1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 543
София, 03.12.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 1699 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 1260 от 25.10.2017 г. по в. гр. д. № 892/2017 г. на Пловдивския окръжен съд, IX – ти състав, допълнено по реда на чл.250 ГПК с решение № 308/07.03.2018 г., е отменено решение № 248 от 23.01.2017 г. по гр. д. № 3644/2015 г. на Пловдивския районен съд, III-ти състав и е признато за установено по отношение на В. С. А., М. С. С., П. А. Х., М. В. Х., А. В. А., А. Г. Я., С. А. Д., Н. А. Д. и А. А. Д., че ищците Д. Г. Х. и А. Т. У. са собственици на основание трансформирано право на ползване по реда на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ на място от 600 кв.м., находящо се в землището на [населено място], [община], местност „Б.“, което попада в границите на имот № 013043 и имот № 013015 по ПНИ на населеното място, очертан с червени контурни линии по скица № 1 към заключението на в.л. Г. по СТЕ.
Предмет на спора за собственост са 600 кв. м., върху които на ищеца Д. Г. Х. е предоставено право на ползване по силата на ПМС № 26 от 23.04.1987 г. и решение № 15/89 г. на ИК на ОбНС „Р.“ и които попадат в границите на имот от 12 800 дка, възстановен с решение от 1999 г. на ПК на ответниците като наследници на Д. Б., индивидуализиран със Заповед № 219/08.06.2006 г. на кмета на [община] на осн. § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ като имот № 013043. Ищецът Д. Г. Х. твърди, че е упражнил правото си на изкупуване по реда на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ по време на брака си с ищцата А. У. и се легитимира с констативен нотариален акт за собственост. Ответниците възразяват, че не са налице всички предпоставки на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ за трансформиране на правото на ползване в право на собственост, тъй като сградата в имота не е била построена към 01.03.1991 г. Фактическият състав на сочената норма включва придобито право на ползване въз основа на акт на държавен орган, наличие на съществуваща до 01.03.1991 г. сграда в предоставения за ползване земеделски имот и заплащане на земята в тримесечен срок от оценката й. С ПМС № 26 от 23.04.1987 г. на ищеца е предоставено правото на ползване върху спорните 600 кв. м. С оценителен протокол от 02.11.1992 г. на комисия, назначена със заповед № 573/23.10.1992 г. на кмета на [община] – П. е изготвена оценка на имота, като в протокола е отбелязано наличието на застроена сграда с масивна конструкция и застроена площ от 79 кв. м. Отбелязването върху протокола, извършено от член на комисията, според което ползвателят се е самонастанил, се опровергавало от удостоверение изх. № 3637/10.03.1989 г. на ОбНС „Р.“ П., удостоверяващо надлежното предоставяне на ищеца на правото на ползване. Със заповед № 2111/09.09.1993 г. на кмета на [община] била одобрена изготвената оценка. Въз основа на тези документи е инициирано нотариално производство, като в придружителното писмо от 11.09.1997г. на кмета на [община] било удостоверено заплащането на земята от страна на ищеца и заплащането на прогресивно нарастваща такса в тримесечен срок от издаване на заповедта за оценка на имота. По спорния въпрос за наличието на построена сграда въззивният съд приел, че оценителният протокол и заповедта за одобряване на оценката са официални свидетелстващи документи относно обстоятелството, че в имота има застроена масивна сграда с площ от 79 кв. м. Обосновал, че не се ползва със същата доказателствена сила отразяването в оценителния протокол на словестното съкращение „недов.“. Това отбелязване не било възпроизведено в заповедта за утвърждаване на оценката. Липсвала конкретика с данни за вид и степен на недовършеност или завършеност на постройката, за да се формира извод за наличие на недовършена сграда по смисъла на § 1в от ДР на ППЗСПЗЗ. Въззивният съд приел, че от ангажираните от ищците свидетелски показания е установено наличието на изградена в процесното място постройка в необходимата за реализирано строителство степен на изграждане с покрив и годна за обитаване, поради което е била налице отрицателна предпоставка по §1в, ал.1 ДР на ППЗСПЗЗ за реституция на спорната площ от 600 кв. м. Счел за неоснователно възражението за липса на индивидуализация на имота с граници поради липса на отразяване в изготвен за местността план. Липсата на парцеларния план на местността, по който са раздавани земите, както и на плана от 1999 г., дължаща на непълноти в документацията на администрацията, не следвало да влияе върху признаване на правата на ищците. Отделно от това според приетата СТЕ сградата била отразена в проверените лесоустройствени проекти. Неотносима към въпроса за наличие на предпоставките за възстановяване на собствеността върху спорната площ в полза на ответниците била законността на сградата.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от С. А. Д., Н. А. Д. и А. А. Д.. Жалбоподателите поддържат, че неправилно съдът приел, че са налице предпоставките на § 4а, ал.1 ПРЗ на ЗСПЗЗ за преобразуване на правото на ползване в право на собственост, тъй като към 01.03.1991г. процесната сграда не била завършена, поради което административната процедура, предхождаща нотариалното производство, била опорочена. Същевременно от гласните доказателства, които въззивният съд обсъждал изолирано, не се установявало, че към 10.03.1991 г. изградената сграда е била с положен покрив. Поддържат, че към датата на издаване на нотариалния акт, легитимиращ ищците, сградата не е била довършена, липсвала индивидуализация на имота, тъй като същият не бил нанесен в съществуващ план на местността, поради което следва да се приеме, че в правния мир не съществувала такава вещ.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите:
1. Следва ли да бъде извършен косвен съдебен контрол относно недействителността на административен акт – заповед на кмета на общината по § 5, ал.3 ПЗР на ППЗСПЗЗ, с която се утвърждава оценка на недвижим имот, ако в протокола за оценка изрично е отбелязано, че сградата в имота е незавършена и не е посочена година на построяване.
2. Следва ли съдът да съобрази при какви обстоятелства свидетелят е узнал съответните факти и за кое време се отнасят тези факти, както и да се прецени способността на всеки свидетел да съхрани впечатленията си и да ги изложи добросъвестно пред съда.
3. Допустим ли е положителен установителен иск за установяване на собственост върху недвижим имот, придобит по § 4а ЗСПЗЗ, ако липсва индивидуализация на границите на имота в план по § 4а от закона и имотът не съществува нито в действащ, нито в предходен план.
Поддържа се противоречие с ТР № 6/10.05.2006 г. по гр.д. № 6/2005 г. на ОСГК, ТР № 9/2012 г. по тълк.д. № 9/2012 г. на ОСГК и с решение № 67 от 10.04.2014г. по гр. д. № 5615/2013 г. на ВКС по първия въпрос; с решение № 177 от 25.10.2016г. по гр. д. № 1263/2016 г. на ВКС по втория и с решение № 201 от 08.11.2016г. по гр. д. № 2212/2016 г. на ВКС I г.о. по третия.
Касаторите считат, че произнасянето по поставените въпроси ще е от значение точното прилагане на закона и за развитието на правото. Отделно от това поддържат, че въззивното решение е вероятно недопустимо, тъй като съдът се произнесъл по иск по чл. 124, ал.1 ГПК, вр. с §4а ПЗР на ЗСПЗЗ, без да е налице предмет на защита – имотът не съществува в плана на имотите по §4а и в никакъв друг план. Поддържат също и основанието очевидна неправилност.
Ответниците в производството Д. Г. Х. и А. Т. У. оспорват жалбата. Считат, че не са налице сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2 ГПК за допускането й до разглеждане по същество.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е редовна, подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд, за което не съществува пречка по чл. 280, ал.3 ГПК за разглеждане на жалбата от ВКС.
Не са налице обаче поддържаните основания по чл. 280, ал.1, т. 1, и т. 3 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
На първо място – не е налице основание за допускане на касационно обжалване по третия въпрос, свързан с допустимостта на въззивното решение. По въпроса за допустимостта ВКС следи и служебно, съгласно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, но в настоящия случай няма вероятност обжалваното решение на Пловдивския окръжен съд да е недопустимо. Предмет на спора за собственост е описаният в исковата молба недвижим имот от 600 кв.м. в землището на [населено място], общ. Куклен, обл. П., м. „Б.“, при граници: запад – Х. А., север-път, юг – гора, изток – път, заедно с построената в него сграда от 79 кв.м. и подобренията. По този начин имотът е описан в представения по делото нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ – № 86, том 16, дело № 14123/97 г. Ищецът е посочил, че съгласно одобрения план на новообразуваните имоти за местността процесният имот попада в западната част на имот № 013043, съобразно скицата-проект за попълване на кадастралния план с нови имоти, изготвена след геодезическо заснемане. Така описан, имотът е очертан и от вещото лице Г. в изготвената СТЕ. Съгласно разясненията, дадени с ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, искове за собственост на реална част от имот, когато тази реална част е част от бивш имот, възстановен по реда на ЗСПЗЗ, ЗВСОНИ или ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, са допустими. За да бъде разграничен един поземлен имот от друг имот не е нужно границите му да бъдат нанесени материално или чрез нанасяне в кадастрален или регулационен план или в кадастралната карта. Достатъчно е един юридически акт да ги посочва така, че те да могат да бъдат определени. Липсата на техническо отразяване на границите на един реституиран имот в действащите подробни устройствени планове и/или в кадастралната карта не прави имота негоден обект на правото на собственост, респективно негоден предмет на иск за защита на вещни права, когато границите на имота могат да бъдат определени въз основа на посоченото в акта за собственост. С оглед на това предявеният иск е допустим. Соченото от касаторите решение № 201/08.11.2016 г. по гр.д. № 2212/2016 г. на ВКС е неотносимо. В случая ищците са индивидуализирали както спорната реална част от имота, така и целия имот.
Не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1 ГПК и по първия от поставените въпроси. Заповедта на кмета на общината по § 5, ал.3 ПЗР на ППЗСПЗЗ /редакция към ДВ бр. 72/1993 г./ не е краен акт, а елемент от фактическия състав на процедурата по транформиране на правото на ползване на земи по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ в право на собственост. С нея се утвърждава оценката на земята. Дори да се приеме, че индиректно с тази заповед се признава право на изкупуване по § 4а и § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ, при спор за собственост и направено възражение в тази насока съдът винаги преценява дали това право е съществувало в конкретния случай. Въззивният съд по настоящото дело е съобразил, че оценителният протокол се ползва с материална доказателствена сила относно отразения в него факт за наличие на масивна сграда със застроена площ от 79 кв. м. в предоставената за ползване земя. Действително, в протокола е посочено, че сградата е недовършена, но не е уточнено в какво се изразява тази недовършеност и дали тя е равнозначна на липса на груб строеж, което би било липса на предпоставка за изкупуване на земята по реда на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ. Въззивният съд е обсъдил този протокол във връзка със свидетелските показания и е направил извод за наличие на сграда в имота с необходимата завършеност към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ. По този начин той се е произнесъл по възникналия спор за наличието на право на изкупуване. Затова не е налице противоречие между въззивното решение и посочената практика на ВКС, още повече, че тя не е пряко относима към спора по настоящото дело.
Вторият въпрос е обуславящ, но не е налице твърдяното противоречие с решение № 177/25.10.2016 г. по гр.д. № 1263/2016г. на ВКС, III г.о. Въззивният съд е съобразил, че свидетелските показания на св. К. и св. Х. са резултат на непосредствено възприятие относно състоянието на сградата към точен момент – 10.11.1989 г., респективно 1991 г., че изложените чрез тях факти не се опровергават с насрещни доказателства.
Касаторите не обосновават твърдението си за наличие на основанието по чл.280, ал.2 ГПК очевидна неправилност. От прочита на съдебния акт е видно, че той не е постановен в нарушение на императивни правни норми или на задължителна съдебна практика, поради което това основание в случая не е налице.
При този изход на делото на ответниците следва да бъдат присъдени сторените разноски в размер на 600 лв. по договор за правна защита и съдействие от 12.01.2018 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1260 от 25.10.2017 г. по в. гр. д. № 892/2017 г. на Пловдивския окръжен съд, IX – ти състав, допълнено по реда на чл. 250 ГПК с решение № 308/07.03.2018 г.
ОСЪЖДА С. А. Д., Н. А. Д. и А. А. Д., трите от [населено място], [улица], ет.3, ап.7 да заплатят на Д. Г. Х. от [населено място], [улица] и А. Т. У. от [населено място], [улица], № 6, ап.97 сумата от 600 лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: