О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 165/20.03.2017 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закрито заседание в състав:
Председател: Маргарита Соколова
Членове: Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 4212 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 806/ 16.08.2016 г. по гр. д. № 897/ 2016 г., с което Варненски окръжен съд, като отменя решение № 513/ 16.02.2016 г. по гр. д. № 11 699/ 2015 г, с което Варненски районен съд, признава за установено по отношение на С. К. К. и К. И. К., че [община] не е собственикът на 441 кв. м., реална част от един поземлен имот в [населено място], целият с площ от 1 641 кв. м.
Решението се обжалва от [община] с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по следния въпрос: Когато уличната регулация е приложена на място и улицата е изградена, може ли да се уважи отрицателен установителен иск за собственост срещу Общината, в чиято техническа инфраструктура попада улицата, а не са ли административноправни и облигационни отношенията между страните по спора? Касаторът счита повдигнатия въпрос обуславящ изводите на въззивния съд, като извежда допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено в противоречие с нормите от ЗУТ, които въззивният съд е бил длъжен, но не е приложил. Претендира разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.
Ответниците по касация, съпрузите С. и К. К., възразяват, че въпросът няма претендираното значение, доколкото по делото са събрани доказателства, че влезлият в сила подробен устройствен план (ПУП), който предвижда провеждането на улицата, засягаща спорната част от имота, е влязъл в сила, но не е приложен на място. По същество възразяват, че решението е правилно. Претендират разноските пред настоящата инстанция.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет. Отрицателните установителни искове, предявени при условията на активно субективно съединяване от вида на необходимото другарство в защита на правото на собственост върху реалната част от недвижимия имот от ответниците по касация, проявяват гражданскоправния характер на делото, а чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК изключва тяхната цена като критерий за възникване на упражненото право на касационно обжалване. Подадена е от легитимирана страна – ответникът по уважените искове. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за допустимост и редовност на жалбата, а въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол, макар и след преформулиране на повдигнатия въпрос в съответствие със заявените касационни оплаквания (т. 1 ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС) и при допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а не от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съображенията за това са следните:
За да уважи отрицателните установителни искове в защита на правото на собственост върху реалната част от недвижимия имот, въззивният съд е приел, че на основание договор за покупкопродажба по н. а. № 186/ 08.11.2000 г. и по време на брак ответникът по касация С. К. е купил поземления имот в [населено място], чиято действителна площ е от 1 641 кв. м., а не от 1 200 кв. м. – неточно отразената в титула за собственост. Мотивирал се е с това, че имотът се индивидуализира според своите граници, а не по площ, и неговата квадратура е такава, а не неточно отразената в титула за собственост. Въззивният съд е обсъдил събраните доказателства (писмени и тези чрез заключението на допуснатата и изслушана съдебно-техническа експертиза), от които се установява, че със заповед № Г-74/ 13.09.2001 г. на кмета на [община] при посочено основание от чл. 20, ал. 1 ЗУТ (отменен към датата на заповедта) е бил одобрен първият ПУП за територията, на която се намира урегулирания имот. Установено е също, че влезлият в сила ПУП предвижда част от спорната част от имота да попада в улица и че тази част има площ от 211. 13 кв. м., нанесена в щрих на комбинираната скица към заключението. За да достигне до крайния извод, че въпреки предвиждането по влезлия в сила ПУП, [община] не е собственик на никаква част от спорната реална част от имота, купен от ответниците по касация, въззивният съд е добавил, че ПУП не е приложен на място и няма доказателства за отчуждителна процедура, която да е приключила с изплащане на парично обезщетение или обезщетяването на собствениците с друг равностоен имот (изисквания от чл. чл. 205 – 209 ЗУТ), а това означава, че на основание договора за покупкопродажба и при условията на съпружеска имуществена общност двамата ответници по касация, а не [община], са собствениците на реалната част от имота.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че правният спор е сходен с друго дело, приключило с решение № 371/ 28.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1007/ 2009 г., IV-то ГО. В това решение, постановено по реда на чл. 290 – 293 ГПК, е даден отговор по повдигнатите въпроси за съпоставката между чл. чл. 205 – 209 ЗУТ и чл. 16 ЗУТ, за юридическите факти, при осъществяването на които и за момента, от който настъпва отчуждителният ефект на влезлия в сила ПУП за територии с неурегулирани поземлени имоти, за които планът предвижда изграждане на обекти от социалната инфраструктура – публична собственост на озеленените площи, обединени в зелена система и на общите мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура. Аргумент за различен предмет на делата (настоящото и приключилото) не произтича от обстоятелството, че в заповед № Г-74/ 13.09.2001 г. по първия одобрен ПУП за територията, на която попада имотът, част от който представлява спорната реална част, кметът е посочил като основание за издаването й разпоредбата на чл. 20, ал. 1 З. (отм.). Към 13.09.2001 г. чл. 20, ал. 1 З. е отменена, а законовото основание на издадената заповед е в чл. 16, ал. 1 ЗУТ (в сила от 31.03.2001 г.). В обжалваното решение въззивният съд е отговорил на въпроси различно от отговорите, възприети с цитираното решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 – 293 ГПК, а повдигнатите от касатора са сходни. Следователно настоящият състав на Върховния касационен съд е длъжен да преформулира въпросите по начин, съответен на въпросите, получили отговор в решението на ВКС, доколкото задължението за това произтича от заявените касационни оплаквания (така т. 1 ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС), а обжалваното решение – да допусне до касационен контрол при основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общо и допълнително).
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 806/ 16.06.2016 г. по гр. д. № 897/ 2016 г. на Варненски окръжен съд.
УКАЗВА на [община] в 1-седмичен срок от съобщението да представи документ за внесена в полза на ВКС държавна такса за сумата 92. 94 лв.
Делото да се докладва при представяне на платежния документ за насрочване в открито съдебно заседание, но не по-късно от изтичане на срока.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.