5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 275
София, 23.05.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на десети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 4684 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 341 от 24.07.2017 г. по в. гр. д. № 427/2017 г. на Русенския окръжен съд, след частична отмяна на решение № 413 от 05.04.2017 г. по гр. д. № 6898/2015 г. на Русенския районен съд, е отхвърлен предявеният по реда на чл.346 ГПК от К. П. К. срещу А. А. А. иск по чл.127, ал.2 ЗЗД, вр. чл.32, ал.2 СК за сумата 5151 лв., представляваща половината от платени от него погасителни вноски по договор за банков кредит за периода 01.01.2012 г. – 16.11.2015 г., както и за сумата от 2250 лв., представляваща половината от платени от него погасителни вноски по договор за кредит за периода 04.12.2015 г. – 05.09.2016 г. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която искът на К. е отхвърлен за разликата над 5151 лв. до пълния предявен размер от 10 363,73 лв.
Страните по делото са бивши съпрузи. Предмет на делото е иск за делба на апартамент в [населено място]. Във втората фаза на делбата ищецът К. П. К. е поискал от съда да му присъди половината от сумите, изплатени от него по договор за банков кредит с У. Б. АД, изтеглен за закупуване на процесния апартамент.
Въззивният съд е приел, че за периода 01.01.2012 г. – м. май 2012 г. искът е изцяло неоснователен, тъй като през този период страните са били съпрузи, поради което се приема, че направените от тях вноски за погасяване на кредита представляват семейни средства, независимо от това кой от тях е внесъл сумите в банката. За останалата част от периодите: м. май 2012 г. – 16.11.2015 г. и 04.12.2015 г. – 05.09.2016 г., както и за посочените размери, искът също е неоснователен. Съгласно чл.127, ал.2 ЗЗД, за да възникне обратно вземане, солидарният длъжник трябва да е изпълнил повече от своята част. Това условие в случая не е налице. Общият размер на кредита е 102 145,21 лв. До прекратяване на брака страните са погасили общо 31 511,62 лв., с което задължението е намалено до размер на 70 633,59лв. Платената от ищеца сума за погасяване на кредита след прекратяване на брака е 13 942 лв. и тя не надхвърля неговата част от задължението, поради което за него не е възникнало регресно вземане по чл.127, ал.2 ЗЗД. Съдът се е позовал и на практика на ВКС по чл.290 ГПК в този смисъл – решение № 827 от 15.12.2010 г. по гр. д. № 1328/2010 г., IV ГО и решение № 196/21.08.2015 г. по гр. д. № 6068/2014 г., IV ГО.
Касационна жалба срещу въззивното решение в посочената част е подадена от К. П. К..
Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд неправилно възприел фактите по делото; не се произнесъл по всички оплаквания във въззивната жалба и реално не изложил свои собствени мотиви по спора, като неправилно приложил чл.127, ал.2 ЗЗД. Плащането на целия дълг от единия солидарен длъжник има значение за освобождаването му от отговорност спрямо кредитора и изобщо не е предпоставка за упражняване правото му да претендира от другия солидарен длъжник половината от погасената част от кредита – решение № 50 от 30.03.2016г. по в. гр. д. № 116/2016 г. на Апелативен съд Варна. Не било отчетено обстоятелството, че в случая не се касае за обикновен заем, а за банков кредит, при който погасяването е на равни месечни вноски. Разпоредбата на чл.127, ал.2 ЗЗД следва да се отнася към всяка погасителна вноска и след като само жалбоподателят е внасял тези вноски, той има право да търси от солидарния длъжник половината от тях. В този смисъл били решение № 546/28.04.2015 г. на РС Русе, потвърдено с решение № 452/15.10.2015 г. на ОС Русе, недопуснато до касационно обжалване с определение № 510 от 07.06.2016 г. по гр. д. № 427/2016 г. на ВКС, IV ГО. Ответницата не е заплащала погасителни вноски, а и нямала мотив да стори това, защото кредитът е обезпечен с ипотека върху имот, съсобствен на жалбоподателя и неговата майка. Не кореспондирал с доказателствата по делото и изводът на въззивния съд, че сумата от 3640 лв. е внесена от ответницата.
