О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 212
София, 07.04.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 4081 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № II-33 от 13.04.2016 г. по в. гр. д .№ 374/2016 г. на Бургаския окръжен съд, след частична отмяна на решение № 205 от 30.12.2015 г. по гр. д. № 281/2015 г. на Несебърския районен съд, е отхвърлен предявеният от К. Д. Д. и Д. К. П. срещу [община] иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ищцата К. Д. е собственик на 1/4 ид.част, а ищецът Д. К. е собственик на 1/16 ид.част от поземлен имот с идентификатор 53045.522.29 с площ от 800 кв.м., находящ се в землището на [населено място], с начин на трайно ползване земеделска земя, на основание наследствено правоприемство и придобивна давност.
Предмет на делото е спор за собственост върху земеделска земя в землището на [населено място]. Ищците твърдят, че тя е била собственост на техния наследодател П. Г. П., съгласно нотариален акт №207/1927 г., в който е описана като нива от 0,7 дка в местността „П. с.”. Твърди се, че земята не е включвана в блок на ТКЗС или друга селскостопанска организация и по отношение на нея не се прилагат разпоредбите на ЗСПЗЗ. Спорът е възникнал поради обстоятелството, че [община] счита тази земя за общинска собственост на основание чл.25, ал.1, изр.1 ЗСПЗЗ – земя, която не принадлежи на граждани, юридически лица или на държавата. Въззивният съд е отхвърлил иска по две съображения – че не е доказана идентичност между спорния имот с идентификатор 53045.522.29 с площ от 800 кв.м. и описаната нива от 0,7 декара в представения от ищците нотариален акт от 1927 г., както и поради това, че спорният имот не е изключен от приложното поле на ЗСПЗЗ, тъй като собственикът по нотариалния акт П. Г. П. е починал през 1937 г., а неговият единствен син Д. П. Г. е бил член-кооператор в ТКЗС. Ищците не са заявявали земята за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, затова не могат да се легитимират като негови собственици. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците К. Д. и Д. П..
Жалбоподателите поддържат, че за да бъде проведена процедура по възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, земята трябва да е била включвана в блок на ТКЗС или фактически отнета. Тези условия в случая не били налице, затова е неправилен изводът на въззивния съд, че без позитивно решение на поземлената комисия, сега ОСЗ, ищците не могат да се легитимират като собственици на спорния имот. Освен това считат, че по делото има достатъчно доказателства, от които може да се установи идентичност между процесния имот и нивата, описана в нотариалния акт от 1927 г. Въззивният съд допуснал съществено процесуално нарушение, като не обсъдил доказателствата в тяхната съвкупност, а освен това решението му било необосновано.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите:
1. Задължително условие ли се явява всички принадлежащи на наследодателите имоти да бъдат внесени в ТКЗС или други селскостопански организации, независимо от техния характер.
2. Допустимо ли се явява предположението на съда, че всички принадлежащи на наследодателя имоти са задължително внесени или завзети от ТКЗС, ДЗС или други селскостопански организации.
3. Дали предвиденият в чл.10 и сл. ЗСПЗЗ режим на възстановяване на собствеността следва да се прилага по отношение на земеделски земи, които не са били обобществени.
По тези въпроси въззивното решение влизало в противоречие с решение № 197 от 10.05.2011 г. по гр. д. № 430/2010 г. на ВКС, I ГО и решение № 427/21.07.2009 г. по гр. д. № 3255/2008 г. на ВКС, II ГО.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поддържа по въпросите:
1. Следва ли съдът да се произнесе с решение на основата на събраните по делото доказателства, при тяхната преценка поотделно и в тяхната съвкупност, или е допустимо да прави изводите си на основата на предположение, че всички принадлежащи на наследодателя земи са задължително внесени, респ. завзети от ТКЗС, ДЗС или други селскостопански организации.
2. При наличието на заявена от несобственик пред ПК Н. земеделска земя /процесният имот/ и влязло в сила решение по гр. д. № 1068/2013 г. на РС Несебър, допустимо ли е последващият съд, при преценка на същите факти, да не се съобрази с предходното влязло в сила решение и да основе изводите си на предположението, че всички принадлежащи на наследодателя земи са задължително внесени, респ. завзети от ТКЗС, ДЗС или други селскостопански организации.
3. Допустимо ли е оспорването на документ, изходящ от служба /кметство Обзор/, която е административно подчинена на [община], и допустим ли е изводът на съда за невярното му съдържание.
4. Доколко липсата на запазени материали за извършено анкетиране може да доведе до извод за липса на установена идентичност на процесния имот с имота по т.4 на нот.акт №207/1927 г., след като въпреки отдалечеността във времето, се установява идентичността на една от границите на имота, а от друга страна вписаните в нотариалния акт граници не съвпадат с която и да е от границите на заявените за възстановяване пред ПК Н..
Жалбоподателят обосновава поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с виждането, че ако влезе в сила, решението на Бургаския окръжен съд, би създало практика, която няма да допринесе за развитието на правото.
Ответникът в производството [община] оспорва жалбата. Счита, че тя е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Жалбата е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационен контрол въззивно решение, съгласно чл.280, ал.2, т.1 ГПК.
Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Материалноправните въпроси са поставени от жалбоподателите във връзка с извода на въззивния съд, че процесният имот е бил земеделска земя, подлежаща на реституция по реда на ЗСПЗЗ и че без позитивно решение на поземлената комисия, сега ОСЗ, ищците не могат да се легитимират като собственици на този имот. Жалбоподателите поддържат, че този извод на съда почива на предположение, както и че процесният имот не е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ, тъй като никога не е внасян в ТКЗС.
Поставените от жалбоподателите материалноправни въпроси не кореспондират с данните по делото и затова не се явяват обуславящи по смисъла на т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и съответно по тях не може да се допусне касационно обжалване.
Нотариалният акт от 1927 г., на който жалбоподателите основават своите права, легитимира техния наследодател П. Г. П. като собственик на следните имоти в сегашното землище на [населено място]: 1.Нива в местността „Л.“ от 7,2 дка; 2.Нива в местността „К. ада“ от 3 дка; 3. Нива в местността „Д. т.“ от 1,5 дка и 4.Нива в местността „При с.“ с площ от 0,7 дка. Собственикът П. Г. П. е починал през 1937 г., а негов единствен наследник е бил Д. П. Г.. В емлячния регистър от 1936 – 1943 г. на [населено място] по партидата на П. Г. фигурират следните земи: 1.Нива в „Л.“ 7,5 дка; 2. Нива в „Д. т.“ 1,5 дка; 3. Лозе в „При с.“ 0,7 дка и 4.Нива в „К.“ от 4 дка. Със заявление № 27 от 30.09.1991 г. на П. Д. П., син на Д. П. Г. и съответно – внук на П. Г. П., са заявени за възстановяване пред поземлената комисия следните земеделски земи: 1.Нива от 7,5 дка в „Л.“; 2.Нива от 1,5 дка в „Д. т.“; 3.Нива от 4 дка в „К. ада“ и 4.Лозе от 0,7 дка в „При с.“. С решение на ПК Н. №327 от 25.10.1994г. са възстановени на наследниците на П. Д. П. нива от 7,199 дка в „Л. Ч.“ и нива от 1,440 дка в „Д. т.“, а с решение №327 от 29.09.1992 г. са възстановени 0,719 дка в местност „Срещу село“. Последният имот е различен от процесния и това е изяснено в заключението на вещото лице.
Следователно имотите, описани в нотариалния акт от 1927г., са същите, които са декларирани в емлячния регистър от 1936 – 1942 г. и същите, за които един от внуците на бившия собственик П. Г. П. е подал заявление за възстановяване на собствеността. Имотът в местността „При с.“ е бил възстановен по реда на ЗСПЗЗ като имот № 530098 по картата на землището, идентичен с имот с идентификатор 53045.530.98 по КК. Дори възстановеният имот да е различен от действителния имот, който е притежавал наследодателят П. Г., пътят за отстраняване на това несъответствие е бил чрез обжалване на решението на поземлената комисия.
При тези данни поставените материалноправни въпроси във връзка с основанието по чл.280, ал.1 ГПК са неотносими към правния спор по настоящото дело, доколкото всички имоти по нотариалния акт от 1927 г., от който ищците извличат основанието на своя иск, са били заявени за възстановяване по ЗСПЗЗ и няма как те да бъдат признати за собственици на един от имотите, без той да е бил възстановен с конститутивно решение на ОСЗ. Посочената от жалбоподателите практика на ВКС касае други случаи, при които земеделски земи не са били обобществявани и по тази причина не са заявявани за възстановяване пред поземлените комисии. В настоящия случай процесният имот е бил заявен за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, затова посочената практика на ВКС е неотносима към правния спор по настоящото дело и не може да обуслови поддържаното основание почл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по процесуалноправните въпроси.
Първият въпрос е свързан с изискването за съвкупна преценка на доказателствата по делото. По този въпрос има задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК, поради което не е налице соченото от жалбоподателя основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Крайният извод на въззивния съд за неоснователност на предявения иск съответства на доказателствата по делото, поради което този въпрос не може да обуслови допускане на касационно обжалване.
Вторият въпрос е породен от обстоятелството, че за процесния имот ищците успешно са провели иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ спрямо други лица, на които имотът е бил възстановен с влязло в сила решение на ОСЗ. Този въпрос също не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Изяснено е в практиката на ВКС, че мотивите на съдебните решения не се ползват със сила на пресъдено нещо. Изяснено е също, че искът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е за правото на собственост към един минал момент – момента на образуване на ТКЗС, докато с иска по чл.124, ал.1 ГПК правото на собственост се установява към настоящия момент. Ето защо приетото по предходното дело, че към момента на образуване на ТКЗС процесният имот е бил собственост на наследниците на П. Г., не изключва възможността в следващ процес между други страни да се отхвърли иска за собственост по чл.124, ал.1 ГПК на същите тези наследници на П. Г. и за същия имот, след като те не са се легитимирали с влязло в сила решение на ОСЗ за възстановяване на собствеността.
Третият въпрос е породен от обстоятелството, че съдът не е зачел представено по делото удостоверение от техническата служба на кметство Обзор, според което имотът от 0,7 ара по нотариален акт №207/1927 г. е идентичен с процесния имот с идентификатор 53045.522.29. Въпросът е за материалната доказателствена сила на официален документ. Изяснено е в практиката на ВКС, че официалните удостоверителни документи се ползват с обвързваща материална доказателствена сила само когато са издадени в кръга на удостоверителната компетентност на съответния орган. Незачитането от въззивния съд на посочения документ е в съответствие с тази практика на ВКС, тъй като техническата служба на общината няма удостоверителна компетентност за установяване идентичност на имоти. Въпросът не е и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Четвъртият въпрос не е правен, а фактически и отново е свързан с идентичността на имотите. По фактически въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато.
При този изход на делото на [община] следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК, вр. чл.25, ал.1 от Наредба за заплащането на правната помощ в размер на 100 лв.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № II-33 от 13.04.2016 г. по в. гр. д .№ 374/2016 г. на Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА К. Д. Д. от [населено място], [улица] Д. К. П. от [населено място], [улица] да заплатят на [община] юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: