О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 61/06.02.2017 г.
Върховен касационен съд, Гражданска колегия, Първо отделение в закрито заседание в състав:
Председател: Маргарита Соколова
Членове: Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова т. д. № 60 191 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 165/ 25.05.2016 г. по т. д. № 213/ 2016 г., в частта, с която Пловдивски апелативен съд, потвърждавайки решение № 35/ 22.01.2016 г. по т. д. № 519/ 2014 г. на Пловдивски апелативен съд, отхвърля исковете на [фирма] (в несъстоятелност) срещу [фирма] с правна квалификация съответно чл. 266, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и чл. 327, ал. 1 ТЗ за суми, представляващи възнаграждения по договори за строително-монтажни работи и цени по договори за продажба на стоки и услуги по общо 24 данъчни фактури, както и с правна квалификация чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД – законни лихви върху всяка от главниците.
Решението се обжалва от [фирма] (в несъстоятелност) с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по следните въпроси:
1. При своевременно оспорване от ищеца на насрещното вземане, с което ответникът е направил възражение за прихващане на претенцията по осъдителния иск, как се разпределя доказателствената тежест по установяване съществуването на вземането, обект на компесаторно изявление?
2. Може ли да бъде извършено съдебно прихващане с насрещни вземания на ответника, ако ищец по осъдителния иск е търговец в несъстоятелност, а ответникът е пропуснал да заяви своите вземания в производството по несъстоятелност в сроковете по чл. 685 ТЗ и чл. 688 ТЗ?
3. В хипотезата на пропуснат срок по чл. 193, ал. 1 ГПК какви са процесуалноправните възможности за страната-юридическо лице да отрече доказателственото значение на представен от насрещната страна частен документ, материализиращ изявление на юридическото лице, когато документът не съдържа белезите, които индивидуализират физическото лице, положило подписа си като представител на юридическото лице? и
4. Допустимо ли е страната да опровергава верността на представен по делото частен документ, който съдържа нейно признание за относим факт, ако е пропуснала срока по чл. 193, ал. 1 ГПК за оспорване на неговата истинност?
Касаторът счита, че повдигнатите въпроси обуславят въззивното решение и обосновава допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с приложени решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради противоречието му с материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения. Претендира разноските по делото.
Ответникът [фирма], ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Също претендира разноски.
Настоящият състав намира касационната жалба с допустим предмет – търговското дело не попада в забраната от чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК; подадена е от легитимирана страна – ищецът по отхвърлените искове; при спазване на срока по чл. 283 ГПК и всички други предпоставки за редовност и допустимост на жалбата. Въззивното решение не следва да бъде допускано до касационен контрол. Съображенията са следните:
В решението въззивният съд е изключил възможността сумите по пет от данъчните фактури, с които касаторът обосновава качеството си на кредитор на ответника по касация по вземания за главници и лихви за забавено изпълнение, да са резултат на договорни отношения между страните. Мотивирал се е с това, че задължения на ответника по касация по тези фактури са отразени единствено в дневниците за търговски продажби на ищеца, а липсата на други доказателства за сключени между страните договори, които да са ги породили, го задължават да приеме, че касаторът няма основание да претендира сумите по тях. Добавил е, че след като вземанията за тези главници не са възниквали, не са възникнали и акцесорните вземания по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Така въззивният съд достига до извода, че тази група искове са неоснователни.
За сумите по другите деветнадесет данъчни фактури, с издаването на които касаторът обосновава качеството си на кредитор на ответника по касация по вземания за главници и лихви за забавено изпълнение, въззивният съд е приел, да са възникнали. Достигнал е до извода, че към предявяването на исковете ответникът ги е погасил чрез плащане, спогодби и прихващания. Позовал се е на договори, именувани от страните „протоколи“, със сключването на които те са установявали основанието и размера на свои насрещни вземания, включително тези по 19-те данъчни фактури, и са удостоверявали последиците на настъпили погасителни способи, включително прихващания. За да зачете доказателственото значение на представените протоколи, съдът е приел, да са подписани от физически лица, които са осъществявали представителството на касатора – дружество с ограничена отговорност. Позовал се е на вписванията в търговския регистър (чл. 7 ЗТР), като ги е съотнесъл към посочените в протоколите белези, индивидуализиращи физическите лица, които са ги подписвали за касатора. Същото е приел и за онези, в които белезите на физическите лица, подписали ги за касатора, не са отразени. Съобразил е, че тези протоколи (три от седем) носят два подписа и печата на дружеството, а към онези дати представителството на касатора са осъществявали двама управители (Д. Б. и Р. Б.). Добавил е, че автентичността на протоколите не подлежи на опровергаване, въпреки направените оплаквания за това във въззивната жалба, доколкото касаторът е пропуснал срока по чл. 193 ГПК. Удостоверителните изявления в протоколите въззивният съд е квалифицирал като извънсъдебни признания на неизгодни за касатора факти – тези, които осъществяват засвидетелстваните със съставянето им погасителни способи. По аргумент от по-силното основание от чл. 175 ГПК, признатите факти е преценил като осъществени, като ги е съотнесъл според останалите събрани доказателства (платежни нареждания и вписванията в редовно воденото от ответника по касация счетоводство при зачитане на доказателственото правило от чл. 182 ГПК). Така въззивният съд достига до извода, че и тази група искове са неоснователни.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че етапът, до който е достигнало исковото производство (по селекция на касационната жалба), предполага групирането на обективно съединените искове, отхвърлени с обжалваното решение. В първата група следва да се поставят исковете за главници по петте данъчни фактури и законни лихви, които въззивният съд не приема да са възниквали. Никой от въпросите, които касаторът повдига, не обуславя изводите на въззивния съд за тях. Това изключва всяко основание за допускане на касационния контрол на решението в тази част.
Повдигнатите въпроси не обуславят изводите на въззивния съд и в другата част от решението, с която като неоснователни са квалифицирани исковете за главници по другите деветнадесет данъчни фактури и законни лихви за забава.
Първият въпрос е по разпределянето на доказателствената тежест по установяване на вземането, с което ответникът по иска е направил възражение за прихващане. Такова оплакване във въззивната жалба от касатора обаче въззивният съд не е разглеждал, нито тази част от правния спор е разрешил при неблагоприятни последици на доказателствената тежест (чл. 154 ГПК). Напротив, въззивният съд е възприел за осъществени предпоставките на компенсацията (чл. 103 – 105 ЗЗД), включително че са съществували и са били ликвидни вземанията, обекти на извършваните преди завеждането на делото компенсаторни изявления. Следователно по първия въпрос е изключено общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
За изключването на това основание и по отношение на втория въпрос е достатъчно да се посочи, че с обжалваното решение въззивният съд е обсъждал последиците на извършени преди завеждането на исковете прихващания. В своята материалноправна защита срещу предявените искове ответникът по касация не е правил съдебно възражение за прихващане. Следователно въпросът за процесуалноправната възможност обект на съдебно възражение за прихващане да са вземания, които не са заявени в производството по несъстоятелност, не обосновава изводите на въззивния съд по установените с решението погасителни способи.
Третият и четвъртият процесуалноправни въпрос също не го обуславят. Отчитайки хипотезата на пропуснатия срок по чл. 193 ГПК, въззивният съд не е отказвал доказателствени искания на касатора по опровергаване на доказателствената стойност на протоколите или по опровергаване на верността на удостоверителните изявления в тях. Такива доказателствени искания касаторът не е извършвал, а това изключва общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол и по тези въпроси.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора следва да се възложат разноските, които ответникът по касация е направил и пред настоящата инстанция.
Съгласно чл. 620, ал. 5 ТЗ, касаторът в несъстоятелност следва да понесе дължимата държавна такса от 30. 00 лв. по неоснователната жалба.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 165/ 25.05.2016 г. по т. д. № 213/ 2016 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] (в несъстоятелност) ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма] ЕИК[ЕИК] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 8 400 лв.
ОСЪЖДА [фирма] (в несъстоятелност) на основание чл. 620, ал. 5 ТЗ да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметката на Върховен касационен съд държана такса от 30. 00 лв., която следва да се събере от масата по несъстоятелността.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.