В изложението към касационната жалба се поддържат основанията по чл.280, ал.1 т.1 и т.2 ГПК /редакция преди изменението с ДВ бр.86/2017 г./ по въпроса: допустим ли е иск по чл.127, ал.2 ЗЗД за частта, платена в повече от единия солидарен длъжник по договор за банков кредит за определен период от време /платени определен брой погасителни вноски/, без да е платено изцяло задължението по банковия кредит. Жалбоподателят счита, че по този въпрос въззивното решение противоречи на решение № 341 от 24.07.2017 г. по в. гр. д. № 427/2017 г. на ОС Русе; решение № 50 от 30.03.2016 г. по в. гр. д. № 116/2016 г. на АС Варна; определение № 69 от 19.01.2017 г. по гр. д. № 3116/2016 г. на ВКС, IVГО; решение № 452/15.10.2015 г. по гр. д. № 666/2015 г. на ОС Русе; определение № 510 от 07.06.2016 г. по гр. д. № 427/2016 г. на ВКС IV ГО; решение № 235 от 06.10.2014 г. по в. гр. д. № 375/2014 г. на ОС Сливен; решение № 1163 от 24.07.2014 г. по в. гр. д. № 1227/2014 г. на Врачанския окръжен съд и определение № 82 от 06.03.2015 г. по гр. д. № 7204/2014 г. на ВКС, IV ГО.
Ответникът в производството А. А. А. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като то съответства на практиката на ВКС.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, образувано по паричен иск по чл.127, ал.2 ЗЗД, с цена на иска над 10 000 лв., поради което не е налице пречката по чл.280, ал.2, сега ал.3 ГПК, за осъществяване на касационен контрол.
Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК /редакция преди измененията с ДВ бр.86/2017 г./ за допускане на касационно обжалване.
Поставеният от жалбоподателя правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос обаче не противоречи на практиката на ВКС, нито пък е налице противоречиво разрешаван от съдилищата въпрос по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, в приложимата редакция.
Съгласно т. 3 на посоченото ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение, трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Прието е също, че наличието на противоречива практика по определен правен въпрос не винаги е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Това основание не възниква, когато противоречивата практика по прилагането на определена правна норма е уеднаквена чрез постановяване на тълкувателно решение или решение по реда на чл. 291 ГПК. Когато обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, независимо от наличието на влезли в сила съдебни решения, даващи противоречиво разрешение на същия правен въпрос.
В настоящия случай, дори обжалваното въззивно решение да противоречи на посочените от жалбоподателя влезли в сила решения на окръжни съдилища, основанието на чл.280, ал.2 ГПК не възниква по изложените мотиви в тълкувателното решение. При наличието на две решения на ВКС по прилагането на чл.127, ал.2 ЗЗД, постановени в производство по чл.290 ГПК, с които въззивният съд се е съобразил, не може да се поддържа, че има противоречива практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, която се нуждае от уеднаквяване. Това са посочените от въззивния съд решение № 827 от 15.12.2010 г. по гр. д. № 1328/2010 г., IV ГО и решение № 196/21.08.2015 г. по гр. д. № 6068/2014 г., IV ГО. Казусите, разгледани в решенията на ВКС, са идентични с този, който е предмет на настоящото дело. Това е особено изразено във второто решение, което също касае ипотечен кредит, който се връща на погасителни вноски, както е и в настоящия случай. Определенията на ВКС, постановени в производство по чл.288 ГПК, не са в кръга на практиката, която може да обуслови допускане на касационно обжалване. В т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е посочено коя практика на ВКС има предвид чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Прието е, че в обхвата на т.1 попадат тълкувателните решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, а в т.2 попадат решенията на Върховния касационен съд, постановени по реда на отменения ГПК. Противоречието на въззивно решение с определение на ВКС по чл.288 ГПК не е основание за допускане на касационно обжалване. Посочените от жалбоподателя определения на ВКС са постановени в производство по чл.288 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.
При този изход на делото, на ответницата в производството следва да бъдат присъдени сторените разноски в размер на 800 лв. по договор за правна защита и съдействие от 13.10.2017 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 341 от 24.07.2017 г. по в. гр. д. № 427/2017 г. на Русенския окръжен съд.
ОСЪЖДА К. П. К. със съдебен адрес [населено място], [улица], адв. Л. П., да заплати на А. А. А., със съдебен адрес [населено място], [улица] /партер/, адв. Н. Т., сумата от 800лв. разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: