О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 29/13.01.2017 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закрито заседание в състав:
Председател: Маргарита Соколова
Членове: Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 3056 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 1313/ 12.02.2016 г. по гр. д. № 7821/ 2015 г., с което Софийски градски съд след отмяна на решение № II-54-29/ 13.03.2015 г. по гр. д. № 9839/ 2014 г. отхвърля иска за делба на един апартамент в [населено място], предявен от Б. В. Г. срещу Т. Б. А..
Решението обжалва Б. В. Г. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по въпроси, чието обобщаване в духа на заявените касационни оплаквания (т. 1 от ТР № 1/ 2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС) се свежда до вида доказване (пълно или непълно), което е необходимо за оборване на презумпцията от чл. 21, ал. 3 СК, при насрещни твърдения за трансформация на лично имущество при придобиването на недвижим имот по време на брак на страните; за предпоставките от чл. 23 СК, установяването на които оборва презумпцията и за възможността съдът да ги приеме за осъществени чрез обсъждането на доказателства, които косвено засвидетелстват относимите факти. Касаторът счита въпросите обуславящи обжалваното решение, а допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК извежда с довода, че въззивният съд ги е решил в противоречие с конкретни решения на ВКС по чл. 290 – 293 ГПК. По същество се оплаква, че решението е необосновано.
Ответникът по касационната жалба Т. Б. А. е на становище, че повдигнатите въпроси обосновават решението, но въззивният съд ги е решил в съответствие с практиката на ВКС, включително с решенията по чл. 290 – 293 ГПК, на които касаторът се позовава. По същество възразява, че решението е правилно. Претендира разноски пред касационната инстанция.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет. Обжалваното решение е постановено в първата фаза на особеното исково производство по делба, а в нея делбеното имущество не се остойностява парично. Следователно забраните от чл. 280, ал. 2 ГПК не ограничават упражненото право на касационно обжалване. Упражнява го легитимирана страна – касатор е ищецът по отхвърления делбен иск. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставка за редовност и допустимост на жалбата, а въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол. Съображенията за това са следните:
Касаторът предявява иска за делба на апартамента в [населено място], обосновавайки го с твърдения, че по време на брак с ответницата по касация, в резултат на съвместен принос и в режим на имуществена общност страните са придобили собствеността върху апартамента (договор за покупкопродажба по н. а. № 34/ 27.11.1997 г.); имуществената общност е прекратена на 15.10.2013 г. (влязло в сила решение № III-117-177/ 01.10.2013 г. по гр. д. № 6814/ 2012 г. за прекратяване на брака поради развод) и дяловете на бившите съпрузи са равни.
Ответницата по касация оспорва иска с възражението, че тя е собственикът на апартамента. Макар и придобит по време на брака с касатора, който е бил сключен през 1990 г., цената на апартамента е платена със средствата, които тя е получила от продажбата на други два апартамента, лична нейна собственост (договори за покупкопродажба по н. а. 180/ 08.06.1995 г. и по н. а. № 60/ 11.11.1997 г.).
Касаторът е признал, че тези два апартамента са били лична собственост на бившата му съпруга, но при покупката на процесния ответницата по касация не е вложила средствата, които е получила от тяхната продажба.
В обжалваното решение въззивният съд квалифицира сключения през 1990 г. брак като заварен по смисъла на § 4 ПЗР на СК от 2009 г. Съобразява, че към датата на придобивното основание – 27.11.1997 г. – СК от 2009 г. не е част от действащото право, а това означава, че законовият режим на разделност или брачния договор са неприложими за имуществените отношения на страните по повод придобитото право на собственост върху процесния апартамент. Предвиденото в § 4, ал. 2 ПЗР на СК е неосъществимо. Въззивният съд зачита възмездния характер на договора за покупкопродажба по н. а. № 34/ 27.11.1997 г. и от предвиденото в § 4, ал. 1 ПЗР обосновава приложението на чл. 21, ал. 3 СК – съвместният принос на страните за придобитото право на собственост се предполага, освен ако събраните доказателства не сочат на друго.
Възражението на ответницата по касация срещу делбения иск въззивният съд квалифицира по чл. 23 СК, като отчита, че установяването на законовите предпоставки на преобразуването на лично (на ответницата по касация) имущество от продажбата на други два апартамента, за които страните не спорят да са били лична нейна собственост, би оборило презумпцията от чл. 21, ал. 3 СК. При тази изходна позиция пристъпва към обсъждане на събраните доказателства. Въззивният съд съобразява също, че спорът по фактите е концентриран върху това, дали средствата, които ответницата по касация е получила от продажбата на двата апартамента, които са били лично нейно имущество (цената от 125 309 лв. по договора по н. а. № 180/ 08.06.1995 г. и цената от 605 203 лв. по договора по н. а. 60/ 11.11.1997 г.), са вложените при покупката на процесния – с цена от 613 000 лв. по договора по н. а. № 34/ 27.11.1997 г. В обжалваното решение се приема, че това е така, като съдът се е позовал на материалната доказателствена сила на тези нотариални актове и на показанията на свидетеля В. Б.. Въззивният съд достига до извода, че установените предпоставки на чл. 23 СК оборват презумпцията от чл. 21, ал. 3 СК, а предявеният иск е неоснователен, доколкото касаторът иска делбата на апартамент, собствеността върху който е придобита от ответницата по касация в резултат на преобразуване на личното нейно имущество.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че следващата от чл. 179 ГПК материална доказателствена сила на нотариалните актове по трите договора е задължила въззивният съд да приеме за осъществени следните факти от значение за предпоставките на чл. 23 СК: 1) на 08.06.1995 г. при продажбата на своя апартамент в [населено място], [улица]ответницата по касация е получила от купувачите цената от 125 309 лв.; 2) на 11.11.1997 г. при продажбата на втория свой апартамент в [населено място],[жк]ответницата по касация е получила от купувачите цената от 605 203 лв. и 3) на 27.11.1997 г. при покупката на процесния апартамент ответницата по касация е платила на продавачите цената от 613 000 лв. Гласните доказателства, събрани чрез разпита на свидетеля В. Б., не установяват пряко влагането на средствата от продажбата на личното имущество на ответницата по касация при покупката на процесния апартамент. Показанията на този свидетел са, че за влагането на средствата, получени от продажбата на двата апартамента при покупката на процесния, съди от това, което знае от ответницата по касация и от нейните родители. Следователно изводът за осъществяването на спорния между страните факт от значение за предпоставките на чл. 23 СК въззивният базира на косвените гласни доказателства, събрани от разпита на свидетеля В. Б., чието обсъждане във връзка с фактите, следващи от материалната доказателствена сила на трите нотариални акта, не го установяват категорично.
В приложените от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК се приема, че:
· законовата презумпция за съвместен принос е оборима, като в тежест на съделителя, който поддържа, че имотът е придобит изцяло с негови лични средства, е да установи наличието на пълна трансформация на лично имущество по категоричен начин, като обратното доказване на имащите правно значение за трасформацията факти трябва да бъде пълно и пряко (решение № 581/ 02.08.2010 г. по гр. д. № 1329/ 2009 г. на ВКС, ГК, I-во отд.), а
· по установителния иск за трансформация на лични средства по отношение на придобит по време на брака на страните недвижим имот в тежест на ищеца е да докаже следните факти: 1) придобивната стойност на имота (според вида на възмездната сделка с вещно-правен ефект); 2) размерът на вложените средства, които имат личен по смисъла на чл. 20 СК от 1985 г. произход и са еквивалентни на придобивната стойност на имота и 3) влагането на тези средства при придобиването на имота (решение № 249/ 27.12.2011 г. по гр. д. № 1037/ 2010 г. на ВКС, ГК, II-ро отд.).
В други свои решения, също постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК, ВКС последователно провежда практика, че е правилно решението, в което съдът приема за доказан факт от значение за гражданското дело и само от събрани косвени доказателства, стига съвкупната тяхна преценка до обосновава еднозначно извода, че относимият факт е бил осъществен (решение № 226/ 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/ 2010 г. на ВКС, ГК, IV-то отд, решение № 198/ 10.08.2014 г. по гр. д. № 5252/ 2014 г. на ВКС, IV-то ГО, решение № 223/ 16.11.2016 г. по гр. д. № 1626/ 2016 г. на ВКС, I-во ГО) .
Следователно повдигнатите от касатора въпроси обосновават обжалваното решение, а въззивният съд ги е решил в противоречие с решенията, които ВКС е постановил по реда на чл. 290 – 293 ГПК. К. контрол следва да бъде допуснат при основанията от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общо и допълнително).
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1313/ 12.02.2016 г. по гр. д. № 7821/ 2015 г. на Софийски градски съд.
Указва на касатора Б. Г. в 1-седмичен срок от съобщението да представи документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса за сумата 40. 00 лв.
Делото да се докладва при представяне на платежния документ за насрочване в открито съдебно заседание, но не по-късно от изтичане на срока.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.