобрази при постановяване на решението. Това обстоятелство въззивната инстанция е била длъжна да съобрази като инстанция по същество (чл. 271 ГПК), а направените от касатора разноски във второинстанционното производство имат за (единствена) причина упражненото от него право на въззивно обжалване. Правилна е преценката на въззивния съд, че те не следва да се поставят в тежест на останалите съделители.
При този изход на делото и по аналогия с чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора следва да бъдат поставени разноските, които ответниците по касация С. и И. Ив. И. са направили пред касационната инстанция.
На основание чл. 77 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на ВКС сумата 15. 00 лв. – държавната такса по онази част от жалбата, която е с характеристики на частна.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 301/ 21.05.2015 г., с поправена очевидна фактическа грешка и допълване чрез решение от 30.03.2016 г. по гр. д. № 222/ 2013 г. на Окръжен съд – Велико Търново.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на И. Т. И. срещу решението от 30.03.2016 г. по гр. д. № 222/ 2013 г. в частта, с която Окръжен съд – Велико Търново отказва да допълни своето решение № 301/ 21.05.2015 г. с претенция по разноските.
ОСЪЖДА И. Т. И. да заплати на И. И. И. и на С. Д. И. суми от по 150 лв. – разноски в касационното производство.
ОСЪЖДА И. Т. И. да заплати в полза на бюджета на Върховен касационен съд на основание чл. 77 ГПК, вр. чл. 19 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК сумата 15. 00 лв. – държавна такса по частната жалба.
Препис от определението да се изпрати на Националната агенция за приходите за принудително събиране на таксата по реда на ДОПК (арг. от чл. 162, ал. 2, т. 3 ДОПК).
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.