О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 568/24.11.2016 год.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание в състав:
Председател: Маргарита Соколова
Членове: Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 2741 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 45/ 04.04.2016 г. по гр. д. № 76/ 2016 г. в частта, с която Сливенски окръжен съд, потвърждавайки (частично) решение № 4/ 06.01.2016 г. по гр. д. № 676/ 2015 г. на Сливенски районен съд, допуска съдебна делба между съделителите на един поземлен имот в [населено място] заедно със сградите в него, при следните квоти:
· за Х. А. Г. и за П. А. М. – по 3/ 18 ид. части;
· за Т. С. П. и за К. С. П. – по 3/ 18 ид. части и
· за Л. К. Д., за Г. С. Д. и за В. С. Д. – по 2/ 18 ид. части.
Решението в тази част обжалват съделителите Т. П., К. П., Л. Д., Г. Д. и В. Д. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност и изменено относно квотите. Касаторите повдигат процесуалноправния въпрос: Ползва ли се констативният нотариален акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, с обвързваща материална доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост и при оспорване на тази констатация чия е доказателствената тежест? Считат въпросът включен в предмета на доказване и обуславящ изводите на въззивния съд, а допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК обосновават с доводите, че в обжалваната част решението противоречи на ТР № 11/ 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/ 2012 г. ОСГК на ВКС и ТР № 1/ 09.02.2013 г. по тълк. д. № 1/ 2013 г. ОСГТК на ВКС. По същество се оплакват, че въззивният съд неправилно е разпределил доказателствената тежест (чл. 154 ГПК). Претендират разноски.
Ответниците по касация Х. Г. и П. М. възразяват, че основания за допускане на касационния контрол няма, доколкото повдигнатият въпрос е обоснован с несъобразяване на обжалваното решение с друго влязло в сила, което въззивният съд е нямал задължение да зачете. Претендират разноски.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбите с допустим предмет. Процесуалната пречка от чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК не се прилага за правото на касационно обжалване на решението, предвидено в чл. 346, ал. 1, изр. 1 ГПК. В първата фаза на производството по съдебна делба дяловете на съделителите не се остойностяват. Жалбите са при надлежна процесуална легитимация. Подават ги съделителите, чиито оплаквания във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение по поддържаното и във втората инстанция искане за определяне на различни (по-големи) дялове в съсобствеността въззивният съд квалифицира като неоснователни. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на жалбите, но основания за допускане на касационния контрол няма. Съображенията за това са следните:
Ответниците по касация предявяват тази група искове за делба, сочейки като източници на съсобствеността реституция по чл. 2, ал. 1, вр. чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ (чл. 2, ал. 1), наследствено правоприемство от С. Д. П. (собственикът, от когото имотите са били отчуждени по Закона за национализация на частни индустриални и минни предприятия) и придобивна давност. Представили са констативен нотариален акт от 2006 г., с който по реда на чл. 587 ГПК нотариусът признава правото им на собственост върху 1/ 3 ид. части от тези имоти по наследствено правоприемство и давност.
В писмения отговор на исковата молба касаторите оспорват исковете с възражения, че наследственото правоприемство от С. Д. П. обосновава законни дялове на съделителите, а решението по допускане на делбата следва да ги зачете, доколкото констатацията на нотариуса в съставения нотариален акт е в противоречие с действителното (правно) положение. Позовавали са се и на влязло в сила решение. Ангажирали са писмени и гласни доказателства за провеждане на насрещно доказване по квотата в съсобствеността, установима от констативния нотариален акт.
В своето решение първоинстанционният съд е приел, че касаторите носят доказателствената тежест да опровергаят придобивния способ по съставения по реда на чл. 587 ГПК нотариален акт, доколкото влязлото в сила решение не е титул за собственост и не поражда задължително действие. С решението са били отхвърлени искове по чл. 108 ЗС, които едно търговско дружество, преобразувано в хода на приключилото дело, е предявило срещу част от съделителите и трети физически лица. Изключен е субективният идентитет между страните по настоящото и по приключилото дело, а това изключва и предпоставките на чл. 297 и чл. 298 ГПК. При разпределената доказателствена тежест първостепенният съд се е позовал на тълкувателно решение № 11/ 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/ 2012 г. ОСГК на ВКС. След това е пристъпил към обсъждане на събраните писмени и гласни доказателства. Не е намерил, че чрез тях касаторите са провели насрещното (пълно) доказване, годно да опровергае констатацията на нотариуса, че ответниците по касация са придобили по наследствено правоприемство, но и по давност 1/ 3 ид. части от имотите, обект на реституция по ЗВСОНИ. Позовал се е на това, че разпитаният свидетел К. дава показания за земеделските земи, които са обект на другата група делбени искове (по тях въззивното решение е влязло в сила). Договорите за наем, декларациите и документите за плащани от касаторите данъци не изключват владението на ответниците по касация върху 1/ 3 ид. части (обем, който надхвърля техните законни дялове от наследството на С. П.). Така първостепенният съд е определил дяловете на съделителите в тези имоти, а именно: за ответниците по касация – по 3/ 18 ид. части (1/ 3 ид. части според констативния нотариален акт – по равно между двамата), а останалите 12/ 18 ид. части са разпределени между касаторите съобразно наследеното от всеки касатор от имуществото на С. П.. Първоинстанционният съд е отчел, че в своите отношения те зачитат наследственото правоприемство от С. П., а тяхното качеството на наследници, но в остатъчен обем след осъществения оригинерен способ, зачитат и ответниците по касация. В. Д., Г. Д. и К. О. са деца на съпрузите С. П. и Й. Д., починали съответно през 1941 г.и през 1956 г. В. Д. е починал през 1987 г. без низходящи, но оставяйки съпруга, която е майката на ответниците по касация. Те са придобили по давност дялове в съсобствеността над наследеното от своята майка – общо 1/ 3 ид. части. Г. Д. е починал през 1973 г., а касаторите Л. Д., Г. Д. и В. Д. са негови деца. К. О. е починала през 1994 г., а касаторите Т. П. и К. П. са негови деца. Така с първоинстанционното решение по тази група делбени искове дяловете на първите трима касатори са определени по 2/ 18 ид. части, а на останалите двама – по 3/ 18 ид. части.
Касаторите са подали въззивна жалба срещу първоинстанционното решение с оплаквания, че първата инстанция е нарушила своите задължения за доклад и указания при разпределяне на доказателствената тежест по делбените искове (чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК).
При тези оплаквания въззивният съд е счел, че задълженията от чл. 146 ГПК са нарушени от първата инстанция, съобразил е указания в приложението на чл. 269 ГПК, дадени с т. 2 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/ 2013 г. ОСГТК на ВКС и е указал на касаторите, че носят доказателствената тежест да опровергаят оригинерния способ по съставения по реда на чл. 587 ГПК нотариален акт. След указанията процесуалното поведение на касаторите е пасивно, а въззивното решение по тази група делбени искове възпроизвежда резултата от обжалваното и препраща към мотивите, изложени от първата инстанция.
Следователно процесуалноправният въпрос, повдигнат от касаторите, обосновава изводите на въззивния съд. Съгласно ТР № 11/ 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/ 2012 г. ОСГТК при оспорване на правото на собственост, признатото със съставения по реда на чл. 587 ГПК нотариален акт, тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, а чл. 193 ГПК не се прилага. Въззивното решение в обжалваната част обаче е в съответствие със задължителните указания в приложението на процесуалния закон, дадени от ОСГК на ВКС с това тълкувателно решение. Друго разпределение на доказателствената тежест не следва от влязлото в сила решение, на което касаторите са се позовавали. То не представлява титул за собственост, а при липсата на субективен идентитет между страните по настоящото и по приключилото дело, не поражда и действието по чл. 297 и чл. 298 ГПК. В своята дейност въззивният съд съобразява и ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/ 2013 г. ОСГТК на ВКС, а това, че касаторите не са успели да проведат пълното насрещно доказване е резултат от пасивното тяхно процесуално поведение. Изключено е всяко основание от чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
При този изход на делото в тяхна тежест следва да се възложат разноските, които ответниците по касация са направили пред настоящата инстанция. Те са заплатили поравно адвокатския хонорар от 300 лв. за процесуалното им представителство. Отговорността за разноските е гражданска деликтна и се понася солидарно (чл. 53 ЗЗД).
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 45/ 04.04.2016 г. по гр. д. № 76/ 2016 г. на Сливенски окръжен съд.
ОСЪЖДА Т. С. П., К. С. П., Л. К. Д., Г. С. Д. и В. С. Д. солидарно да заплатят на Х. А. Г. и на П. А. М. суми от по 150. 00 лв. – разноски в касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.