1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 221
София, 30.04.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 4181 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 132 от 04.08.2017 г. по в. гр. д. № 151/2017 г. на Шуменския окръжен съд, след частична отмяна на решение № 116 от 04.05.2017 г. по гр. д. № 185/2017 г. на Районен съд Нови пазар, е отхвърлен предявеният от М. Б. М. и С. М. М. срещу Н. А. М. иск по чл.108 ЗС по отношение на онази реална част от недвижим имот с площ 83,46 кв. м., която се намира между УПИ V-791 и УПИ VI-789 от кв. 105 по плана на [населено място], област Шумен и е оцветена в жълто, но незащрихована, съобразно скицата на стр.74 от първоинстанционното производство. Решението на районния съд е потвърдено в останалата част, с която искът по чл.108 ЗС е бил уважен за другата реална част, обозначена с жълт защрихован цвят на същата скица.
Въззивният съд е приел, че ищците са собственици на УПИ V-791 от кв. 105 по действащия регулационен план на с.Т.И. от 1984 г., въз основа на нотариален акт по обстоятелствена проверка от 2014 г., а ответникът – собственик на съседния УПИ VI-789 – по наследство от своя баща, който се е снабдил с нотариален акт по обстоятелствена проверка през 2006 г. Кадастралната граница между двата имота по плана от 1936 г. не съвпада с регулационните линии между тях – както по плана от 1936г., така и при последващите планове от 1966 г. и 1984 г. По първия план от 1936 г. са налице придаваеми части от имота на ищците към парцела на ответника. В по-голямата си част те са били заети от него, но не изцяло, като владението е осъществявано по съществувала дървена ограда, която не съвпада с регулационните линии. Освен това с плана от 1936 г. е променена уличната регулация, като е изместена с няколко метра на север, при което към новообразуваните парцели на страните са били придадени части, ползвани до този момент за улица. Планът от 1966 г. следва да се счита приложен в тази част – от настоящата улична регулационна линия до уличната линия съобразно първоначалното положение на имотите, предвид завземането на придаваемата част от ищците и владението, продължило повече от 10 години. С плана от 1984 г. вътрешната регулационна линия между двата имота е изместена към имота на ищците, но този план не е бил приложен, като владението е продължило по съществуващата дъсчена ограда. С изтичането на сроковете по § 8, ал.1 ПЗР на ЗУТ отчуждителното действие на влезлите в сила, но неприложени дворищнорегулационни планове се прекратява автоматично. Ето защо границата между имотите на страните в спорната й част следва да е съобразно частичното приложение на плановете от 1936 г. и 1966 г.
Касационна жалба срещу въззивното решение, в частта, с която е бил уважен предявеният иск по чл.108 ЗС, е подадена от ответника Н. А. М..
Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е процесуално недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск – вместо по иск за собственост, основан на придобивна давност, съдът уважил иска на друго основание – придобиване право на собственост по силата на отчуждителното действие на дворищнорегулационни планове, приети при действието на З., ЗПИНМ и ЗБВМЦБ. Решението било и неправилно. Според жалбоподателя погрешен е изводът на въззивния съд, че заемането на придадената част от съседния имот и владението, продължило повече от 10 години, е достатъчно за приложението на устройствения план. Съдът следвало да отчете обстоятелството, че според вещото лице нито един от плановете не е бил приложен и че не е имало заплащане на придаваемите части. При установените данни по делото съдът следвало да отхвърли изцяло предявения иск по чл.108 ЗС.
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1 ГПК / редакция преди изменението с ДВ бр.86/2017 г./ по следните въпроси: 1. Следва ли въззивният съд да разгледа и уважи иск за собственост на основание, което не е въведено от ищеца и обективирано в съдебния доклад на първоинстанционния съд за разглеждане на самостоятелна искова претенция или като претенция, предявена при условията на алтернативност или евентуалност;
2. Ограничен ли е въззивният съд при произнасянето по съществото на спора от формулирания петитум в исковата молба; допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по незаявен в исковата молба петитум;
3. Следва ли дворищната регулация да се счита приложена, когато първият устройствен план е приет при действието на Закон за благоустройство на населените места на Княжество България, с изменено заглавие ДВ бр. 60/2011 г. – Закон за благоустройство на населените места на Царство България, но за придадените по регулация части не са заплатени суми – обезщетения;
4. Следва ли дворищната регулация да се счита приложена, когато новият /последващ/ устройствен план е влязъл в сила при действието на ЗПИНМ /отм./ и предвидената за придаване по регулация с устройствения план реална част от недвижим имот е заета от собственика на имота, към който се придава, но липсват данни за уредени сметки по регулация или завладяване на придадената част посредством въвод или снабдяване с титул за изпълнение – нотариален акт за собственост по регулация;
5. Задължен ли е въззивният съд да обсъди като доказателствени средства заключенията на вещите лица по изслушаните и приети съдебни експертизи; при наличието на няколко различни и противоречащи си заключения следва ли съдът да обсъди всяко от тях поотделно и да изложи доводи кои от тях се кредитират и защо.
Ответниците в производството М. Б. М. и С. М. М. оспорват жалбата. Считат, че тя е недопустима поради забраната на чл.280, ал.2 ГПК /сега чл.280, ал.3/, тъй като цената на иска, определена от данъчната оценка на спорната реална част от имот, е под 5000 лв. Освен това считат, че не е налице противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и че жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което подлежи на касационно обжалване без оглед на цената на иска, предвид измененията в чл.280, ал.2 ГПК /сега чл.280, ал.3/ с ДВ бр. 50/2015 г.
Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /редакция преди изменението с ДВ бр.86/2017 г./ за допускане на касационно обжалване.
Преди да бъдат разгледани въпросите в изложението към касационната жалба, следва да се изложи кратък анализ на спора между страните и какво в действителност е приел въззивният съд.
Предмет на предявения иск по чл.108 ЗС е реална част от парцела на ответника по заварения от ЗУТ дворищнорегулационен план от 1984 г., очертана от следните линии: от запад: вътрешната регулационна линия между имотите на страните по делото: УПИ V-791 и УПИ VI-789, очертана с черен цвят на комбинираната скица на вещото лице на стр. 74 от първоинстанционното производство /виж уточнението на в.л. в съдебно заседание от 14.12.2016 г. – стр.76/, от север – улична регулация, от изток и югоизток – кадастралната граница между двата съседни имота по плана от 1966 г., очертана в кафяво, започваща от уличната регулация и минаваща през точки С и Е, В и А на същата скица.
Спорната площ се разделя условно на две части – северна и южна, като разделителната граница между тях се определя от кадастралната линия по плана от 1936 г., оцветена в сиво, очертаваща съществувалата тогава северна граница на имотите на страните, която същевременно е била и граница на улица от север. С регулационния план от 1936 г. уличната регулация е изместена на север, като има придаваеми площи и към двата имота.
В северната част от спорната площ въззивният съд е определил границата между имотите на страните по вътрешната вертикална регулационна линия от 1936 г., съвпадаща с регулационната линия от 1966 г., очертани съответно със син и зелен цвят на скицата на вещото лице. Това е и единствената възможна граница, тъй като планът от 1984г., според който вътрешната регулационна линия е изместена успоредно навътре в имота на ищците, не е бил приложен, а кадастрална граница между двата имота по плана от 1936 г. в тази част не е имало, тъй като това са придаваеми площи от север, а съществувалите до този момент имоти на страните са били на юг от тези придаваеми площи. Съдът е отказал да определи границата между имотите в тази северна спорна част според кадастралния план от 1966 г. или според съществувалата до 2014 г. дървена ограда, както са настоявали ищците, и в тази част няма подадена жалба от тях.
В южната част от спорната площ въззивният съд е определил границата между имотите на страните по съществувалата до 2014 г. дървена ограда – резултат, който е по-неблагоприятен за ищците, тъй като с исковата молба и уточненията към нея те са посочили друга граница, която навлиза още по-навътре в имота на ответника и съвпада с кадастралната граница между двата съседни имота по плана от 1966 г. В тази част също няма касационна жалба от ищците. За да се спре на посочената граница по оградата, съдът е отчел обстоятелството, че регулацията от 1984 г., на която се позовава ответникът, не е била приложена. Според съда частично е била приложена регулацията от 1936 г., съответно – 1966 г., тъй като праводателите на ответника са завзели част от придаваемата към техния парцел спорна площ /оцветена в зелено/ и са я владели повече от 10 г., но другата част от придаваемата площ, заключена между дъсчената ограда и регулационната линия от 1936 г. и 1966 г. е останала към имота на ищците и е била владяна от техните праводатели.
По поставените въпроси в изложението към касационната жалба:
Първите два въпроса, свързани с допустимостта на въззивното решение, не кореспондират с данните по делото, затова не са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и по тях не може да се допусне касационно обжалване. Първоначално предявеният иск е бил установителен, а в първото съдебно заседание е изменен на иск по чл.108 ЗС. Искът се основава на твърдения за придобивна давност и на отпаднало отчуждително действие на заварени от ЗУТ дворищнорегулационни планове, които не са били приложени в срока по § 8, ал.1 ПЗР на ЗУТ. По тази причина ищците настояват, че действителната граница между техния имот и имота на ответника се определя от кадастралната линия по плана от 1966 г., а не по регулационните линии по плановете от 1936 г., 1966 г. и 1984 г., които навлизат навътре в техния имот. В съответствие с тези твърдения въззивният съд е приел, че въведеното основание на предявения иск е придобивна давност; че както в исковата молба, така и в последващите уточнения, ищците сочат придобивната давност единствено с оглед обосноваване правото си на собственост върху целия имот, а не само върху спорната реална част, като при това се позовават на неприложена регулация по всички планове. Затова развитите в писмената защита доводи във връзка с чл.200 ЗУТ не са от значение за правната квалификация на иска. Въззивното решение съответства на въведеното придобивно основание. Естеството на правния спор налага преценката на действието на заварените от ЗУТ дворищнорегулационни планове върху имотите на страните, затова въззивният съд се е занимавал с този въпрос, без това да означава, че е приел друго правно основание на предявения иск, различно от заявеното, а именно „придобиване на собственост по силата на З., ЗПИНМ и ЗБНМЦБ“. Не обосновава соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК посочената от жалбоподателя практика на ВКС, свързана с принципното положение, че съдът следва да се произнесе в рамките на предявения иск. В случая въззивният съд не е действал в противоречие с тази практика.
Следващите два въпроса поставят правния проблем за прилагането на дворищнорегулационните планове, приети при действието на ЗБНМЦБ и ЗПИНМ, когато с тях части от един имот се придават по регулация към съседен парцел. Проблемът е свързан с непосредственото отчуждително действие на тези планове, което обаче е поставено под условие за заемане на придаваемите части по законоустановения ред, най-често след заплащане на дължимото обезщетение. Тези въпроси също не са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В северната част от спорната площ няма придаваеми части между двата имота с плана от 1936 г. и 1966 г. по посочените по-горе причини. Вътрешната регулационна линия по плана от 1936 г. за първи път определя граница между придаваемите от север площи към двата съседни имота. Тази линия съвпада с регулационната линия от 1966 г. По тези планове няма придаваеми площи от единия имот към другия. Има придаваема площ от имота на ищците към имота на ответника единствено по плана от 1984г., но той не е приложен по смисъла на посочената от жалбоподателя практика на ВКС, тъй като придаваемата площ не е била заета по законния ред. Като не е зачел за граница между двата имота регулационната линия по плана от 1984 г., въззивният съд е действал в съответствие с посочената практика на ВКС – решение № 330 от 06.07.2010 г. по гр. д. № 4033/2008 г. на ВКС, II ГО; решение № 1313 от 14.01.2009 г. по гр. д. № 5612/2007 г. по гр. д. № 5612/2007 г. на ВКС, II ГО; решение № 304 от 12.07.2010 г. по гр. д. № 263/2010 г. на ВКС, II ГО и решение № 780 от 13.11.2009 г. по гр. д. № 3024/2008 г. на III ГО. В южната част от спорната площ има придаваеми площи от имота на ищците към парцела на ответника по плана от 1936 г. /съвпадащ с плана от 1966 г./ и по плана от 1984 г. Тези планове обаче не са били приложени по съответния ред чрез завземане на придаваемите площи след заплащане на обезщетение. Единствено за площта, означена в зелено по приложената скица, въззивният съд е приел, че планът е частично приложен, въпреки липсата на данни праводателите на ответника да са завзели тази част след заплащане на обезщетение. Въззивното решение обаче не е обжалвано в тази част от ищците, които единствено имат правен интерес от това обжалване, затова поставените въпроси за прилагането на дворищнорегулационните планове не са относими към касационната жалба на ответника.
Не съществува противоречие между обжалваното въззивно решение и посочената от жалбоподателите практика на ВКС по петия въпрос, свързан с обсъждане на заключенията на вещите лица по приетите експертизи. В настоящия случай действително по делото са приети няколко експертизи, но последната от тях, изготвена от вещото лице И. И. – основно заключение от 28.10.2016 г. и допълнително от 07.12.2016 г., заедно с комбинираната скица на стр.74 от първоинстанционното производство, обобщават всички предишни заключения. Следва да се отчете единствено дадената от вещото лице в съдебно заседание от 14.12.16 г. корекция, според която регулационната линия по плана от 1984 г. е очертана в черен цвят, а не в синьо, както е посочено в скицата, а освен това геодезическата снимка, сочеща фактическата граница между имотите по съществувалата ограда, е от 2014 г., а не от 2016 г., както е посочено в скицата, като това се установява при сравнение с предходна експертиза от 08.06.2016 г. и приложените скици, протокол за трасиране и геодезически снимки.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 132 от 04.08.2017 г. по в. гр. д. № 151/2017 г. на Шуменския окръжен съд в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: