1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 154
гр. София, 14.03.2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на девети февруари, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 4002 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата Д. П. П. от [населено място], [улица], срещу решение № 97 от 10. 06. 2016г. по в. гр. дело № 81/2016г. на Силистренски окръжен съд, гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 573 от 15. 01. 2015г. по гр. дело № 1259/2016г. на Силистренски районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касаторката срещу ответника [община] иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 63, ал. 2 ЗС за признаване за установено, че ищцата е титуляр на ограничено вещно право на строеж и по – конкретно на правото да държи едноетажна сграда за търговия с идентификатор 66425.500.3874.1 с площ от 132 кв. м. в имот с идентификатор 66425.500.3874 по кадастралната карта и регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД – 18 – 66 от 02. 06. 2008г. на ИД АГКК, при съседи: имоти с идентификатори 66425.35.1, 66425.500.7023, 66425.500.7020 и 66425.500.7021, както и ищцата е осъдена да заплати на ответника сумата 1 400 лв. – съдебно – деловодни разноски пред първата съдебна инстанция.
Касаторката – ищца поддържа в касационната си жалба, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което предявеният положителен установителен иск да бъде уважен изцяло, като й бъдат присъдени сторените съдебно – деловодни разноски пред всички съдебни инстанции.
Ищцата въвежда основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси от значение за изхода по конкретното дело: 1. Кой е титулярът на правото на строеж върху постройка – действащ търговски обект, придобита чрез възмездна сделка от собственика на терена, при изрична договорна клауза, че собствеността върху постройката се прехвърля без правото на строеж, при действието на чл. 63, ал. 2 ЗС, според който при учредяването на суперфициарна собственост върху чужд терен не е необходимо изрично волеизявление за прехвърляне на правото на строеж, което се счита включено в правото на собственост върху постройката?, по който релевира основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и противоречие на обжалваното въззивно решение с решение № 675 от 26. 01. 2011г. по гр. д. № 656/2009г. на Първо г.о. на ВКС, постановено по чл. 290 ГПК; 2. Какви са правомощията на въззивния съд при наведени доводи за непълен доклад на първоинстанционния съд и искания за събиране на доказателства за установяване на факти и обстоятелства, които първоинстанционния съд не е допуснал, приемайки ги за неотносими?, по който релевира основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и противоречие на въззивното решение с т. 1 ТР № 1 от 09. 12. 2013г. по т. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, доколкото въззивният съд е счел за неоснователни доводите на ищцата – въззивник, съдържащи се във въззивната жалба, за непълнота на доклада на първоинстанционния съд досежно разпределението на доказателствената тежест и изрични указания до страните кои факти остават недоказани; 3. Може ли при липса на строително разрешение, в което да е обективирано изграждане именно на постройка при условията на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./, единствено въз основа на посоченото във възмезден договор между страните по делото, постройката да се определи като такава с временен статут? Различни правни понятия ли са „временен строеж“ и „постройка с временен статут“? и 4. Издаването на удостоверение по пар. 16, ал. 1 ПР ЗУТ изключва ли приложимостта на пар. 17 ЗУТ?, по които трети и четвърти въпроси релевира основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, излагайки съображения за необходимост от тълкуване на материалния закон с цел точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответникът по касационната жалба – [община] /ответник и в производството/ депозира писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК /общо и допълнителни/ за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Претендира съдебно – деловодните разноски в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба на ищцата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по установителен иск за ограничено вещно право на строеж с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, но не са налице посочените от касаторите общо и допълнителни основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 за допускане на касационно обжалване по същество по поставените въпроси.
Въззивният съд е приел, че е сезиран с положителен установителен иск за установяване правото на строеж на ищцата върху процесния недвижим имот – публична общинска собственост, придобито според изложените твърдения в исковата молба по силата на договор от 28. 07. 1996г. за продажба на обособена част от общинско предприятие по чл. 35 ЗППДОбП /отм./, с който ответникът прехвърля на ищцата правото на собственост върху „Кафе – аперитив „Д.““ – павилионен тип постройка с временен статут, находяща се на брега на р. Д., в района на Дунавския парк, [населено място], при изричната уговорка, че правото на собственост върху постройката се прехвърля без отстъпено право на строеж върху терена. Ищцата е поддържала, че горепосочената договорна клауза е недействителна като противоречаща на закона, поради което тя е придобила ведно с правото на собственост върху „Кафе – аперитив „Д.““ със застроена площ 197 кв.м. и ограниченото право на строеж върху общинския УПИ, върху който постройката се намира, на основание чл. 63, ал. 2 ЗС.
Изхождайки от определянето на процесното Кафе – аперитив „Д.“ в приватизационния договор от 28. 07. 1996г. като „павилионен тип постройка с временен статут“, Силистренски окръжен съд е направил извод, че то е изградено в хипотезата на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./, редакция от 1985г., според която по изключение, с оглед временни нужди главният архитект на общината може да разрешава в незастроени държавни имоти изграждането на необходими временни постройки, които при заемане на терена за предвиденото ново строителство подлежат на събаряне от ползвалата ги организацията, без да се заплащат. Временният статут на процесната постройка според въззивния съд изключва възможността за придобиване на ограничено вещно право върху терена, в който тя е разположена, тъй като нейният собственик не разполага с правомощието да я държи в чуждия, в случая общински имот, след изтичане на срока, определящ временния й характер, което обстоятелство следва и от разпоредбите на пар. 50а, ал. 7 ПЗР З. /отм./ и пар. 17, ал. 2 ЗУТ, регламентиращи последиците от придаване на траен градоустройствен статут на временните постройки по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./ и в частност необходимостта от учредяване на право на строеж в полза на собствениците на временните постройки, придобили траен статут, с което се разкрива невъзможността за придобиване на ограниченото вещно право на строеж със самото закупуване на временната постройка. Силистренски окръжен съд е посочил също така, че ищцата нито е въвела твърдения, нито е представила доказателства по делото, че в установените законни срокове е упражнила правото си на промяна на временния статут на процесната постройка в постоянен градоустройствен статут. Относно тежестта за доказване на постоянния градоустройствен статут на процесното кафе – аперитив, въззивният съд е приел, че тя е на ищцата, доколкото временният статут е посочен както в сключения приватизационен договор между страните, така и в исковата молба от самата ищца. Наведеното от ищцата твърдение за търпимост на процесната постройка, което според нея се удостоверява от неприетото от Силистренски окръжен съд удостоверение за търпимост по пар. 16 ЗУТ, е счетено за неотносимо по процесния спор, тъй като дори постройката да е законен и търпим строеж, това обстоятелство не може да обуслови извод за промяна на градоустройствения й статут от временен на постоянен. Като е съобразил временния статут на процесното кафе – аперитив и свързаната с него невъзможност да възникне в полза на ищцата нито по силата на приватизационния договор за продажба, нито след това, ограниченото вещно право на строеж върху терена, в който е разположена постройката, въззивният съд е отхвърлил като неоснователен предявеният иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 63, ал. 2 ЗС.
Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че формулираните от касаторката – ищца правни въпроси не осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд в атакуваното въззивно решение, т.е. не са от значение за изхода на конкретния правен спор. За да отхвърли предявения иск въззивният съд е приел, че ищцата не притежава претендираното ограничено вещно право на строеж върху недвижимия имот – публична общинска собственост, тъй като като собственик на временна постройка по смисъла на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./, разположена в общинския имот, тя не може да притежава вещното право на строеж върху терена, щом постройката е запазила временния си статут поради неупражнени права по пар. 50а, ал. 7 ПЗР З. /отм./ и пар. 17, ал. 2 ПР ЗУТ за придаване на траен градоустройствен статут на постройката. Този решаващ правен извод е изведен от нормативната уредба в пар. 50а, ал. 7 ПЗР З. /отм./ и пар. 17, ал. 2 ЗУТ, даваща възможност на собствениците на временни постройки по смисъла на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./, изградени за изпълнение на производствени планове на стопански организации като процесния търговски обект – кафе – аперитив /заведение за обществено хранене/, в определени срокове, да поискат придаване на траен градоустройствен статут на временните постройки, след което и да придобият правото на строеж върху терена, при условия и по ред, посочени в закон, като крайният срок до който е било възможно това за ищцата е 02. 07. 2001г. /6-месечния срок от влизане в сила на пар. 17, ал. 2 ПР ЗУТ/. Тази нормативна уредба създава изключение от правилото на чл. 63, ал. 2 ЗС, че когато сградата и земята принадлежат на различни лица, това е възможно само при наличие на съществуващо право на строеж в полза на суперфициарния собственик, тъй като собственикът на временен строеж, непридобил траен градоустройствен статут /както е по настоящия казус/, има възможност само да го ползва до настъпване на предпоставките за премахването му, като във всички случаи собственикът на земята си запазва правото на строеж. Нормативно предвиденото условие, до настъпването на което е допустимо съществуването на временния строеж – възникване на инвестиционна инициатива за реализиране на предвижданията на подробния устройствен план, изключва възможността правото на строеж да бъде придобито чрез възмездна сделка /в случая чрез приватизационната продажба по чл. 35 ЗППДОбП /отм.//. Именно защото се касае до изключение от общото правило на чл. 63, ал. 2 ЗС, първият формулиран въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба въобще е неотносим по настоящия правен спор, тъй като касае хипотеза, различна от процесната, а именно постройка върху чужд терен с траен градоустройствен статут.
Към момента на сключване на процесния приватизационен договор от 28. 06. 1996г. – придобивно основание за ищцата, както и оттогава до настоящия момент, недвижимият имот, върху който е разположена процесната постройка, съставлява публична общинска собственост по смисъла на чл. 3, ал. 2, т. 2 ЗОС, редакция, публ. в ДВ, бр. 44 от 21. 05. 1996г. /сегашна редакция на чл. 3, ал. 2, т. 3/, която съгласно чл. 7, ал. 2 ЗОС, редакция, публ. в ДВ, бр. 44 от 21. 05. 1996г. и действаща към момента на сключване на приватизационния договор, не може да бъде отчуждавана и обременявана с вещни права, вкл. с право на строеж. Горното обстоятелство е допълнително такова изключващо възможността за ищцата да е придобила правото на строеж върху терена с договора от 28. 06. 1996г., както тя твърди в исковата молба, извън договорната воля на страните да изключат изрично от предмета на договора правото на строеж върху земята. В този смисъл третият формулиран от касаторката правен въпрос също не е от значение за изхода по конкретното дело, като същевременно по начина, по който е формулиран не може да се приеме, че такъв въпрос въобще е обсъждан от въззивния съд в атакуваното решение. Напротив решаващият правен извод на Силистренски окръжен съд за несъществуване на процесното ограничено вещно право и за временния статут на процесната постройка е изведен от всички приети по делото доказателства /договора за приватизационна продажба от 28. 06. 1996г.; извадка от кадастралния и регулационен план на [населено място], одобрен със заповед от 28. 02. 1984г., в който процесната временна постройка не е нанесена; А. № 566 от 28. 12. 1998г. и № 4646 от 29. 07. 2009г.; скици на АГКК, С. – [населено място] и решение от 22. 05. 2002г. по ахд № 1/2002г. на Силистренски окръжен съд/, както и от изложените твърдения на самата ищца в исковата молба, всички преценени в своята съвкупност, установяващи закупуването от ищцата на павилионен тип постройка, съставляваща недвижим имот по смисъла на чл. 110, ал. 1 ЗС, с временен градоустройствен статут. Самата ищца не е имала в хода на делото твърдения за предприета от нея процедура за промяна на временния в траен градоустройствен статут по пар. 50а, ал. 7 ПЗР З. /отм./ и пар. 17, ал. 2 ПР ЗУТ, противопоставила се е на доказателственото искане, направено от ответника в първоинстанционното производство за задължаване на главния архитект на [община] да удостовери градоустройствения статут на процесната постройка, като единствено е твърдяла, че процесният строеж е търпим по смисъла на пар. 16 ПР ЗУТ, като изграден без строителни книжа, в който смисъл е поискала приемане на удостоверение по пар. 16 ПР ЗУТ за търпимост на постройката в първоинстанционното производство и във въззивната си жалба в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК. Съобразно гореизложеното въззивният съд не е имал задължение да дава на ищцата указания за доказване на траен градоустройствен статут на процесното кафе – аперитив, доколкото такива твърдения не са въведени в предмета на доказване по делото от самата ищца. Поради това вторият процесуалноправен въпрос, релевиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, няма обуславящо значение за изхода по конкретния правен спор, а и разрешението му в обжалваното въззивно решение не е в противоречие със задължителните разрешения, дадени в ТР № 1 от 09. 12. 2013г. по т. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.е. по отношение на този въпрос не е осъществено и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Решаващият извод на въззивният съд, че юридическият статут на процесната постройка като временен строеж без траен градоустройствен статут изключва възможността собственикът й да притежава право на строеж или да придобие такова впоследствие, ако временният статут е останал непроменен, изключва и релевантността на обстоятелството дали строежът е търпим по смисъла на пар. 16 ПР ЗУТ, поради което и четвъртият правен въпрос на касаторката не е от значение за изхода на конкретното дело, а и такъв въпрос въззивният съд не е обсъждал в решението си. Неотносимостта на обстоятелството за търпимостта на процесното кафе – аперитив по процесното правоотношение е в подкрепа и на гореизложеното за отсъствие на основание за допускане на касационно обжалване и по втория процесуалноправен въпрос.
Спрямо зададените три материалноправни въпроси на касаторката не са налице и сочените допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, доколкото досежно възможността собствениците на временни постройки по смисъла на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./ да придобиват ведно с правото на собственост върху временните постройки и правото на строеж върху земята, съставляваща чужда собственост, вкл. публична общинска, е формирана безпротиворечива съвременна задължителна практика на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 127 от 25. 11. 2014г. по гр. д. № 3190/2014г. на Второ г.о. на ВКС, решение № 44 от 03. 02. 2012г. по гр. д. № 250/2011г. на Първо г.о. на ВКС и др., с която обжалваното въззивно решение е съобразено и която не се нуждае от осъвременяване или корективно тълкуване, при липса на непълнота, неяснота или противоречие в приложимия материален закон.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответника сумата 1 500 лв. – хонорар за един адвокат пред касационната инстанция.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 97 от 10. 06. 2016г. по в. гр. дело № 81/2016г. на Силистренски окръжен съд, гражданско отделение.
ОСЪЖДА Д. П. П., ЕГН: [ЕГН], [населено място], [улица], да заплати на [община], ЕИК:[ЕИК], със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 3, офис 6 – адв. Д. К., сумата 1 500 лв. /хиляда и петстотин лева/ – съдебно – деловодни разноски пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: