1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 89
София, 04.03.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 4638 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 605 от 09.05.2019 г. по в. гр. д. № 154/2019 г. на Пловдивски окръжен съд е потвърдено решение № 687 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 5264/2016 г. на Старозагорски районен съд, V. с-в, с което е бил отхвърлен предявеният от З. К. С. срещу Х. М. Х. иск по чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване владението на 1/2 ид.ч. от дворно място, цялото 650 кв.м., представляващо УПИ …-… в кв. … по плана на [населено място], [община], заедно с построените в него паянтова жилищна сграда на два етажа, стопански постройки и стоманобетонна конструкция /колони и плоча/ на уличната регулационна линия и страничната регулационна линия към УПИ …-…, със застроена площ 22,42 кв.м., при граници на имота: север УПИ ..-…, УПИ ..-…, изток – УПИ ..-.., юг – УПИ … – .. и запад – улица.
Въззивният съд е приел, че по наследство от баща си К. А. С., починал на 15.04.2002 г., ищецът по делото З. К. С. е придобил собствеността на процесната 1/2 ид. част от УПИ ….-… в кв. … по плана на [населено място], [община], заедно с жилищна сграда, стопански постройки и стоманобетонна конструкция. Върху този имот е било насочено принудително изпълнение по изп. дело № 02128670400097 на ЧСИ Д. Д., с рег. № 867, с район на действие Окръжен съд Стара Загора. Делото е образувано по молба на взискателя Д. Г. И., на когото с решение по гр. д. № 1483/2008 г. на Старозагорския районен съд е присъдена сумата от 1500 лв., представляваща обезщетение за причинени от З. К. С. неимуществени вреди от деяние, за които той е бил признат за виновен с присъда № 220 от 14.12.2007 г. по НЧХД № 912/2007 г. на РС Стара Загора. Впоследствие към изпълнителното дело е присъединен и друг взискател – С. Н. К.. Процесният имот е бил възбранен и след това изнесен на публична продан, като с постановление от 18.03.2015 г. имотът е възложен на ответника по настоящото дело Х. М. Х.. Постановлението е съобщено на длъжника З. С. на 24.03.2015 г. и е влязло в сила като необжалвано на 01.04.2015 г.
След приключване на публичната продан е постановено решение на ЕСПЧ от 12.07.2016 г. по делото „З. С. срещу България“, с което е установено нарушение на чл.10 от ЕКЗПЧОС при воденето на наказателното производство. С последващо решение от 2017 г. на ВКС наказателното дело е възобновено, присъдата срещу З. С. е отменена и той е оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл. 148, ал. 2 във вр. ал. 1, т. 3, вр. чл. 147, ал. 1 от НК. През 2017 г. е постановено и друго решение на ВКС, с което по реда на чл. 303, ал. 1, т. 3 от ГПК е отменено решението, с което З. С. е бил осъден да заплати на Д. И. на основание чл.45 ЗЗД сумата от 1500 лв. и след връщане на делото на Пловдивски окръжен съд искът е отхвърлен като неоснователен.
От правна страна въззивният съд е приел, че предявеният ревандикационен иск е неоснователен. Обсъдил е оплакванията на ищеца за материална и процесуална незаконосъобразност на проведеното принудителното изпълнение. По твърденията за процесуална незаконосъобразност съдът е посочил, че защитата на длъжника се осъществява чрез обжалване на лимитативно определените в ГПК действия и само на основанията, посочени в закона – чл. 435 от ГПК. По изключение съгласно чл. 496, ал. 3 от ГПК, дори да не е обжалвана, публичната продан може да се оспорва по исков ред, когато имотът е закупен от лице, което не е имало право да участва в публичната продан /чл. 490 от ГПК/ и когато имотът е възложен на лице, което не е платило цената. Приел е, че доколкото в случая не са налице предпоставките на чл. 496, ал. 3 от ГПК, доводите на жалбоподателя за пороци на изпълнителните действия, предхождащи проданта и несъществуването на вземането, не са от значение за осъществяване на вещно-прехвърлителното действие на проданта. Приел е, че оплакванията на ищеца, че правата му в изпълнителното производство са нарушени, могат да бъдат преценявани в производство по отмяна на влязлото в сила постановление за възлагане, но не и в образуваното исково производство с предмет предявен ревандикационен иск. В тази връзка е посочил, че няма данни да е подадена молба за отмяна на постановлението за възлагане по чл. 303 ГПК.
Относно твърдяната материална незаконосъобразност на принудителното изпълнение въззивният съд е приел, че след отмяна по реда на чл. 303, ал. 1, т. 3 от ГПК на решение № 362/15.03.2010г., постановено по в. гр. д. № 238/2010г. на Пловдивски окръжен съд, по което е бил издаден изпълнителният лист, послужил за образуване на изпълнителното дело, с решение № 67 от 19.01.2017г. по в. гр.д. № 2827/2017 г. на Пловдивски окръжен съд е отхвърлен като неоснователен предявеният от Д. Г. И. иск за заплащане на сумата от 1500 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди и по същото дело е издаден обратен изпълнителен лист от 06.12.2018 г. в полза на З. К. С.. Процесният имот обаче е бил възложен на трето лице. Доколкото публичната продан е деривативен способ за придобиване правото на собственост, купувачът става собственик, ако длъжникът е бил собственик, след възлагането с влязло в сила постановление на съдебния изпълнител. Последващото отпадане на изпълнителното основание не засяга правата на купувача по публичната продан, тъй като законодателят не е предвидил обратна сила на отмяната на изпълнителното основание по отношение на вещноправния ефект на проданта. В това и предвид уредената забрана за оспорване действителността на проданта по исков ред на основания, различни от предвидените в чл. 496, ал. 3 от ГПК, се състои стабилността на този придобивен способ. Освен това по делото няма данни ищецът /длъжник в изпълнителното производство/ да се е възползвал от възможността да иска отмяна на постановлението за възлагане и на основание чл. 303, ал. 1, т. 7 от ГПК с оглед установеното нарушение на чл. 10 от КЗПЧ с окончателно решение на ЕСПЧ. Поради това и при положение, че принудителното изпълнение е приключило, въззивният съд е приел, че защитата на длъжника срещу привидния кредитор в случая се състои във връщане на полученото от него без основание /в този см. определение № 107 от 13.05.2011г. на ВКС по т. д. № 118/2010 г., I т.о./. С тези съображения той е потвърдил първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът по чл. 108 ЗС.
След постановяване на обжалваното решение ищецът е депозирал молба за поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение и за допълването му. С определение № 1160 от 14.06.2019 г. по гр.д. № 154/2019 г. на Пловдивския окръжен съд, имащо характер на решение, молбата е оставена без уважение. Въззивният съд е приел, че молителят не сочи в какво се изразява твърдяната очевидна фактическа грешка в решението, която да бъде поправена. Същевременно не се твърди и наличието на неразрешена част от спора, което да обуславя и искането за разглеждане на молбата с призоваване на страните в открито съдебно заседание. Касационна жалба срещу основното въззивно решение е подадена лично от ищеца З. К. С., приподписана от процесуалния му представител адв. П., който също е подал касационна жалба от името на ищеца. Доколкото и двете са депозирани в срок, следва да се приеме, че по-късно подадената се явява допълнение към жалбата на З. С.. Жалбоподателят поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно, тъй като не са били обсъдени всички твърдения и възражения, изложени от него своевременно, както и че не са анализирани приетите по делото доказателства. В допълнителната касационна жалба се сочи, че постановлението за възлагане не е влязло в сила, тъй като ищецът е подавал множество жалби срещу действията на частния съдебен изпълнител, който незаконосъобразно не се е произнасял по тях или ги връщал. Твърди също, че публичната продан е извършена преди да е налице влязло в сила решение по производството по втора фаза на делбата на спорния недвижим имот, което водело до недействителност на извършената публична продан. Жалбоподателят е поставил следните въпроси, по които счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение: 1. Длъжен ли е съдът да спре делото и без да е направено искане от някоя от страните, когато има образувано друго дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора;
2. Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателствата, които поначало се събират служебно от съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна, или това е допустимо само при съответно оплакване за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото.
По тези въпроси въззивното решение влизало в противоречие с определение № 1170 от 15.12.2017 г. по гр.д. № 3081/2017 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 147 от 08.05.2014 г. по гр.д. № 5659/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 167 от 26.10.2017 г. по гр.д. № 209/2017 г. на ВКС, I г.о. и т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В допълнителната касационна жалба са формулирани още следните въпроси, по отношение на които касаторът счита, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК:
3. Кой е компетентният орган, който да се произнесе по исканията на длъжника в изпълнителното производство за освобождаване от такси и разноски?
4. Влязло ли е в сила постановление за възлагане, срещу което е подадена жалба, по която липсва произнасяне от компетентния съд?
5. Влиза ли в сила постановлението за възлагане, въпреки наличието на предходни жалби на длъжника, по които липсва произнасяне от компетентния съд?
6. Следва ли в доклада по чл. 146 ГПК първоинстанционният съд да укаже нуждата от ангажиране на доказателства за твърденията на страните (жалбата срещу постановлението за възлагане)?
7. Следва ли въззивният съд да даде указания за представянето на доказателства за факти, за които въззивникът не сочи доказателства, когато има оплакване за допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила?
8. Следва ли въззивният съд да укаже за кои обстоятелства въззивникът не сочи доказателства, когато липсват или са налице ненадлежни указания на първоинстанционния съд?
9. Годен титул за собственост ли е невлязлото в сила постановление за възлагане на съдебния изпълнител?
Във връзка с въпрос № 5 се сочи определение № 246/04.01.2011 г. по т. д. № 592/2010 г. на ВКС и т.7 на ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС; по въпрос № 6 – решение № 437 от 29.12.2015 г. по гр. д. № 3140/2015 г. на IV-то г.о. на ВКС; по въпроси № 7 и № 8 – определение № 226/29.03.2018 г. по гр. д. № 4313/2017 г. на ВКС, I.-то г.о. и решение № 91/04.04.2019 г. по гр. д. № 3595/2018 г.на ВКС, IV-то г.о. и по въпрос № 9 – решение от 25.01.2013 г. по гр. д. № 2260/2012 г. на ОС Бургас.
Твърди се още, че решението е очевидно неправилно.
Ответникът по касационната жалба Х. М. Х. не е подал писмен отговор.
Подадена е и жалба от З. К. С. срещу определение № 1160 от 14.06.2019 г. по в.гр.д.№ 154/2019 г. на Пловдивски окръжен съд, имащо характер на решение, с което е оставена без уважение молбата му за поправка на очевидна фактическа грешка и допълване на основното решение. Твърди, че същото е неправилно. Сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С молба вх. № 776/27.01.2020 г. З. С. е представил по настоящото дело нови доказателства – 1. определение № 2422 от 22.11.2019 г. по гр. д. № 2651/2019 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е оставена без уважение частна жалба вх.№ 2094/28.06.2019 г. против разпореждане от 20.06.2019 г. по изп. д. № 20128670400097 на ЧСИ с рег. № 867 и район на действие РС Стара З., с която е върната подадената от З. С. жалба вх. № 1993/19.06.2019 г. с приложенията към нея; 2.разпореждане № 10564 от 12.12.2019 г. по ч. гр. д. № 2651/2019 г. на ОС Пловдив за връчване на препис от молба вх.№ 36439/05.12.2019 г. на взискателя в изпълнителното производство и 3. определение № 100/16.01.2020 г. по ч. гр. д. № 2651/2019 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е оставена без уважение молба вх.№ 36439/05.12.2019 г. на З. С. за допълване на определение № 2422 от 22.11.2019 г.
Тъй като в настоящата фаза на касационното производство не се допуска събиране на доказателства, съдът не следва да обсъжда в определението си посочените документи.
По подадените жалби върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
По касационните жалби срещу основното решение:
Касационните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск с правно основание чл.108 ЗС, което подлежи на касационен контрол без оглед цената на иска, тъй като попада в изключението на чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Не са налице обаче основания за допускане на касационно обжалване.
Първият от поставените въпроси се свързва с оплакването в жалбата на З. С., че въззивният съд не е изпълнил задължението си да спре служебно производството по делото до приглючване на гр. д. № 5381/2018 г. на СГС, което било преюдициално по отношение на предявения ревандикационен иск, тъй като имало за предмет законността на действията на ЧСИ и искане за отмяна на постановлението за възлагане.
От представеното пред въззивната инстанция по настоящото дело определение от 10.04.2019 г. по гр. д. № 5381/2018 г. на СГС е видно, че предмет на гр. д. № 5381/2018 г. на СГС е иск на З. К. С. срещу Д. Г. И. и ЧСИ Д. С. Д. по чл.45 ЗЗД за обезщетяване на неимуществени вреди в размер на 75 000 лв. от проведеното принудително изпълнение върху имота в [населено място], [община].
Съгласно т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 9.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1/2017 г., ОСГТК, въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо.
В настоящия случай не съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо на посоченото основание. Производството по чл.45 ЗЗД няма преюдициално значение спрямо иска по чл.108 ЗС, предмет на разглеждане на настоящото дело, затова действията на въззивния съд не влизат в нарушение на чл.229, ал.1, т.4 ГПК и на практиката на ВКС по прилагането ?, включително и посочената от жалбоподателя – определение № 1170 от 15.12.2017 г. по гр.д. № 3081/2017 г. на ВКС, IV г.о.
Вторият въпрос се поставя във връзка с оплакването на жалбоподателя, че съдът не извършил проверка по приложеното в копие изпълнително дело; не констатирал липсата в него липсата на жалба срещу постановлението за възлагане и не изискал от страната да представи тази жалба.
Посоченото оплакване и свързаният с него въпрос по чл.280, ал.1 ГПК не могат да обусловят допускане на касационно обжалване, тъй като липсва противоречие между действията на въззивния съд и посочената практика на ВКС. Във въззивното производство по настоящото дело са приети всички доказателства, които жалбоподателят З. С. е поискал да се съберат; прието е в копие цялото изпълнително дело, по което процесният имот е бил изнесен на публична продан. Жалбоподателят не е направил възражение, че това дело е непълно и в него липсват конкретни документи. Копие от изпълнителното дело е прието в съдебно заседание на 18.03.2019 г. В следващото съдебно заседание на 22.04.2019 г. са приети и други документи, които З. С. е счел за относими към спора по делото. В това заседание той е посочил, че е подал 16 бр. жалби, които ЧСИ не е придвижил до съда и че „всичко е приложено“. Заявил е също, че „аз съм приложил и преди постановлението за възлагане и след него съм прилагал“ но не е казал, че в копието от изпълнителното дело не се съдържа негова жалба от 25.03.2015 г. срещу постановлението за възлагане. Твърдение за наличието на такава жалба не е правено нито пред първата, нито пред въззивната инстанция. Едва след постановяване на въззивното решение З. С. е представил копие от такава жалба, но без доказателства, че тя действително е била изпратена и получена от ЧСИ.
При тези данни въззивният съд не би могъл да знае, че в копието от изпълнителното дело липсват документи, още повече, че всички материали са били номерирани от ЧСИ и няма данни за липсващи документи в досието. Съдът няма как да знае дали досието е пълно, за да изиска от ЧСИ неприложени документи, още повече, че няма данни такива документи действително да са постъпвали при ЧСИ. Отделен е въпросът, че жалбата от 25.03.2015 г. е била в държане на самия З. С., тя не е била представена нито при завеждане на делото през 2017 г., нито по-късно. Нещо повече – едва в касационното производство жалбоподателят З. С. развива тезата, че е обжалвал постановлението за възлагане и затова то не е влязло в сила. Това твърдение липсва в заведената от него искова молба. Там неговото становище е, че за възстановяване правото му на собственост върху процесния имот е достатъчна отмяната на изпълнителното основание – влязлото в сила решение по чл.45 ЗЗД, с което той е бил осъден да заплати на Д. И. сумата от 1500 лв. Тази теза би била вярна само ако взискателят Д. И. беше купил имота на публичната продан – виж т. 1 на Тълкувателно решение № 4 от 11.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 4/2017 г., ОСГТК. Тази хипотеза в случая не е налице.
Съгласно посочената от жалбоподателя т.3 на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Тези предпоставки в случая не са налице, тъй като непредставеното доказателство – жалбата от 25.03.2015 г., нито е в кръга на доказателствата, които се събират служебно от съда, нито има въведено във въззивната жалба оплакване за процесуално нарушение на първата инстанция, което е попречило за приемането на жалбата. Липсва противоречие между тълкувателното решение и действията на въззивния съд по настоящото дело, което да обоснове допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Същото се отнася и за другите решения, посочени от жалбоподателя – решение № 147 от 08.05.2014 г. по гр.д. № 5659/13 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 167 от 26.10.2017 г. по гр.д. № 209/2017 г. на ВКС, I г.о., тъй като те разглеждат хипотези, различни от настоящата.
Третият въпрос не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не се включва в предмета на иска по чл.108 ЗС, по него въззивният съд не се е произнесъл и не е бил длъжен да се произнесе. Това изключва възможността за допускане на касационно обжалване поради липса на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК.
Четвъртият въпрос също не е обуславящ – по същите съображения, изложени във връзка с третия въпрос. В инстанциите по същество не е въведено твърдение, че постановлението за възлагане не е влязло в сила поради своевременно подадена жалба срещу него, нито са ангажирани доказателства във връзка с такова твърдение.
Петият въпрос се свързва с обстоятелството, че длъжникът в изпълнителното производство и жалбоподател по настоящото дело З. С. е подавал преди постановлението за възлагане множество жалби срещу действия на ЧСИ, за които няма данни да са били разгледани от окръжния съд по реда на чл.435 ГПК. Посочената от жалбоподателя практика на ВКС няма нищо общо с поставения въпрос и не може да обуслови допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Определение № 246/04.01.2011 г. по т. д. № 592/2010 г. на ВКС е постановено в производство по чл.303, ал.1, т.5 ГПК и въобще не се занимава с въпроса за момента на влизане в сила на постановление за възлагане в изпълнително производство. Отделно от това посоченото определение не е в кръга на актовете по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, които принципно могат да обусловят допускане на касационно обжалване, съгласно т.2 и т.3 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В т.7 на ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС пък се определя началния момент на срока за подаване на молба за отмяна на влязло в сила въззивно решение по чл.303, ал. 1, т. 5 ГПК, когато подадената от молителя касационна жалба е била върната с влязло в сила разпореждане/определение/. Тези разяснения също нямат нищо общо с поставения въпрос. По въпроса не се осъществява и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Налице е изрична разпоредба – чл.438 ГПК, според която подаването на жалба срещу действия на съдебен изпълнител не спира изпълнението, но съдът може да постанови спирането. Няма колебание в съдебната практика по посочената разпоредба, че подаването на жалба срещу действие на съдебния изпълнител не е пречка за последващо извършване на публична продан на недвижимия имот на длъжника, дори ако все още жалбата не е разгледана от съда, освен ако изпълнението не е било спряно на основание чл.438 ГПК. Следователно – влизането в сила на постановлението за възлагане по чл.496 ГПК не е обвързано от наличието на влязло в сила решение по чл.435 ГПК по предходна жалба срещу действие на съдебния изпълнител, освен ако изпълнителното производство не е било спряно на основание чл.438 ГПК. В настоящия случай данни за такова спиране няма. Разглеждането на настоящото дело от ВКС няма да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като е налице правна уредба, която разрешава поставения правен въпрос и липсва колебание в съдебната практика по прилагането ?.
Шести, седми и осми въпрос отново са свързани с оплакването, че съдът не е положил усилия да попълни делото с доказателствен материал – жалбата от 25.03.2015 г. срещу постановлението за възлагане. По тези въпроси важи казаното по-горе във връзка с въпрос № 2. В исковата молба жалбоподателят не е заявил твърдение, че постановлението за възлагане не е влязло в сила поради обжалването му, затова няма как по реда на чл.146 ГПК първоинстанционният съд да му указва нуждата от ангажиране на доказателства за подаване на такава жалба, съответно – въззивният съд да поправя такова „процесуално нарушение“ на първата инстанция. Посочените от жалбоподателя решения на ВКС не сочат на противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване. В решение № 437 от 29.12.2015 г. по гр. д. № 3140/2015 г. на IV-то г.о. на ВКС се разглежда съвсем различен въпрос – какви са задълженията на въззивния съд при противоречие между твърденията в исковата молба и представените с нея доказателства. Този въпрос не се поставя по настоящото дело. Определение № 226/29.03.2018 г. по гр. д. № 4313/2017 г. на ВКС, I.-то г.о. е постановено в производство по чл.288 ГПК и не представлява практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, съгласно приетото в т.2 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Решение № 91/04.04.19 г. по гр. д. № 3595/2018 г.на ВКС, IV-то г.о., разглежда въпроса за задължението на въззивния съд да отстрани съществени процесуални нарушения на първата инстанция във връзка с доклада по делото. Този въпрос също не се поставя по настоящото дело, тъй като във въззивната жалба не е имало подобни оплаквания, а и първата инстанция не е била длъжна да указва на ищеца да докаже обстоятелството, че е обжалвал постановлението за възлагане, след като въобще не е имало такова твърдение в исковата молба. Нещо повече – за да има значение за изхода на настоящото дело, жалбата срещу постановлението за възлагане на процесния имот следва да има предвиденото в чл.435, ал.3, предл.3 ГПК съдържание, а в настоящия случай това условие не е налице.
Девети въпрос излиза извън обстоятелствата по настоящото дело и затова по него също не може да се допусне касационно обжалване. Въззивният съд не е разсъждавал по този въпрос, тъй като по делото данните са други – че постановлението за възлагане е влязло в сила и като такова то е годен титул за собственост. Посоченото от жалбоподателя решение на ОС Бургас не е в кръга на практиката по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, която принципно би могла да обуслови допускане на касационно обжалване.
Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Очевидната неправилност може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В настоящия случай тези предпоставки не са налице.
По жалбата срещу решението по чл.247 ГПК:
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следния въпрос: представлява ли очевидна фактическа грешка пропускът на съда да отрази в диспозитива становището си, което е заявено в мотивите, че са налице множество молби, жалби и искания от З. С., които не са надлежно администрирани от ЧСИ Д. Д.. Освен това в противоречие с мотивите на стр.5 и 6, в диспозитива на решението на въззивния съд не се установявало наличието на невлязло в сила постановление за възлагане. По този начин въззивното решение по чл.247 ГПК влизало в противоречие с решение № 475 от 26.10.2010 г. по гр. д. № 881/2010 г. на ВКС. Ако обаче не се приемат за основателни тези доводи, обжалваното решение влизало в противоречие с решение № 253 от 07.03.2018 г. по гр. д. № 4430/2016 г. на ВКС, IV-то г.о.
Ответникът по касационната жалба Х. М. Х. не е подал писмен отговор.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, счита, че касационната жалба е процесуално допустима и съгласно чл.247, ал.4 ГПК следва да се разгледа по реда на чл.284, ал.3, т.1, вр. чл.280 ГПК.
Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Няма колебание в съдебната практика, че в диспозитива на съдебното решение се отразява само волята на съда по предмета на предявения иск и че в диспозитива нямат място всички онези мотиви, които изясняват начина, по който е формирана тази воля. Няма колебание също, че в диспозитива на съдебно решение по чл.108 ЗС се сочат само страните по делото, спорният имот, както и дали съдът признава или отрича правото на собственост на ищеца върху този имот и дали осъжда ответника да предаде владението на имота или не. Всички други мотиви, изложени преди това от съда във връзка със собствеността, нямат място в диспозитива. В настоящия случай нямат място в диспозитива на съдебното решение констатациите на съда, че в изпълнителното производство, приключило с постановление за възлагане по чл.496 ГПК, което легитимира ответника Х. Х. като собственик на спорния имот, са били подавани жалби от длъжника З. С. срещу действията на ЧСИ. Посоченото от жалбоподателя решение № 475 от 26.10.2010 г. по гр.д. № 881/2010 г. на ВКС не обосновава противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и не обуславя допускане на касационно обжалване. Действително, в него се сочи, че една от хипотезите, в които е налице очевидна фактическа грешка, е пропуск на съда да отрази в диспозитива на решението становища, личащи от мотивите. Това изречение обаче не може да се изважда от общия контекст, в който е поставено, тъй като при разглежданото от ВКС дело съдът е пропуснал да посочи в диспозитива квотите, при които се допуска делба, въпреки че в мотивите ги е определил. Касае се за необходимо съдържание от диспозитива на решение по допускане на делбата, което задължително следва да фигурира. В настоящия случай мотивът на въззивния съд, че е имало подадени жалби срещу действията на ЧСИ, не е необходимо съдържание в диспозитива на решението по чл.108 ЗС и не може по реда на чл.247 ГПК да се иска попълване на диспозитива с тези мотиви. Другото решение № 253 от 07.03.2018 г. по гр.д. № 4430/2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о., също не обуславя допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В решението се дава отговор на въпроса по какъв ред се разглежда молба на страната за поправка на очевидна фактическа грешка, ако е подадена в срока за обжалване на решението и в нея се съдържат доводи за неправилност на съдебния акт – дали по реда на чл.247 ГПК, или молбата трябва да се квалифицира и администрира като въззивна или касационна жалба. Не това е въпросът по чл.280, ал.1 ГПК, поставен от жалбоподателя, а освен това разгледаният от ВКС въпрос не стои по настоящото дело, тъй З. С. е подал в срок отделна касационна жалба, която е администрирана от въззивния съд, като успоредно с това е разгледано и искането му по чл.247 ГПК за попълване на диспозитива на въззивното решение с липсваща според жалбоподателя част от него.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 605 от 09.05.2019 г. по в. гр. д. № 154/2019 г. на Пловдивски окръжен съд и на определение № 1160 от 14.06.2019 г. по гр.д. № 154/2019 г. на Пловдивския окръжен съд, имащо характер на решение, по касационните жалби на З. К. С. вх. № 4996/03.06.19 г.; вх. № 17237 от 05.06.2019 г. и вх. № 20709 от 05.06.2019 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: