8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 434
София, 26.09.2018 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети септември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 232 от 2018 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№122418/29.09.2017г., подадена от И. С. Т., С. В. К., С. Л. К. и В. Л. К. чрез пълномощника им адв.В. Д. З., срещу решение №5670/01.08.2017г., постановено от Софийски градски съд, ГО, III-В състав по в.гр.д.№12434/2016г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено по предявения по реда на чл.124, ал.1 ГПК иск от В. И. Н., М. И. Н. и Ю. П. Н. срещу И. С. Т., С. В. К., С. Л. К., В. Л. К. и Р. С. Д., че ищците са собственици на неурегулиран поземлен имот с площ от 1100кв.м., находящ с в [населено място], София, м.“Т. падина“, съставляващ имот пл.№736, заснет през 1994г. и нанесен в кадастрален лист Г-17-3-Г по неодобрен кадастрален план на местността, при съседи: от две страни – път, С. К. и В. П., заедно с построената в мястото едноетажна жилищна сграда с площ от 40кв.м., попадащ частично върху ПИ с идентификатор 29150.7102.920 по КККР, одобрени със запоред № РД-18-36/17.06.2011г. на изпълнителния директор на АГКК по цифри 5-6-7-8-9-5 от комбинирана скица №2 към заключението на СТЕ, изготвено от в.л.Д. Ч., на основание придобивна давност, призната в полза на наследодателя им И. Б. Н., починал на 03.06.1996г., с н.а.№59, том X., дело №52/1995г.
В изложението към подадената от касационна жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС по следните материалноправни въпроси:
1.Какви са предпоставките за възстановяване правата на собствениците или техните наследници върху земеделски земи, които са притежавали преди образуването на ТКЗС, вкл. следва ли тези земи да са били включени в тези стопанства или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации;
2.С какви доказателства и доказателствени средства се установява правото на собственост на бившите собственици в процедурата по възстановяване на земеделските земи, достатъчни ли са само т.нар. косвени доказателства, изброени в чл.12, ал.2 ЗСПЗЗ, респ. следва ли при тези доказателства или доказателствени средства да е налице индивидуализация чрез посочване на границите на притежавания или внесен в ТКЗС от бившите собственици имот;
Както и по следните процесуалноправни въпроси:
1.Следва ли съдът да формира вътрешното си убеждение при решаване на делото като обсъди всички събрани допустими доказателства заедно и поотделно и в тяхната съвкупност /като според касаторите въззивният съд не е обсъдил представените по делото т.нар. косвени доказателства за правото на собственост на техния наследодател, а именно удостоверение №466/25.02.1992г., удостоверяващо, че в книгите за внесени имоти и инвентар в ТКЗС от 1958г. е записано, че С. Т. К. притежава ниви и ливади общо 11 дка, както и отбелязаното в решение №1533/30.03.2007г., че правото на собственост на наследодателя е признато въз основа на молба-декларация за членство в ТКЗС от 1958г. за имоти с обща площ от 11 дка, сред които и нива от 7 дка в м.“С. И.“ на [населено място]/;
2.Следва ли съдът при формиране на своето вътрешно убеждение да преценява и доказателствата, които не са събрани в производството по делото /като според касаторите удостоверение №602/22.12.1992г., на което съдът се е позовал, не е прието като доказателство по делото/;
3.Как се разпределя доказателствената тежест между страните при възникнал спор между тях относно конкретен имот, когато и двете спорещи страни се легитимират с документ за собственост върху този имот или част от него – констативен нотариален акт или влязло в сила решение по чл.14, ал.1, т.1 ЗСПЗЗ, придружено със съответната скица и имащо силата на констативен нотариален акт /като според касаторите въззивният съд не е отчел обстоятелството, че доклад на първоинстанционния съд с разпределяне на доказателствената тежест липсва/.
Касаторите поддържат също така, че касационно обжалване следва да се допусне и доколкото съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо, като твърдят, че съдът е излязъл извън заявеното в исковата молба спорно право – предмет на исковата претенция е целият ПИ с площ от 1100кв.м., съставляващ имот пл.№736, заснет през 1994г., като според събраните доказателства, вкл. СТЕ, е налице само частично застъпване между ПИ 736 и ПИ 036 на С. К.. Според касаторите съдът е излязъл извън спорния предмет, тъй като без петитумът на исковата молба да е бил променян, е признал на ищците право на собственост върху част от имота по цифри по комбинирана скица на вещото лице.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба В. И. Н., М. И. Н. и Ю. П. Н. чрез пълномощника си адв.С. Д., изразяват становище, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване по изложените в отговора съображения. Претендират присъждане на направените разноски.
Касационната жалба е подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:
В. И. Н., М. И. Н. и Ю. П. Н. са предявили срещу И. С. Т., С. В. К., С. Л. К., В. Л. К. и Р. С. Д. иск за признаване правото им на собственост върху недвижим имот, находящ се в землището на [населено място], представляващ имот с пл.№736, заснет през 1994г. и нанесен в кадастрален лист Г-17-3-Г по неодобрен кадастрален план на м.“Т. падина“, с твърдението, че са придобили правото на собственост по наследство, като техният наследодател И. Б. Н., починал на 03.06.1996г., се легитимира като собственик на имота въз основа на нотариален акт за собственост по давностно владение №59, том X., дело №52/1995г. на IV нотариус при СРС. Поддържат, че при подаване на заявление за изработване на проект за промяна на кадастрална карта и изменение на кадастрални данни чрез нанасяне на имота в кадастралния регистър на [населено място] били уведомени, че имотът не е отразен в кадастралната карта, като бил постановен и отказ за попълване на кадастралната карта по причина, че имотът засяга нанесени имоти, идентифицирани на ответниците.
С обжалваното решение е прието, че така предявеният иск е основателен, като право на собственост е признато върху описания в исковата молба недвижим имот, идентифициран по кадастралния план от 1994г., като е посочено, че този имот попада частично върху ПИ с идентификатор 29150.7120.920 по КККР.
Така постановеният диспозитив на първоинстанционното решене, което е потвърдено от въззивния съд, не сочи на вероятност обжалваното решение да е недопустимо, както се поддържа в изложението към касационната жалба, доколкото правният спор е породен от обстоятелството, че претендираният имот не е нанесен в действащата кадастрална карта на населеното място. В подобна хипотеза, както е прието в т.4 и т.5 на ТР №8/2014 от 23.02.2016г. по тълк.д.№8/2014г. на ОСГК на ВКС, спорното право следва да се установява към момента на предявяване на иска, респективно – към момента на приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество, при условията на чл. 235, ал. 3 ГПК. При непълнота или грешка в кадастралната карта и в изработения въз основа на нея подробен устройствен план, действителният собственик не губи правото си на собственост върху частта от имота, която неправилно е заснета към друг имот, тъй като притежаваната от ищеца съобразно акта за собственост вещ е самостоятелен недвижим имот, независимо дали е заснета като такава. При произнасянето по предявен иск за собственост съдът следва да вземе предвид всички факти, настъпили до приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество, които пораждат, изменят или прекратяват правото на собственост. Заснемането на имотите в кадастралната карта не според границите на правото на собственост няма за последица промени в правото на собственост. Затова, ако в производството по иск за собственост се констатира непълнота или грешка в кадастралната карта, те следва да се съобразят при произнасянето на съда. При уважен иск за собственост на недвижим имот, в диспозитива на съдебния акт следва да се установи правото на собственост, а когато правният интерес за предявяване на иска произтича от допусната в кадастралната карта непълнота или грешка – да се посочи и в какво се състои същата. Съдебното решение, придружено от скица – проект, ще бъде основание за изменение на кадастралната карта от органите по кадастъра, както и за записване в кадастралния регистър на действителния собственик по реда на чл. 54, ал. 4 ЗКИР.
Въззивният съд е приел, че предявилите иска лица се легитимират като собственици на процесния недвижим имот в качеството си на наследници на И. Б. Н., който през 1995г. се е снабдил с нотариален акт, удостоверяващ придобиване правото на собственост върху имота по давност. Прието е, че правата на ответниците, основани на земеделска реституция /решение №1533/11.06.2007г. на ОСЗГ-П./ са непротивпоставими на ищците. Изложени са съображения, че в случая е налице хипотеза, при която ответниците следва да докажат, че са носители на свои права, противопоставими на тези на титуляра на представения нотариален акт, респ. да опровергаят фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание, т.е. да докажат предпоставките за възстановяване на собствеността, вкл. правото на собственост на своя наследодател, като съдът следва да извърши косвен съдебен контрол за законосъобразност на административния акт, с който е възстановена собствеността, защото ищците не са участвали в административното производство по издаване на акта и постановените в това производство актове не могат да им се противопоставят. Прието е, че третите, неучастващи в реституционното производство лица, могат да навеждат и възражения, че не са налице предпоставки за реституция и ако установи, че решението на ПК /ОСЗ/ противоречи на разпоредбите на ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността при посочените в закона условия, гражданският съд не следва да се съобразява с решението за възстановяване на собствеността.
Прието е, че в случая от доказателствата по делото е установено, че процесният имот не е бил включен в блок на ТКЗС, а след като не е установено да е бил обобществен чрез включване в ТКЗС, то за него не могат да бъдат налице предпоставки за земеделска реституция. На следващо място е прието, че въпреки правилно разпределената от съда доказателствена тежест в изготвения проекто-доклад, обявен за окончателен, ответниците не са доказали, че техният наследодател е бил собственик на имота, като е посочено, че липсват каквито и да е доказателства за това /нотариален акт, извлечение от емлячен регистър, декларация за притежавани земи и др./, че възстановеният с решение №1533/11.06.2007г. на ОСЗГ имот – нива от 6.190 дка, съставляваща имот №018036, м.“Св.И.“ на [населено място], е бил собственост на наследодателя на ответниците към момента на образуване на ТКЗС. Посочено е, че в приетото по делото доказателство /удостоверение №466/25.02.1992г./ е посочено, че С. Т. К. е притежавал 11 дка ниви и ливади, описани в книгата за внесени имоти и инвентар в ТКЗС към 1958г., но липсва каквато и да е индивидуализация по площ и граници на притежаваните от него имоти, с оглед на което е прието, че удостоверението не представлява годно доказателство, установяващо правото на собственост. С оглед на това е прието, че реституционното решение не се ползва с материална доказателствена сила на документ, установяващ правото на собственост на наследниците на С. Т. К. по отношение на спорния имот, т.е. не е установено при условията на пълно и пряко доказване да са носители на собствени права по отношение на този имот, които да могат да противопоставят на тези на титуляра на нотариалния акт за собственост №59 от 1995г.
С оглед така изложените от въззивния съд съображения, следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения от касаторите въпрос дали съдът следва да формира вътрешното си убеждение при решаване на делото като обсъди всички събрани допустими доказателства заедно и поотделно и в тяхната съвкупност – посоченото от касаторите писмено доказателство /удостоверение №466/25.02.1992г./ е обсъдено от въззивния съд и доказателствената му стойност, вкл. на отбелязванията в него, принципно не е отречена. Прието е, че то не установява правото на собственост не с оглед вида му /косвено доказателство/, а поради това, че не удостоверява принадлежността на правото на собственост именно върху процесния недвижим имот, доколкото в решението на ПК е посочено, че правото на собственост се възстановява в стари съществуващи /възстановими/ реални граници, а данни за такива в документа и в останалите доказателства по делото не се съдържат. Поради това следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса с какви доказателства и доказателствени средства се установява правото на собственост на бившите собственици в процедурата по възстановяване на земеделските земи, достатъчни ли са само т.нар. косвени доказателства, изброени в чл.12, ал.2 ЗСПЗЗ, респ. следва ли при тези доказателства или доказателствени средства да е налице индивидуализация чрез посочване на границите на притежавания или внесен в ТКЗС от бившите собственици имот – както вече беше отбелязано, в обжалваното решение доказателствената сила на представените от касаторите доказателства принципно не е отречена.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса какви са предпоставките за възстановяване правата на собствениците или техните наследници върху земеделски земи, които са притежавали преди образуването на ТКЗС, вкл. следва ли тези земи да са били включени в тези стопанства или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации – въззивният съд принципно не е отрекъл възможността да бъде възстановено право на собственост върху земеделски имот, който не е бил включен в ТКЗС, изхождайки от възприетото в съдебната практика становище, съдържащо се и в решенията на ВКС, на които касаторите се позовават, че имотът може да е отнет от лицето, което е притежавало правото на собственост към момента на обобществяването, след което да е използван за други нужди без да е включван в блоковете на ТКЗС. В случая обаче подобна хипотеза не е налице, тъй като по делото не е установено наследодателят на касаторите да е притежавал правото на собственост върху процесния имот и именно този имот да е бил отнет от него чрез държавна принуда. И тъй като в решението на ОСЗ е посочено, че правото на собственост се възстановява в стари съществуващи /възстановими/ реални граници, изводът на въззивния съд, че по делото следва да бъде доказано по категоричен начин чрез пълно главно доказване, че наследодателят на касаторите е притежавал правото на собственост върху процесния имот и е внесъл същия в ТКЗС, респ. от него именно този имот е бил отнет, съответства изцяло на практиката на ВКС.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса как се разпределя доказателствената тежест между страните при възникнал спор между тях относно конкретен имот, когато и двете спорещи страни се легитимират с документ за собственост върху този имот или част от него – констативен нотариален акт или влязло в сила решение по чл.14, ал.1, т.1 ЗСПЗЗ, придружено със съответната скица и имащо силата на констативен нотариален акт. Както беше отбелязано, въпросът е поставен с оглед поддържаното от касаторите становище, че въззивният съд не е отчел обстоятелството, че доклад на първоинстанционния съд с разпределяне на доказателствената тежест липсва. Това становище обаче не съответства на данните по делото – с определение от 18.09.2014г. първоинстанционният съд е изготвил проекто-доклад, в който е посочил, че ищците следва да установят при условията на пълно и главно доказване, че са собственици на процесния имот на твърдяното правно основание, а ответниците следва да докажат фактите, от които произтичат възраженията им, като в проведеното на 25.11.2014г. открито съдебно заседание делото е докладвано съобразно проекто-доклада.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса следва ли съдът при формиране на своето вътрешно убеждение да преценява и доказателствата, които не са събрани в производството по делото. Въпросът е поставен с оглед поддържаното от касаторите становище, че удостоверение №602/22.12.1992г., на което съдът се е позовал, не е прието като доказателство по делото. Това становище обаче не съответства на данните по делото – в постановеното от първоинстанционния съд решение /при извършено по реда на чл.272 ГПК препращане/ е посочено, че обстоятелството, че имотът не е бил включен в ТКЗС се установява от събраните по делото доказателства, като в същото решение изрично се съдържа и фактическата констатация, че по делото е представена служебна бележка от агроном на [населено място] /с дата 06.07.1990г./, в която е отразено, че земята в размер на 1000кв.м. в землището на [населено място] – местността Т. падина, на И. Б. Н., не влиза в блок на ТКЗС. Тази служебна бележка е представена и приета като доказателство по делото. Действително в решението се съдържа и констатация, че това обстоятелство е отразено и в съставения н.а. за собственост от 1995г. въз основа на удостоверение №602/22.12.1994г., но изводът на съда за осъществяването на релевантния факт не е основан на това удостоверение.
И тъй като поддържаните от касаторите основания по чл.280 ГПК не са налице, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато, като с оглед изхода на спора в полза на ответниците по касационна жалба следва да бъде присъдена сумата 800лв., представляваща направените по делото разноски.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение №5670/01.08.2017г., постановено от Софийски градски съд, ГО, III-В състав по в.гр.д.№12434/2016г. по подадената от И. С. Т., С. В. К., С. Л. К. и В. Л. К. касационна жалба.
ОСЪЖДА И. С. Т., С. В. К., С. Л. К. и В. Л. К. да заплатят на основание чл.78, ал.3 ГПК на В. И. Н., М. И. Н. и Ю. П. Н. сумата от 800лв. /осемстотин лева/, представляваща направените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: