1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 387
София, 16.07.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори март две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 3794 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 5193 от 13.07.2017 г. по в. гр. д. № 2786/2017 г. на Софийски градски съд, II-А отд., е потвърдено решение № 21127 от 19.12.2016 г. по гр. д. № 16010/2016 г. на Софийски районен съд, с което са били отхвърлени предявените от С. Д. И. и И. М. И. евентуално съединени установителни искове за собственост върху магазин № 2, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] на основание договор за покупко-продажба, оформен с нотариален акт № 145/2008 г., евентуално – по силата на изтекла придобивна давност.
Въззивният съд е приел от фактическа страна, че процесният магазин се намира в жилищна сграда, построена от Министерство на отбраната /МО/ през 1991 г. въз основа на отстъпено право на строеж върху държавна земя. С договор от 02.12.1991 г., сключен по реда на Указ за създаване на жилищен фонд при МНО, магазинът е продаден на КФ „А.“- С. И. П.. С последващ нотариален акт №86 от 06.04.1992 г. купувачът е продал магазина на П. Т. П., в качеството му на едноличен търговец. Извършени са и последващи разпореждания с магазина, като негови последни приобретатели са ищците С. Д. И. и И. М. И., които са го закупили с нотариален акт № 145, т.IV, рег. 13843, дело № 695/2008г. на нотариус М. К..
През 1993 г. Министерство на отбраната е предявило иск за установяване нищожност на договора за покупко-продажба от 02.12.1991 г., по който приобретател е КФ „А.“- С. И. П.. Съдебният спор е приключил с окончателно решение № 40 от 22.08.2013 г. по гр. д. № 305/2012 г. на ВКС, IV ГО, с което е прогласена нищожността на договора поради противоречие със закона – чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД.
При тези данни въззивният съд е приел от правна страна, че ищците не са станали собственици на процесния имот на поддържаните от тях придобивни основания. С прогласяване нищожността на договора за покупко-продажба от 02.12.1991 г. всички последващи правоприемници са придобили права от несобственик, тъй като с влязлото в сила решение сделката, от която черпи права първият приобретател КФ „А.“- С. И. П., е приета за нищожна и така правата му са били отречени. Нищожният договор е негодно придобивно основание и продавачът по него не може да прехвърли правото на собственост върху същия имот чрез следващ договор за продажба или замяна, тъй като никой не може да прехвърли повече права, отколкото сам притежава. В хода на съдебното производство по исковата молба за нищожност по чл.26, ал.1 ЗЗД на първата продажба ищците са сключили сделката по нотариален акт № 145, т.IV, рег. 13843, дело № 695/2008 г., поради което те се явяват частни правоприемници на ответника по този иск и са обвързани от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение на основание чл.121, ал.3 ГПК /отм./, аналогичен на чл.226, ал.3 ГПК. Без значение е обстоятелството дали исковата молба по това дело е била вписана. Приет е за неотносим и доводът, че при изповядване на сделката нотариусът е проверил спазването на изискванията на закона. Евентуалният иск за собственост, основан на придобивна давност, е отхвърлен по съображение, че разпоредбата на чл.86 ЗС, в редакцията преди изменението с ДВ бр. 33/96 г., забранява придобиването по давност върху имот, който е държавна собственост, а след изменението на текста забраната не се отнася до имоти – частна държавна собственост, но за тях придобивната давност е спряна с разпоредбата на § 1 на ЗДЗС /ДВ, бр.46/2006 г., с последващи допълнения/. Към момента на спиране на давностния срок десетгодишната придобивна давност по чл.79, ал.1 ЗС не е изтекла.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от С. Д. И. и И. М. И..
Жалбоподателите считат, че са собственици на процесния магазин, който са закупили с нотариален акт, издаден при спазване на всички изисквания на закона, при липса на вписани тежести и възбрани върху имота. Считат, че влязлото в сила решение на ВКС, с което е прогласена нищожността на първата прехвърлителна сделка от 1991 г., им е непротивопоставимо. Касае се за относителна недействителност, която важи само в отношенията между страните по сделката и не засяга правата на ищците. Втората продажба на магазина от 1992 г. е извършена преди вписване на исковата молба по чл.26, ал.1 ЗЗД, затова приобретателите по тази сделка са придобили правото на собственост, което не се засяга от нищожността на предходната сделка и което са могли да прехвърлят на следващите приобретатели. Евентуално считат, че са придобили имота по давност, като са присъединили и владението на своите праводатели.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК /преди измененията с ДВ бр.86/2017 г./ по следните въпроси: 1. Противопоставима ли е на касаторите по делото обявената с решение № 40 от 22.07.2013 г. по гр. д. № 305/2012 г. на ВКС, IV ГО, нищожност на сключения между МО и търговско дружество договор за продажба по реда на Указ № 463/1950 г.;
2. Основателно ли е евентуално наведено придобивно основание от ищците – изтекла в тяхна полза придобивна давност за периода от 1992 г. до приключване на устните състезания във въззивното производство – месец април 2017 г., като владението на праводателите им е от 1992 г. до 2008 г. и от тях самите след 2008 г. до днес;
3. Частните правоприемници, ищци по делото, като придобиват процесния имот през 2008 г., задължени ли са били да „предполагат“ висящност на съдебно производство против предходни праводатели на техни праводатели;
4. Дезинтересирането на съда относно факта дали исковата молба по гр. д. № 3415/1993 г. по описа на СГС е била вписана и приемането на този факт за неоснователен и недоказан, не изключва ли оповестителното и гаранционно значение на вписването и в този смисъл не го ли обезсмисля;
5. Без значение ли е фактът, че първият приобретател е придобил имота на МНО преди образуване на гр. д. № 3415/1993 г. по описа на СГС;
6. При иск за собственост без значение ли е фактът, че при прехвърлителна сделка нотариусът е изпълнил всички свои задължения за проверка на тежести, възбрани и вписани искови молби;
7. Неприложима ли е петгодишната придобивна давност, ако процесният имот е придобит чрез възмездна правна сделка, нотариален акт за покупко-продажба, от доказано добросъвестен приобретател, който към 2008 г. не е могъл да знае за висящо исково производство за собственост по отношение на процесния имот, като решението по делото е постановено през 2013 г., а за същото ищците са уведомени през 2015 г.;
8. Когато не са наведени твърдения от страна на ответника, оспорващи спокойното и необезпокоявано владение на ищците до издаване на заповеди №№ ЗС-543 и ЗС-544 от 30.11.2015 г., следва ли за този период да се приеме, че давност не тече;
9. Ако давността по отношение на праводатели е изтекла до спирането й през 2006 г., то могат ли правоприемниците да се позоват на изтекла давност, въпреки последващите спирания на давността. Може ли да се спира изтекла придобивна давност.
Във връзка с поставените въпроси жалбоподателят се позовава на следната практика на ВС и ВКС: ППВС № 6/27.12.1974 г.; ТР № 7/25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 15 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 4705/2015 г. на II ГО; решение № 109 от 25.05.2016 г. по гр. д. № 356/2016 г. на I ГО; решение № 153 от 07.04.2010 г. по гр. д. № 847/2009г. на II ГО; решение № 336 от 15.07.2010 г. по гр. д. № 322/2009 г. на I ГО; решение № 139 от 23.05.2013 г. по гр. д. № 370/2011г. на I ГО; решение № 385 от 06.10.2010 г. по гр. д. № 1359/2009 г. на II ГО; решение № 179 от 18.10.2013 г. по гр. д. № 1981/2013 г. на II ГО; решение № 1/20.03.2014 г. по гр. д. № 4798/2013 г. на II ГО; решение № 792 от 29.12.2009 г. по гр. д. № 2361/2008 г. на I ГО; решение № 631 от 23.11.2009 г. по гр. д. № 247/2009 г. на II ГО; решение № 692 от 30.03.2011 г. по гр. д. № 1934/2009 г. на III ГО и решение № 422 от 13.03.2013 г. по гр. д. № 2232012 г. на I ГО.
Ответникът в производството – Министерство на отбраната, оспорва жалбата. Счита, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – че жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск за собственост, за което не е въведено ограничение за допустимост на касационното обжалване с оглед цената на иска.
Не е налице обаче основание по чл.280, ал.1 ГПК /редакция преди изменението с ДВ бр.86/2017 г./ за допускане на касационно обжалване.
Въпроси № 1, 3, 4 и 5 поставят един проблем и той се свежда до това дали влязлото в сила решение, с което е прогласена нищожност на прехвърлителна сделка с недвижим имот, е противопоставимо на този последващ приобретател на имота, който го е придобил след нищожната сделка, но преди вписване на исковата молба за прогласяване на нищожността и не е участвал в производството по това дело.
Посочената във връзка с този въпрос практика на ВКС е неотносима към спора по настоящото дело и не разкрива противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване. Тълкувателно решение № 7/25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГТК разглежда множество въпроси, свързани с вписвания на различни актове, но не се занимава със значението на вписването на исковите молби за нищожност на прехвърлителни сделки с недвижими имоти и правата на последващите приобретатели на тези имоти. Решение № 631 от 23.11.2009 г. по гр. д. № 247/2009 г. на II ГО разглежда хипотезата на чл.121, ал.3 ГПК /отм./, сега чл.226, ал.3 ГПК, при която влязлото в сила решение по иск за собственост на един недвижим имот е противопоставимо и на последващия приобретател, който е придобил собствеността върху същия имот в хода на висящия процес. Това е хипотезата на прехвърляне на спорното право, когато ответникът по иск за собственост, в хода на висящия процес, се разпореди със спорния имот в полза на трето лице, което не е страна по делото. Това трето лице е обвързано от влязлото в сила решение на основание чл.121, ал.3 ГПК /отм./, сега чл.226, ал.3 ГПК. Случаят по настоящото дело обаче не е такъв, тъй като ответникът по иска за нищожност на договора за покупко-продажба от 02.12.1991 г. – КФ „А.“- С. И. П. се е разпоредил с имота още преди предявяване на иска за прогласяване на нищожността, т.е. няма прехвърляне на „спорно право“ по смисъла на чл.121, ал.3 ГПК /отм./, затова този текст в случая е неприложим. Решение № 692 от 30.03.2011г. по гр. д. № 1934/2009 г. на III ГО се занимава с проблемите на оспорванията на вписванията в имотния регистър по чл.88 ЗКИР, вр. чл.537, ал.2 ГПК. Тези проблеми нямат никаква връзка с въпросите, които се поставят по настоящото дело. Решение № 422 от 13.03.2013 г. по гр. д. № 2232012 г. на I ГО разглежда значението на вписването на съдебното решение, ако не е била вписана исковата молба. В това решение също не се дава отговор на поставения по настоящото дело въпрос, нито пък има противоречие с приетото по делото. В практиката на ВКС се приема, че прехвърлянето на чужда вещ, както и последващите разпоредителни действия с нея, са непротивопоставими на действителния собственик, независимо от вписването на съответните сделки и без оглед на това кога е вписана исковата молба, с която действителният собственик претендира правото си на собственост. Този извод следва от общия принцип, че никой не може да прехвърли права, каквито сам не притежава. В този смисъл са част от мотивите на Тълкувателно решение № 6 от 14.03.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2013 г., ОСГТК, както и решение № 644 от 20.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 562/2008 г., IV г. о., решение № 351 от 9.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4635/2008 г., IV г. о. В същия смисъл е и посоченото от жалбоподателите решение № 792 от 29.12.2009 г. по гр. д. № 2361/2008 г. на I ГО. Приема се също, че нищожната сделка не произвежда правно действие и когато едно лице не е придобило право на собственост, то не може след това да го прехвърли, по правилото, че никой не може да прехвърли повече права, отколкото сам притежава (nemo plus juris ad alium transfere potest, quam ipse habet) – решение №1441 от 14.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6179/2007 г., II г.о. Обжалваното в настоящото производство въззивно решение съответства на тази практика на ВКС. С отпадането на правата на първия приобретател на процесния имот КФ „А.“- С. И. П. отпадат и правата на последващите правоприемници, независимо от това дали те са закупили имота преди или след подаване в съда и вписване на исковата молба за прогласяване нищожността на първата продажба. Всички последващи продажби са непротивопоставими на действителния собственик.
Въпрос № 7 съдържа питането дали при разглеждане на иск за собственост има значение фактът, че при извършване на засегната от правния спор прехвърлителна сделка нотариусът е изпълнил всички свои задължения за проверка на тежести, възбрани и вписани искови молби. По този въпрос въззивният съд е приел, че извършените от нотариуса действия са ирелевантни и че съдът преценява настъпил ли е вещният прехвърлителен ефект на сделката. Този извод е в съответствие с практиката на ВКС. Жалбоподателите не са посочили практика в обратния смисъл.
По въпроси № 2, 7, 8 и 9, свързани с придобивната давност, също липсва противоречие между обжалваното въззивно решение и практиката на ВС и ВКС. Поставят се проблемите за придобивната давност на добросъвестния владелец; възможността за присъединяване владението на праводателя, както и за спирането на давността. Въпросите са обуславящи по смисъла на т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като са свързани с въведеното от ищците /жалбоподатели в настоящото производство/ евентуално основание на предявения иск за собственост. Ищците са закупили процесния имот от несобственик с нотариалния акт от 28.08.2008 г., при условията на въведено от § 1 ЗДЗС /ДВ, бр.46/2006 г./ спиране на придобивната давност върху имоти, представляващи частна държавна собственост. Тезата на ищците е, че те присъединяват владението на своите праводатели, считано от продажбата, извършена на 06.04.1992 г., при която приобретателите са били добросъвестни владелци. Добросъвестни владелци са и всички последващи приобретатели. Затова последиците на придобивната давност са настъпили с изтичането на петгодишния срок по чл.79, ал.2 ЗС и това е станало преди 2006 г., когато със закон е спряна придобивната давност върху имоти, представляващи частна държавна собственост.
Изложеното становище не може да бъде споделено. То не отчита същественото обстоятелство, че жалбоподателите са установили владение върху процесния имот през 2008 г., при условията на спиране на придобивната давност върху имоти, частна държавна собственост, затова липсва годно владение от тяхна страна, което биха могли да присъединят към владението на техните праводатели. Оттук те не могат да се позовават на последиците на изтеклата преди 2006 г. кратка придобивна давност при осъществяване на владението от праводателите им.
Именно тази специфика на правния спор по настоящото дело е решаваща за неговия изход. Представената от жалбоподателите практика на ВС и ВКС във връзка с придобивната давност не съдържа в себе си такава специфика, затова не може да се приеме, че има противоречие между нея и обжалваното решение на въззивния съд, а оттук не възниква и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. ППВС №6/27.12.1974 г. разглежда в т.III.9 правните основания, от които възниква добросъвестно владение по чл.70, ал.1 ЗС. Няма спор, че в случая такова правно основание е сделката по нотариалния акт от 06.04.1992 г., на която се позовават жалбоподателите, както и всички последващи прехвърлителни сделки. Решаващото в настоящия случай обаче е това, че последните приобретатели, които се позовават на изтекла в тяхна полза придобивна давност, като присъединяват и владението на праводотелите си, нямат собствено годно владение, на което да се позоват. Изцяло неотносимо към спора по настоящото дело е решение № 15 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 4705/2015 г. на II ГО, което се занимава с въпроса за разпределянето на доказателствената тежест в производството по предявен отрицателен установителен иск за собственост. Неотносимо е и решение № 109 от 25.05.2016 г. по гр. д. № 356/2016 г. на I ГО, което поставя на разглеждане други правни въпроси и касае имот, който не е станал общинска собственост и за него не се отнася забраната на чл.86 ЗС да се придобива по давност общинска собственост, както и мораториумът по § 1 ЗДЗС /ДВ, бр.46/2006 г./. Решение № 153 от 07.04.2010 г. по гр. д. № 847/2009г. на II ГО разглежда въпросите за началния момент, от който започва да тече кратката придобивна давност по чл.79, ал.2 ЗС, но не и спирането на давността с § 1 ЗДЗС и последиците от това спиране. В решение № 336 от 15.07.2010 г. по гр. д. № 322/2009 г. на I ГО е прието, че владението на купувача по договор за продажба на чужда вещ е добросъвестно, защото е получено на правно основание – действителна сделка. Това разрешение обаче не е достатъчно по настоящото дело, тъй като по него решаващи са други въпроси, изяснени по-горе. Решение № 139 от 23.05.2013 г. по гр. д. № 370/2011г. на I ГО и решение № 1/20.03.2014 г. по гр. д. № 4798/2013 г. на II ГО касаят владение върху земеделски имоти и срецифичния въпрос за придобиването им с кратката петгодишна давност, ако и заличеният срок по чл.5, ал.2 ЗВСОНИ е бил петгодишен. Тези проблеми не възникват по настоящото дело. Решение № 385 от 06.10.2010 г. по гр. д. № 1359/2009 г. на II ГО и решение №179 от 18.10.2013 г. по гр. д. № 1981/2013 г. на II ГО разглеждат въпросите на добросъвестното владение и придобивната давност по отношение на частни имоти и няма връзка с въпросите по настоящото дело, които касаят придобивната давност върху държавен имот.
В обобщение – не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
При този изход на делото на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5193 от 13.07.2017 г. по в. гр. д. № 2786/2017 г. на Софийски градски съд, II-А отд.
ОСЪЖДА С. Д. И. и И. М. И., двамата от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплатят на Министерство на отбраната юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: