О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 463
София, 01.08.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 482 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК. С решение № 963 от 29.01.2016 г. по в. гр. д. № 6118/2015 г. на Софийски градски съд, II-А с-в, е потвърдено решението от 27.01.2015 г. по гр. д. № 62519/2012 г. на Софийски районен съд, 35 състав, поправено с решение по чл.247 ГПК от 13.03.2015 г., с което е бил уважен предявеният отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК – признато е за установено по отношение на ищците Г. Б. Т., М. Б. Ц. и Б. Г. Т., че ответницата В. Е. Т. не е собственик въз основа на придобивна давност на поземлен имот пл. № 2 с площ от 114 кв. м., попадащ в УПИ I – 1,2,3 от кв.297 по плана на [населено място], местност „Еврейски гробища“, описан в нотариален акт № 193/2012 г. на нотариус М. И., който е идентичен с площ от 114 кв. м., част от УПИ I-1 от кв.297 от същия план, означена по букви А-Б-В-Г от скицата от 10.10.2012 г. на СО, район „К. село“, неразделна част от съдебното решение.
Въззивният съд е приел, че ищците са доказали правния си интерес от предявения отрицателен установителен иск, тъй като първите двама се легитимират като собственици на целия УПИ I-1 от кв.297 с площ от 310 кв.м., ведно със застроената в него двуетажна жилищна сграда, а вторият – като носител на вещно право на ползване върху същия имот. През 2012 г. ответницата се е снабдила с нотариален акт за собственост по давност на част от този имот с площ от 114 кв.м., означена по плана като имот пл.№ 2. Освен това тя се позовава на саморъчно завещание в нейна полза, оставено от С. К., която пък придобила спорния имот чрез договор от 01.12.1966 г. за покупко-продажба на онази част от наследството на М. Х. М., която се припада на сина и Б. П. М.. Прието е, че нито едно от посочените придобивни основания не е налице. Автентичността на завещанието е била оспорена и въпреки правилно разпределената доказателствена тежест, ответницата не е доказала неговата истинност. Не е установено и другото основание – придобивна давност. Според вещото лице в кадастралните планове действително са били заснети два имота – пл. № 1 и пл.№ 2, включени в състава на УПИ I – 1, 2, 3, но на място не съществувало такова обособяване на отделни имоти. Дворното място било владяно в неговата цялост само от ищците и техните праводатели, а никой от свидетелите не познавал ответницата В. Т. и нейната праводателка С. К. и те не са осъществявали фактическа власт върху спорната реална част от този имот.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответницата В. Е. Т..
Жалбоподателката поддържа, че въззивният съд не е обсъдил всички доказателства, поради което не е установил правилно фактите по делото. Според нея ищците са доказали правото си на собственост само върху 61,10 % от дворното място. Съдът отказал да обсъди представените от жалбоподателката писмени доказателства за нейното право на собственост. Оспорването на тези доказателства от противната страна било неоснователно. Оспорването на завещанието било формално и несъстоятелно. Не било конкретизирано оспорването на протокола за обявяване на това завещание и на договора за продажба на наследство. Удостоверението за наследници, в което фигурирала М. М., било относимо към спора по настоящото дело, но не било обсъдено. Не били обсъдени и другите доказателства – удостоверението на нотариуса, послужило за снабдяване с данъчна оценка, удостоверението за идентичност на лица с различни имена; удостоверението за данъчна оценка, скицата и нотариалния акт по обстоятелствена проверка.
В изложението към жалбата се повтарят оплакванията за неправилност на въззивното решение. Поддържа се основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следния въпрос: „следва ли при направено възражение за липса на материална легитимация на ищците и направено оспорване на спорното право съдът да се произнесе по възражението и има ли това произнасяне отношение към заявения от ищците обем на правото им на собственост, въпреки характера на иска като отрицателен установителен”. По този въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение № 99 от 26.06.2014 г. по гр. д. № 4583/2013 г. на ВКС, I ГО.
Ответниците в производството Г. Б. Т., Б. Г. Т. и М. Б. Ц. оспорват жалбата. Считат, че не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускането и до разглеждане по същество. Излагат съображения и за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е редовна, подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по спор за собственост, за което не съществува пречка по чл.280, ал.2 ГПК за разглеждане на жалбата от ВКС.
Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
В първата си част поставеният въпрос не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а във втората си част е неясен, което също препятства допускането на касационното обжалване.
Според приетото в т.1 на ТР №8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС отрицателният установителен иск е допустим при наличие на правен интерес, а такъв интерес съществува когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Ищецът носи тежестта за установяване на правния си интерес, като следва да докаже фактите, от които произтича този интерес. От своя страна ответникът следва да докаже фактите, от които произтича правото му на собственост, т.е. заявените придобивни основания.
Обжалваното въззивно решение е в пълно съответствие с дадените разяснения в тълкувателното решение. Въззивният съд е констатирал наличие на правен интерес от отрицателния установителен иск, който произтича от това, че ищците се легитимират като собственици на целия урегулиран поземлен имот с площ от 310 кв.м., реална част от който са спорните 114 кв.м., за които ответницата предявява права. Правният интерес е доказан с два нотариални акта от 1931 и 1932 г., с които праводателят на ищците Г. Х. Т. е закупил общо 59/60 от двете къщи в един двор с площ от 310 кв.м., находящ се на [улица]и ул.”20 април”; с решението от 05.11.1964 г. по гр. д. № 2503/1964 г. на СНС, IV р-н, II уч., с което по реда на чл.40 ЗС за отчуждения по ЗОЕГПНС партерен етаж от едната къща са определени на СГНС 38,9 % от общите части на сградата и дворното място, а за праводателя на ищците са останали 61,1 % ид. части от мястото и общите части на сградата; с нотариалния акт № 4/1970 г., с който праводателят на ищците Г. Хр. Т. се легитимира като собственик по давност за останалата 1/60 ид.част от припадащите се към неговия етаж 61,1 % ид.части от цялото дворно място с площ от 310 кв. м. и със заповед № РД-57-904/22.12.1997 г. на кмета на [населено място], удостоверяваща настъпилата по силата на чл.1 ЗВСОНИ реституция на одържавените 38,9 % ид.части от дворното място, както и с последващите прехвърлителни сделки в полза на ищците. Разгледани в съвкупност, тези документи установяват собствеността на ищците не само върху съществуващата в настоящия момента сграда в УПИ I – 1, 2, 3, /втората сграда е била съборена/, но и върху земята, която също е била предмет на придобивните сделки от 1931 г. и 1932 г., въпреки непрецизната формулировка в тези документи, както и на последващото одържавяване и възстановяване на собствеността. Възражението на ответницата срещу легитимацията на ищците се основава само на един от изброените документи – нотариалния акт по обстоятелствена проверка от 1970 г. Към този момент праводателят на ищците не е могъл да се снабди с нотариален акт за собственост по давност върху липсващата му 1/60 от цялото дворно място с площ от 310 кв. м., тъй като част от него вече е била одържавена, затова нотариалният акт е за 1/60 от съответстващата неодържавена част. Обратно – жалбоподателката не е установила придобивно основание върху спорната реална част от дворното място за М. М., чието наследство е предмет на договора от 1966 г., а оттам – и на последващото завещание на С. К.. Не е установена автентичността на завещанието, при изричното му оспорване и дадените от съда указания. И на последно място – констатациите на нотариалния акт от 2012 г. са опровергани от разпитаните по делото свидетели, които са заявили, че не са виждали в имота нито С. К., нито В. Т..
Посоченото от жалбоподателката решение № 99 от 26.06.2014 г. по гр. д. № 4583/2013 г. на ВКС, I ГО няма никаква връзка с настоящото дело и не разкрива противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване. Приетото в това решение, че кадастралната карта няма правопораждащо, правопроменящо и правопрекратяващо действие по отношение на правото на собственост, е във връзка с поставения по това дело въпрос по чл.280, ал.1 ГПК – дали когато имоти, които принадлежат на различни лица, са заснети като един в кадастралната карта, възниква съсобственост между техните собственици и какъв е способът, чрез който те могат да предявят правата си. Този въпрос не се поставя по настоящото дело.
При този изход на делото на ответниците следва да се присъдят сторените разноски в размер общо на 1000 лв. по три договора за правна защита и съдействие от 10.05.2016 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 963 от 29.01.2016 г. по в. гр. д. № 6118/2015 г. на Софийски градски съд, II-А състав.
ОСЪЖДА В. Е. Т. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на основание чл.78, ал.2 ГПК следните суми: на Г. Б. Т. – 250 лв., на Б. Г. Т. – 250 лв. и на М. Б. Ц. – 500 лв., всички от [населено място], [улица].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: