1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 254
София, 14.05.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести април две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 4257 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 328 от 13.07.2017 г. по в. гр. д. № 362/2017 г. на Русенския окръжен съд е потвърдено решение № 43 от 12.01.2016 г. по гр. д. № 717/2015 г. на Русенския районен съд, в частта, с която е било отхвърлено искането по чл.346 ГПК на С. В. Д. против С. Д. Т. за присъждане на сумата от 20 500лв., представляваща половината от платени от него погасителни вноски по два договора за кредит, сключени на 12.06.2006 г.
Въззивният съд е приел, че по делото не е установено взетите от С. Д. банкови кредити да са във връзка с придобиване на делбеното имущество – апартамент № 8, секция А-2, ет.4, вх.А на Ж. „Х.“ в [населено място] и гараж в същата Ж.. И двата договора за кредит са сключени след придобиване на спорното имущество чрез членство в Ж. и снабдяване с констативен нотариален акт от 18.05.2006 г. Не е доказан описаният от жалбоподателя способ, чрез който лични негови средства или средства на майка му да са вложени в придобиване на имотите. Не са кредитирани показанията на разпитаните по делото свидетели по съображения, че те са заинтересувани от изхода на делото. Дори да се приеме, че опосредствено сумите по заемите са използвани за придобиване на процесните делбени имоти, то това поражда правото на съделителя да претендира пълна или частична трансформация по чл.23 СК, което същият не е сторил в съответната фаза на производството.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от С. В. Д..
Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения, поради което не е възприел правилно установените по делото факти. Счита, че претенцията му е основателна и доказана и произтича от следните факти: 1. Получени от него през 2004 г. два заема на обща стойност 13 000 евро, които той вложил при закупуването от майка му Т. Д. на апартамент № 6 в същата сграда с нотариален акт от 15.06.2004 г.; 2. Продажбата на този апартамент на 28.07.2004 г. за сумата от 14 000 евро; 3. Придобиването на процесния апартамент № 8 и гараж от съделителите и бивши съпрузи С. Д. и С. Д. въз основа на участие в Ж., като заплащането на цената му от 16 200 евро е станало на 28.07.2004 г. с парите, които Т. Д. е получила от предходната продажба – 14 000 евро, както и 1800 евро семейни средства, а констативният нотариален акт за собственост е от 18.05.2006г. и 4. Изтеглените на 12.06.2006 г. от Банка Д. два кредита, с които жалбоподателят погасил предходните два заема от 2004 г.за закупуване на първия апартамент. По този начин той счита, че парите от кредитите, теглени от Д. през 2006 г., са вложени за придобиване на процесния апартамент и гараж. И тъй като той е погасил тези кредити към Д., като е заплатил на банката 41 704,55лв., половината от сумата, платена след фактическата раздяла, а именно 20500 лв., се дължи от другата съделителка на основание чл.32, ал.2 СК. Счита, че изплащането на кредита от единия от двамата съпрузи води до облигационни отношения, а не до промяна на правата им в съсобствеността на основание пълна или частична трансформация по чл.23 СК.
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, редакция преди изменението с ДВ бр.86/2017 г., по следните въпроси: 1. За предпоставките за допускане на доказателства във въззивното производство, в частност в хипотезата на чл.266, ал.2, т.1 ГПК;
2. Средствата, получени по договор за кредит от единия съпруг по време на брака, представляват ли лични средства, които, вложени в закупуване на недвижим имот, да дават основание за признаване на трансформация по чл.23 СК.
Ответникът в производството С. Д. Т. оспорва жалбата. Счита, че и двата въпроса по чл.280, ал.1 ГПК не са от съществено значение за изхода на делото и по тях не може да се допусне касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу осъдително решение на въззивен съд с цена на паричната претенция по чл.346 ГПК над 5000лв., поради което не е налице пречката на чл.280, ал.2 ГПК, сега – чл.280, ал.3 ГПК, за разглеждане на жалбата от ВКС.
Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Процесуалноправният въпрос за допускането на доказателства във въззивното производство е поставен поради изложеното съображение на въззивния съд, че не може да се довери на показанията на свидетелите В. Д. и Ж. Г. относно цената, на която е придобит апартамент № 6, освен поради заинтересуваност на тези свидетели, но и поради това, че посочената от тях сума от 13 000 евро не съответства на цената, посочена в предварителния договор, която е 12 000 евро. Според жалбоподателя този предварителен договор не е следвало да бъде приет от въззивния съд поради забраната на чл.266 ГПК, съответно – съдът не следвало да основава решението си на този документ.
Настоящият състав счита, че изложеното от въззивния съд съображение, основано на предварителния договор за покупко-продажба на апартамент № 6, не е решаващо за изхода на правния спор, поради което и свързаният с него процесуалноправен въпрос за предпоставките за допускане на доказателства във въззивното производство не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.10.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Решаващите изводи на въззивния съд са за това, че сумите по кредитите от Д., теглени от жалбоподателя през 2006 г., не са вложени за придобиване на процесния апартамент № 8 и гараж, а ако това е станало по опосреден начин, жалбоподателят е разполагал само с претенция за трансформация по чл.23 СК, каквато не е предявил. Процесуалноправният въпрос не е свързан с тези решаващи изводи, затова по него не може да се допусне касационно обжалване.
Вторият въпрос би бил обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, ако сумите от двата кредита от 2006 г. бяха пряко вложени за придобиване на процесните имоти. Обстоятелствата по делото, а и твърденията на жалбоподателя, са различни. С тези суми жалбоподателят е погасил стари кредити от 2004г., които са теглени от него за закупуване на жилище от неговата майка Т. Д. и съответно – за тези стари кредити не възниква солидарна отговорност по чл.32, ал.2 СК, тъй като те не са използвани за задоволяване на нужди на семейството на жалбоподателя и ответницата, а оттук – няма основание за прилагане на чл.127, ал.2 ЗЗД. По тази причина чл.127, ал.2 ЗЗД е неприложим и по отношение на последващите кредити от 2006 г., които са изтеглени за погасяване на първоначалните от 2004 г. Неотносима към спора по настоящото дело е и посочената от жалбоподателя практика на ВКС. Решение 428 от 11.04.2016 г. по гр. д. № 6452/2013 г. на ВКС, IV ГО, има за предмет спор за трансформация по чл.23 СК. Приетото в мотивите на това решение, че средствата, получени по договор за банков кредит, не съставляват лични средства, макар да са получени от единия от съпрузите, тъй като задължението им за връщане е солидарно за двамата съпрузи по силата на закона – чл.32, ал.2 СК, не може да бъде отнесено към настоящото дело поради разликата във фактите по двете дела. По посоченото дело № 6452/2013 г. получената от единия съпруг сума от банков кредит е вложена за придобиване на недвижим имот от самите съпрузи, а по настоящото дело с такава сума е придобит имот от майката на съпруга. Затова в първия случай чл.32, ал.2 СК намира приложение, а във втория – не. По същите съображения неотносими към спора по настоящото дело са решение № 24 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 308 /2012 г. на ВКС, IV ГО и решение № 293 от 19.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 3267/2013 г., III г. о. Липсва противоречие между посочените решения на ВКС от една страна и обжалваното в настоящото производство решение на въззивния съд от друга, тъй като по настоящото дело чл.32, ал.2 СК е неприложим, а оттам не може да се обоснове и основанието по чл.127, ал.2 ЗЗД за връщане на половината от сумата по изплатения от жалбоподателя банков кредит.
При този изход на делото на ответницата по жалбата следва да бъдат присъдени сторените разноски за касационното производство в размер на 850 лв. по договор за правна защита и съдействие от 15.09.2017 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 328 от 13.07.2017 г. по в. гр. д. № 362/2017 г. на Русенския окръжен съд.
ОСЪЖДА С. В. Д. да заплати на С. Д. Т. сумата от 850 лв. разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: