2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
N 469
София, 04.08. 2017 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и седми април две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: Маргарита Соколова
Членове: Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
като изслуша докладваните от съдията Соколова гр. д. № 5739/2015 година и гр. д. № 5494/2016 г. по описа на ВКС, първо гражданско отделение, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С разпореждане № 1077/28.12.2016 г. на председателя на второ гражданско отделение на ВКС на основание чл.213 ГПК е съединено производството по гр. д. № 5739/2015 г. и производството по гр. д. № 5494/2016 г. по описа на ВКС, първо гражданско отделение.
По гр. д. 5739/2015 г.:
Делото е образувано по касационна жалба на [фирма] [населено място] срещу решение № 10 от 10.02.2015 г. по в. т. д. № 342/2014 г. на Бургаския апелативен съд, с което е бил уважен предявеният иск с правно основание чл.108 ЗС, както и по касационна жалба на [фирма] [населено място] срещу решение № 54 от 26.06.2015 г. по същото дело, постановено в производство по чл.247 ГПК, с което въззивният съд е отказал да постанови изричен диспозитив, с който да признае за установено правото на собственост на ищеца върху спорния имот, въпреки че е признал това право в мотивите на съдебния акт.
Касационната жалба срещу решението по чл.247 ГПК е допусната до разглеждане и уважена от ВКС с решение № 119/19.08.2016 г. по настоящото дело, като е прието, че след като въззивният съд постанови установителен диспозитив по иска с правно основание чл.108 ЗС, ВКС ще се произнесе по касационната жалба на [фирма] срещу основното решение.
Въззивният съд е постановил ново решение по чл.247 ГПК в указания от ВКС смисъл и е върнал делото за произнасяне по касационната жалба на [фирма]”.
За да се произнесе по тази жалба, настоящият състав взе предвид следното:
С атакуваното решение № 10 от 10.02.2015 г. по в. т. д. № 342/2014 г. Бургаският апелативен съд отменил решение № 88 от 18.07.2014 г. по гр. д. № 127/2013 г. на Бургаския окръжен съд и вместо това уважил иск по чл.108 ЗС, предявен от [фирма] [населено място], с конституиран съгласно чл. 134, ал. 2 ЗЗД съищец [фирма] [населено място], като осъдил [фирма] [населено място] да предаде на [фирма] урегулиран поземлен имот № 4254 по плана на [населено място], местността „П.”, заедно с всички подобрения в имота, както и построените върху него три жилищни сгради – тяло А, тяло В и тяло С, както и поземлени имоти № 004243 и № 004244 по плана на същото село.
По делото е установено, че през периода 21.07.2006 г. – 31.03.2007 г. [фирма] е предоставило в заем на [фирма] общо сумата от 1 529 990 евро. Към този момент дружеството кредитополучател е било собственик на процесните имоти. На 21.06.2007 г. е постановено решение на Кърджалийския окръжен съд по ф. д. № 349/2007 г., с което е разпоредено вписването на новоучреденото [фирма], в чийто капитал [фирма] е апортирало процесните недвижими имоти. С договор от 27.07.2007 г. [фирма] е продало търговското си предприятие на [фирма]. На 31.07.2007 г. [фирма] е предявило срещу [фирма] и [фирма] иск по чл.26, ал.1 ЗЗД за обявяване нищожност на апортната вноска. Исковата молба е вписана на 06.08.2007 г. Искът е уважен на едно от предявените основания – нищожност поради липса на съгласие. [фирма], упражнявайки по реда на чл.134 ЗЗД правата на бездействащия длъжник [фирма], е предявило срещу [фирма] иска по чл.108 ЗС, който е предмет на настоящото производство. Исковата молба е предявена на 06.06.2012 г., а е вписана на 11.01.2013 г. Междувременно, на 22.10.2012г., [фирма] е продало търговското си предприятие на [фирма].
При тези данни въззивният съд е уважил предявения иск по чл.108 ЗС. Изложил е съображения, че влязлото в сила решение, с което е прогласена нищожността на извършения апорт, действа спрямо всички, затова е неоснователно възражението на ответника [фирма], че това решение му е непротивопоставимо. Правните последици на решението по чл.26, ал.1 ЗЗД се състоят в това, че [фирма] не придобива право на собственост върху апортираното имущество, затова всеки последващ приобретател придобива от несобственик и прехвърлителните сделки са непротивопоставими на действителния собственик [фирма]. Прието е също, че при предявяване на ревандикационния иск ответникът [фирма] е във владение на спорните имоти, които заема без правно основание и това е достатъчно за уважаването на иска. Без правно значение за изхода на делото е дали по време на процеса владението е предадено на последващия приобретател [фирма]. Съгласно чл.226, ал.3 ГПК решението по иска за собственост обвързва със сила на пресъдено нещо и приобретателя на спорното право [фирма]. В случая не е налице изключението на чл.114 ЗС, тъй като вписването на исковата молба по спора за собственост не е задължително.
В касационната жалба на [фирма] са развити оплаквания, че решението е недопустимо поради липса на правен интерес от предявяването на иск срещу него, евентуално – неправилно, тъй като при постановяването му са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила във връзка с приложението на чл. 226, ал. 3 ГПК относно действието на вписването, предвидено в чл. 112 и 114 ЗС, както и на чл. 297 и 298 ГПК. Изложено е оплакване и за нарушение на материалния закон – чл. 141, ал. 2, изр. 1 ТЗ. Във връзка с правилността на въззивното решение в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси, уточнени от настоящия състав съобразно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. с. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС:
1. Задължително ли е вписването на исковите молби по чл.108 ЗС.
Въпросът се поставя във връзка с действащата към момента на предявяване на иска редакция на чл.112, б.”з”, вр. чл.114, б.”в” ГПК. Посочената практика, която обосновава основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК е: ТР № 3/19.07.2010 г. по тълк. д. № 3/2009 г. на ОСГК на ВКС; решение № 247/26.05.2011 г. по гр. д. № 1747/2009 г. на ВКС, І-во г. о. и решение № 27/24.02.2012 г. по гр. д. № 845/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.
2. Прилага ли се изключението по чл.226, ал.3 ГПК, вр. чл.114 ЗС, по отношение на подлежащи на вписване искови молби по чл.108 ЗС.
По този въпрос жалбоподателят сочи ТР № 3/19.07.2010 г. по тълк. д. № 3/2009 г. на ОСГК на ВКС; решение № 27/24.02.2012 г. по гр. д. № 845/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. и решение № 332/27.12.2012 г. по гр. д. № 1175/2011 г. на ВКС, І-во г.о.
3. За субективните предели на влязло в сила съдебно решение, с което е прогласена нищожност на непарична вноска /апорт/ в капитала на търговско дружество.
Посочената практика на ВКС е: решение № 378/28.07.2010 г. по гр. д. № 148/2009 г. на ВКС, ІV-то г.о.; решение № 7/10.05.2012 г. по гр. д. № 301/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.; решение № 181/09.07.2014 г. по гр. д. № 1625/2014 г. на ВКС, І-во г.о.
4. Необходимо ли е решение на общото събрание на О. за действителността на извършеното от управителя му действие на разпореждане с недвижим имот.
По този въпрос въззивното решение влизало в противоречие с т.1 на ТР № 3/15.11.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът в производството [фирма] оспорва жалбата. Счита, че не са налице противоречия по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, които да обусловят допускане на касационно обжалване. Позовава се на практика на ВКС, която е в подкрепа на изводите на въззивния съд по спорните въпроси, а посочената от жалбоподателя практика счита за неотносима.
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, дори и недопустимостта и нищожността на въззивното решение да не са подведени от жалбоподателя под основанията за допускане на касационно обжалване, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба.
В разглеждания случай не съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо. Правният интерес от иска по чл.108 ЗС не отпада, когато в хода на процеса ответникът прехвърли спорното право. Това следва от разпоредбата на чл.226, ал.3 ГПК, според която решението ще има сила на пресъдано нещо и за правоприемника. Това следва и от текста на чл.523, ал.1 ГПК, според който съдебният изпълнител въвежда взискателя в присъдения недвижим имот, ако се увери, че третото лице, което се намира в имота, е придобило владението след завеждане на делото, решението по което се изпълнява. Втората разпоредба е продължение на първата, но в рамките на изпълнителния процес. Вписването на исковата молба по чл.108 ЗС има само оповестително действие, затова изключението на чл.226, ал.3, вр. чл.114 ЗС за необвързаност на правоприемника не настъпва по тези искове. Изключението се свързва само с вписването на искови молби за отмяна, разваляне, симулация или унищожаване на сделки поради крайна нужда, при които, ако приобретателят по оспорената сделка е прехвърлил собствеността на трето лице след предявяване на иска, но преди вписване на исковата молба, третото лице няма да бъде обвързано от влязлото в сила решение, с което искът се уважава и ще запази правата си, въпреки отпадането на правата на праводателя му.
Не съществува основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По първия въпрос не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Мотивът на въззивния съд, че вписването на исковата молба по чл.108 ЗС не е задължително, не е решаващ. Смисълът на този мотив е, че вписването на исковите молби по чл.108 ЗС има само оповестително действие. Изведен като самостоятелен въпрос, извън контекста на чл.226, ал.3 ГПК, въпросът дали е задължително вписването на исковата молба по чл.108 ЗС не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и затова по него не може да се допусне касационно обжалване.
Вторият въпрос е по прилагането на чл.226, ал.3 ГПК, в хипотеза, която касае вписването на искова молба по чл.108 ЗС и значението на това вписване, когато е извършено след прехвърляне на спорното право от ответника. Въпросът е в предмета на делото и по него въззивният съд се е произнесъл. Произнасянето съответства изцяло на задължителната практика на ВКС, формирана с решение № 88 от 29.07.2016 г. по гр. д. № 5719/2015 г. на ВКС, І-во г.о. В него е прието, че лицето, което е придобило владението на имота от ответника по време на висящ процес по чл.108 ЗС, е обвързано от силата на пресъдено нещо на решението, с което искът е уважен. Задължителното действие на решението произтича от чл.121, ал.3 ГПК /отм./, сега чл.226, ал.3 ГПК и то не е обусловено от вписването на исковата молба по чл.108 ЗС. Прието е, че действието на вписването на исковата молба по чл.108 ЗС е само оповестително – да се даде гласност на съдебния спор за собственост.
Посочената от жалбоподателя практика на ВКС не може да обуслови поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Тълкувателно решение № 3/19.07.2010 г. по тълк. д. № 3/2009 г. на ОСГК на ВКС е посветено на друг въпрос – дали невписването на исковата молба съобразно изискването на чл.114 ГПК е основание за връщането й. Изразеното в тълкувателното решение разбиране, че вписването на исковата молба по чл.114 ГПК при иск за собственост има оповестително-защитно действие, следва да се разбира в смисъл, че брани ищеца от неоснователни претенции за подобрения и право на задържане, основани на добросъвестно владение на ответника и последващите приобретатели, тъй като след вписването на исковата молба добросъвестността отпада. Решение № 27/24.02.2012 г. по гр. д. № 845/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. не касае хипотеза на прехвърляне на спорното право и не разисква прилагането на чл.226, ал.3 ГПК, поради което е неотносимо към поставения правен въпрос. Това решение се основава на разпоредбата на чл.298, ал.2 ГПК, т. е. на разпростиране на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по иск за собственост спрямо частните правоприемници на ответника, когато правоприемството е настъпило след влизане в сила на съдебното решение. Решение № 332/27.12.2012 г. по гр. д. № 1175/2011 г. на ВКС, І-во г.о., е допуснато до касационно обжалване по други правни въпроси, поради което също не обосновава противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Това решение е постановено преди ТР № 3/19.12.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС, в т.3 на което е отречено значението на вписването на исковата молба за делба в хипотеза на прехвърляне на спорното право от един съделител в полза на трето лице в хода на делбеното производство.
Третият въпрос е за това, дали последващият приобретател на един недвижим имот е обвързан от влязлото в сила решение, с което е прогласена за нищожна сделката, от която неговият праводател черпи права, ако второто прехвърляне на собствеността е настъпило преди предявяване на иска за прогласяване на нищожността на първата сделка. Въпросът се свързва с обстоятелството, че [фирма] е закупило търговското предприятие на [фирма] /сред чиито активи е правото на собственост върху процесния имот/ преди предявяване на иска за нищожност на апортната вноска, извършена от първоначалния собственик [фирма] при учредяването на [фирма] с обект същия имот.
Този въпрос би имал значение за изхода на спора по настоящото дело, ако на последващия приобретател [фирма] се противопоставяше съдебно решение, което формира сила на пресъдено нещо между страните по нищожната сделка – [фирма] като прехвърлител и [фирма] като приобретател. Настоящият случай не е такъв. И двете страни по нищожната сделка са били ответници по уважения иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД. Съгласно чл. 298, ал. 1 ГПК, силата на пресъдено нещо на решението по чл.26, ал.1 ЗЗД е формирана между насрещните страни по приключилия с влязло в сила решение процес: ищеца [фирма], от една страна и [фирма] и [фирма], от друга. Ищецът [фирма] е предявил иска по чл. 108 ЗС, поставен за разглеждане по настоящото дело, като процесуален субституент на [фирма] с оглед законовата възможност по чл. 134, ал. 1 ЗЗД. Като съищец по делото е конституиран неговият длъжник (чл. 26, ал. 4 ГПК и чл. 134, ал. 2 ЗЗД). Предмет на спора по настоящото дело обаче е чуждото, на длъжника [фирма], право на собственост върху недвижимия имот, обект на учредителен апорт в капитала на [фирма], и притезанието на [фирма] срещу касатора [фирма] за предаване на владението.
Затова същинският въпрос, който е включен в предмета на делото и обуславя въззивното решение съгласно критериите на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е, дали на последващия приобретател на недвижим имот / [фирма]/ може да се противопостави съдебно решение, с което е прогласена за нищожна сделката, от която неговият праводател / [фирма]/ черпи права, ако страните по тази сделка са били ответници по приключилото дело / [фирма] и [фирма]/. Обобщеният вид на същинския въпрос е, дали влязлото в сила решение поражда регулиращо действие в материалните отношения между ответниците по приключилото дело. Повдигнатият трети въпрос е различен, а същинският въпрос (в неговия частен или обобщен вид) не е зададен. Той не може да бъде поставен служебно от съда, съгласно приетото в същото тълкувателно решение. По изложените съображения третият въпрос не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Тя е изключена и по четвъртия върос – дали е необходимо решение на общото събрание на О., за да е действително извършеното от управителя му действие на разпореждане с недвижим имот. Този въпрос въззивният съд не е разглеждал. Той е приел, че е длъжен да зачете действието на влязлото в сила решение по чл. 26, ал. 1 ЗЗД по иска по чл. 108 ЗС, предявен от субституента [фирма] в упражняване на правата на [фирма] срещу касатора – последващ приобретател на имота след извършения апорт при учредяването на [фирма]. Приел е също, че задължителното действие на решението по чл. 26, ал. 1 ЗЗД не игнорират другите съдебни решения, с които са отхвърлени исковете за прогласяване нищожността на неприсъственото решение на ОС на [фирма] за извършване на учредителния апорт и е прекратено производството по иска за отмяна на решението на ОС.
В обобщение, по жалбата от [фирма] не съществуват сочените основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на основното въззивно решение.
По гр. д. № 5494/2016 г.
Производството по делото е образувано по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 470 от 16.09.2016 г. по гр. д. № 342/2014 г. на Бургаския апелативен съд, с което в производство по чл.247 ГПК е постановен установителен диспозитив към основното решение № 10 от 10.02.2015 г. по същото дело, с което е бил уважен предявеният от [фирма] [населено място] срещу [фирма] иск с правно основание чл.108 ЗС.
В касационната жалба и изложението към нея се повтарят същите оплаквания и се поставят същите въпроси, каквито са поставени в касационната жалба срещу основното решение и които подробно са обсъдени по-горе в настоящото определение.
Изложените въпроси са неотносими към предмета на решението по чл.247 ГПК. Това решение е в пълно съответствие с т. 2А на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, според което съдът, сезиран с осъдителен иск по чл.108 ЗС, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца.
Въпреки направеното от ответника по жалбата [фирма] искане за присъждане на разноски, по делото не са представени доказателства за извършването им пред настоящата инстанция. Затова разноски не следва да бъдат присъждани.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10 от 10.02.2015 г. и решение № 470 от 16.09.2016 г. по гр. д. № 342/2014 г. на Бургаския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: