8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 435
София, 30.09.2019 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 1006 от 2019 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№3748/11.01.2019г., подадена от М. Б. Б. от [населено място] чрез процесуалния ? представител адв.Е. П. от САК, срещу решение №8045/20.12.2018г., постановено от Софийски градски съд, IV-Б състав по в.гр.д.№5543/2018г., с което решението на първоинстанционния съд е потвърдено в частта, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от М. Б. Б. срещу З. С. Б. /починал в хода на въззивното производство и заместен от наследниците си по закон В. Т. Б. и К. З. Б./ искове с правно основание чл.31, ал.2 ЗС за заплащане на сумата 7425лв., представляваща обезщетение да лишаване от ползването за периода от 31.12.2012г. до 17.11.2014г. на съсобствения на страните апартамент №1, намиращ се на втория етаж от западната половина на двуетажна къща с идентификатор …….. по КККР на [населено място], находящ се в [населено място], [улица], сумата 5985лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването за периода от 31.12.2012г. до 17.11.2014г. на съсобственото на страните дворно място, представляващо поземлен имот с идентификатор ………… по КККР на [населено място], както и в частта, с която М. Б. Б. е осъдена да заплати на З. С. Б. /починал в хода на въззивното производство и заместен от наследниците си по закон В. Т. Б. и К. З. Б./ по предявен насрещен иск с правно основание чл.59 ЗЗД, сумата от 11025лв., представляваща обезщетение за ползване на собствения на З. С. Б. апартамент с идентификатор ………. по КККР на [населено място], находящ се в западната половина на първия етаж на сградата, построена в поземлен имот с идентификатор ……………, както и в частта за разноските.
В изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т. 3 ГПК, както и чл.280, ал.2 ГПК. Излагат се съображения, че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по въпроси, които са от съществено значение както за точното прилагане на закона, така и за развитието на правото както следва:
-съсобственик, лишен от възможността да ползва припадащата му се част от съсобствения недвижим имот, има ли право на обезщетение за периода, през който е лишен от тази възможност от страна на останалите съсобственици;
-следва ли съдът да приеме за доказан в процеса факт, който е бил установен единствено чрез свидетелските показания на лице по чл.172 ГПК.
Поддържа също така, че обжалваното решение е и очевидно неправилно, тъй като в хода на производството от нейна страна бил установен в условията на пълно и главно доказване целият фактически състав на заведения иск с правно основание чл.31, ал.2 ЗС, но постановеното от съда решение е в обратната насока, като счита за очевидно неправилни изводите на съда, че поради обстоятелството, че ответникът е ползвал имота не лично, а чрез трето лице искът е приет за неоснователен.
За очевидно неправилно счита решението на въззивния съд и в частта, с която е уважен насрещният иск, като поддържа, че в случая не е налице каквото и да е неоснователно обогатяване от нейна страна за сметка на ищеца по този иск, нито е налице обедняване от страна на ищеца.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК В. Т. Б. и К. З. Б., наследници по закон на починалия в хода на производството З. С. Б., чрез процесуалния си представител адв.П. З. от САК, изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендират присъждане на направените по делото разноски по представен с отговора списък по чл.80 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:
М. Б. Б. е предявила срещу З. С. Б., починал в хода на производството и заместен от наследниците си по закон В. Т. Б. и К. З. Б., иск за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен между страните недвижим имот по реда на чл.31, ал.2 ЗС за периода от 31.12.2012г. до 17.11.2014г., с твърдението, че през исковия период имотът е принадлежал на страните в съсобственост, но е бил ползван само от З. С. Б., като по силата на сключен на 17.11.2014г. договор за доброволна делба апартаментът, находящ се на втория етаж от сградата в западната ? половина е поставен в дял на М. Б. Б..
По реда на чл.211 ГПК З. С. Б. е предявил срещу М. Б. Б. насрещен иск за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на собствения му апартамент, находящ се на първия етаж от сградата, за периода от 16.04.2010г. до 16.04.2015г.
В обжалваното решение от фактическа страна по предявения по реда на чл.31, ал.2 ЗС иск е прието за установено, че за периода от 31.12.2012г. до 17.11.2014г. М. Б. Б., З. С. Б. и С. Б. са били съсобственици на апартамента, находящ се на втория етаж от западната половина на сградата, както и на дворното място, в което сградата е построена, но не е установено имотите да са били ползвани лично от З. Б., нито М. Б. да го е канила писмено да ? заплаща обезщетение за лишаване от ползването на тези имоти съобразно квотата ? в съсобствеността.
Въз основа на събраните по делото гласни доказателства е прието за установено, че М. Б. през целия период е ползвала необезпокоявано дворното място, а З. Б. рядко влизал в двора, живеел на друго място. Изложени са съображения, че показанията и на тримата разпитани по делото свидетели са еднозначни за тези обстоятелства и съдът ги кредитира.
Въз основа на събраните по делото гласни доказателства е прието за установено, че западният апартамент на втория етаж в къщата не е ползван лично от З. Б. за процесния период, като показанията на св.Г. и св.Т. установяват, че този апартамент е ползван през целия процесен период от И. Т. по договор за наем, сключен със З. Б., като показанията на двамата свидетели са еднозначни за периода 2013-2015г. и съдът ги кредитира като резултат от личните им впечатления, неопровергани от другите доказателства по делото.
За останалата част от периода съдът е кредитирал показанията на св.Т. като логични, последователни, резултат от личните му впечатления, неопровергани от останалите събрани по делото доказателства и с оглед на това е приел, че по делото не е установено през процесния период З. Б. да е ползвал апартамента и дворното място лично, т.е. да е извличал полезните свойства на вещта съобразно предназначението ? за задоволяване на свои нужди и потребности. Изложени са съображения, че предоставянето под наем на трето лице на ползването не обосновава извод за основателност на предявения по реда на чл.31, ал.2 ЗС иск.
Прието е също така, че предявеният по реда на чл.31, ал.2 ЗС иск е неоснователен и поради обстоятелството, че по делото не е установено до З. Б. да е достигнало преди началото на процесния период писмено изявление на М. Б., с което да иска да ? се предостави ползването на апартамента и дворното място, съответно да ? заплаща обезщетение за лишаване от възможността да го прави. Взето е предвид, че приетите по делото покани и известия за доставяне установяват, че М. Б. е отправяла покани до З. Б. за заплащане на такова обезщетение, които са получени от З. Б. на 16.07.2015г. и на 03.08.2015г., т.е. след края на процесния период. Изложени са съображения, че поканата в случая не е условие за изискуемостта на задължението за плащане на обезщетение, а условие за възникване на същото, както и че искането за заплащане на обезщетение има действие само за в бъдеще, т.е. обезщетение ще се дължи занапред от получаването му.
Така изложените от въззивния съд съображения съответстват напълно на задължителната практика на ВКС – т. ІІ.2 от ТР № 5 от 24.06.2016 г. по тълк.д.№ 5/2014 г. на ВКС, ОСГК, според която задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от съсобственика, лишен от възможността да ползва общата вещ. В същия смисъл и решение №26/08.05.2018г. по гр.д.№1411/2017г., Второ ГО на ВКС. Това разрешение важи и в хипотезата, при която съсобственикът-ответник е допуснал в имота трето на съсобствеността лице – в този случай е достатъчно писмената покана да бъде отправена само до съсобственика, който е допуснал третото лице в имота, защото той може да прекрати договора, на основание на който третото лице ползва имота /решение №181/02.01.2019г. по гр.д.№4400/2017г. на първо ГО на ВКС/. Във всички случаи обаче поканата следва да предхожда периода, за който се претендира обезщетението и при липса на покана претенцията следва да се приеме за неоснователна.
И доколкото тази съдебна практика е трайно установена и непротиворечива и особеностите на настоящия случай не налага промяна или отклонение от нея, следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване /чл.280, ал.1, т.3 ГПК/ по първия поставен въпрос.
По предявеният по реда на чл.59 ЗЗД иск от фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че през 1977г. З. Б. е придобил по давност собствеността върху апартамента, намиращ се на първия етаж от западната половина на двуетажната къща на [улица] [населено място], за което е съставен н.а.№117/1977г. Въз основа на показанията на св.Т. е прието за установено, че целият първи етаж от къщата през исковия период е бил ползван от М. Б., като приживе го е ползвал и съпругът ? Х. Б.. Взето е предвид, че свидетелят е категоричен, че живее в къщата от 2006г. и до момента, че М. Б. имала апартамент на първи етаж, където апартамент имал и З. Б., но целият първи етаж до продажбата му през 2015г. се ползвал от М. Б., а до смъртта му и от съпруга ? Х., като те сменили дограмата на всички помещения на етажа, изградили и локално парно през 2009г. и не бил виждал З. Б. да ползва имота. Прието е, че тези показания следва да се кредитират като логични, последователни, резултат от лични ежедневни впечатления на свидетеля, неопровергани от другите доказателства по делото, като св.Й. Х. не е дал показания за това обстоятелство, а св.Н. Г. е заявила, че за първи път в къщата е влязла в началото на 2013г., но в апартамента на З. Б. на първия етаж е влязла едва след март 2015г., ключовете му били на вратата и тогава го огледала и установила, че няма тоалетна и е за ремонт, има сменена дограма и тръби за парно. Съдът е приел, че тези показания на св.Г. не съдържат конкретна информация за ползването на имота за периода до 16.04.2015г. и не могат самостоятелно да обосноват категоричен извод за това обстоятелство. Поради това е прието, че независимо от родствената връзка на св.Т. със З. Б., съпруг на лелята на свидетеля, няма основание същите да не се кредитират, доколкото са логични, последователни, резултат от личните му впечатления, като изрично е взето предвид, че показанията на св.Т. в частта за извършения ремонт /смяна на дограма и изграждане на локално парно/ са подкрепени от показанията на св.Г. и на това допълнително основание следва да се кредитират.
Изложени са съображения, че разпоредбата на чл.59 ЗЗД предоставя възможност на носителя на правото да извлича облаги от вещта и да претендира обезщетение за обедняването си от лишаването без основание от възможността да ползва имота и да извлича облаги от същия, като това обезщетение се присъжда поради наличие на неоснователно обогатяване на ползващото вещта лице за сметка на правоимащия, който би могъл, ако вещта беше в негово държане, да извлича ползи от нея било лично, било като я отдава под наем. Посочено е, че в хипотезата на чл.59 ЗЗД неоснователно обогатилия се за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил, но само до размера на обедняването, като обогатяването не е следствие от обедняването и обратно, при което размера на обедняването и обогатяването се решава с оглед на конкретната фактическа обстановка и всъщност това е пазарният наем на вещта, който би могъл да се получи ако между страните или правоимащия и третото лице съществуваше договор за наем.
В случая е прието, че М. Б. не твърди и не установява по делото основание за ползването на този апартамент, поради което съдът приема, че искът е доказан по основание. Размерът на пазарния наем е установен от приетото по делото заключение на съдебно оценителна експертиза.
Така изложените от въззивния съд съображения съответстват напълно на трайно установената и непротиворечива практика на ВКС /обобщена в решение №398/2013г. от 06.08.2014г. по гр.д.№1933/2013г., ІV ГО/, според която общата хипотеза за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД е налице в случаите, когато лице несобственик ползва недвижимия имот /вещта/ без правно основание за това и препятства собственика да го ползва съобразно неговото функционално предназначение в обема на правата, които има. Ползването от несобственика на имота препятства възможността собственикът лично да ползва или да отдава под наем / на правно основание/ имота и да реализира имуществена облага. В този случай от едни и същи факти – ползването без правно основание от несобственика – ответник на собствения недвижим имот /вещ/ на ищеца произтича обедняването на ищеца, което се изразява в лишаването му от възможността да ползва сам собствения си недвижим имот или да го отдава под наем на другиго за процесния период от време, както и обогатяването на ответника, изразяващо се в спестяването на разходи за наем за ползване на недвижимия имот за процесния период. Фактическият състав на предявен иск с пр.осн.чл.59 ЗЗД обхваща елементите – 1. ищецът да е собственик на имота /вещта/, 2. ответникът да ползва фактически имота без наличие на правно основание за това и 3. размера на вредата, изчислена на база сумата, с която собственикът е обеднял, тъй като не е реализирал ползата от принадлежащото му право на ползване на имота – наемната цена на този функционален тип имоти. В същия смисъл решение №91/15.04.2014г. по гр.д.№6541/2013г., ІІІ ГО на ВКС; решение № 267 от 20.01.2014г. по гр.д.№ 13/13г.на ІІІг.о.
Не е налице и поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване /чл.280, ал.1, т.3 ГПК/ по въпроса следва ли съдът да приеме за доказан в процеса факт, който е бил установен единствено чрез свидетелските показания на лице по чл.172 ГПК. По въпроса за начина, по който съдът следва да извърши преценка на гласните доказателства и следва ли да отчете възможната заинтересованост на свидетелите /чл.172 ГПК/ е налице трайно установена практика на ВКС /решение № 176/28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на II г. о. на ВКС, решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на IV г.о. на ВКС; решение № 140/23.03.2010 г. по гр.д. № 4755/2008 г. на II г.о. на ВКС, решение № 131/12.04.2013 г. по гр.д. № 1/2013 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 176/28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на II г. о. на ВКС, решение № 297/22.12.2014 г. по гр.д. № 4004/2014 г. на I г.о. на ВКС, решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на IV г.о. на ВКС; решение № 176/28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на II г. о. на ВКС, решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на IV г.о. на ВКС., решение № 65/16.07.2010 г. по гр.дело № 4216/2008 г. на IV г.о. на ВКС, решение №79/12.07.2017г. по гр.д.№3244/2016г., Четвърто ГО на ВКС/. Обобщено, в цитираните съдебни решения е разяснено, че съдът прави фактически и правни изводи по предмета на спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение, всички събрани доказателства, които са относими към казуса и допустими за установяване на съответния факт или обстоятелство според разпореденото в закона. Казаното се отнася и до гласните доказателства, които щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Законодателят е създал едно предположение относно посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото. Съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията му. По приложението на чл.172 ГПК в решение №100/08.05.2018г. по гр.д.№1737/2017г., Четвърто ГО на ВКС е прието, че когато се ценят показанията на свидетел, възможно заинтересован от изхода на делото, съдът следва да подходи към тях със завишена критичност; да съобрази доколко те са повлияни от тази заинтересованост, съдържат ли вътрешни противоречия или неясноти и уклончивост относно определени факти или противоречия с останалите доказателства по делото. Съдът може да възприеме тези показания за достоверни само след задълбочен анализ на всички доказателства, явяващи се в подкрепа или в опровержението им, излагайки мотиви защо дава вяра на показанията на свидетеля, въпреки възможната му заинтересованост.
С тази трайно установена практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, като последователно е изложил съображенията си досежно възприемането на показанията на св.Т. като достоверни.
Не е налице и поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.2, изречение трето ГПК.
Както беше отбелязано по-горе, изводите на въззивния съд по основателността на предявените искове съответстват изцяло на трайно установената практика на ВКС, в съответствие с която е извършена и преценката на събраните по делото доказателства. От прочита на въззивното решение не се установява изводите на съда да са явно необосновани и противоречащи на формалната логика и на установените от доказателствата факти и обстоятелства, нито съдът да е приложил отменен закон или погрешно да е квалифицирал спорното право.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение №8045/20.12.2018г. по в.гр.д.№5543/2018г. по описа на Софийски градски съд, IV-Б състав.
ОСЪЖДА М. Б. Б. на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на В. Т. Б. и К. З. Б. направените по делото разноски за касационно обжалване – по 930лв. /деветстотин и тридесет лева/ на всяка една от тях.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: