1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 53
София, 14.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 4213 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № VI-16 от 17.07.2019 г. по гр. д. № 1348/2018 г. на Бургаския окръжен съд е потвърдено решение № 89 от 11.05.2018 г. по гр. д. № 823/2017 г. на Айтоския районен съд, с което е допусната делба на 9 броя земеделски земи, като след частична отмяна на първоинстанционното решение въззивният съд е определил квотите на всеки от съделителите както следва: 18/72 ид. части за Д. В. В.; 2/72 за И. Д. В.; 2/72 за Д. И. В.; 2/72 за Н. И. В.; 6/72 за К. Д. К.; 6/72 за В. Д. З.; 18/72 за Д. К. В.; 6/72 за И. М. В.; 3/72 за В. В. И.; 3/72 за К. В. И. и 6/72 за М. К. И..
Въззивният съд е приел, че страните по делото са наследници на И. В. К., починал на 15.02.1948 г. Процесните земеделски земи са възстановени на наследниците по реда на ЗСПЗЗ в нови реални граници, като три от тях са в землището на [населено място], [община], възстановени с решение № Р28 от 28.07.1997 г., а останалите 6 ниви – в землището на [населено място], [община], възстановени с решение № 16 ЛЮ от 21.07.1998 г. Макар в исковата молба да е посочено, че всички ниви се намират в землището на [населено място], това представлява техническа грешка.
Прието е за неоснователно направеното от ответницата М. К. И. възражение за изтекла в нейна полза придобивна давност, съответно – съдът е счел за опровергани от доказателствата по делото констатациите на издадения на нейно име нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка № …., т. …., рег. № …., дело № 458 от 07.08.2017 г. на нотариус Г. Г. с район на действие РС А.. Съдът е обсъдил данните по протокола за обстоятелствена проверка, въз основа на който е издаден нотариалният акт, но е приел, че макар той да е официален удостоверителен документ за извършените от нотариуса действия, няма обвързваща съда материална доказателствена сила в частта за изложените от свидетелите факти. На следващо място – прието е, че М. И. не би могла да е установила владение върху земите от 1993 г., след смъртта на нейния баща К. И. В., тъй като собствеността върху тях е възстановена едва през 1997 – 1998 г. Прието е за доказано по делото участието на М. И. като член-кооператор в ЗК „Обединение”, [населено място], но данните, че през 1994 г. тя е внесла талони на стойност 3400 лв., както и сумата от 600 лв. като встъпителен членски внос, не могат да се тълкуват като внасяне на процесните земи в кооперацията, тъй като няма преки доказателства за това, а и самите земи все още не са били възстановени. Обсъден е договорът за аренда на процесните земи № 332 от 22.10.2012 г., сключен от М. И. чрез пълномощник С. П. от една страна и арендаторът „Агро П.” О.. Съдът е приел, че този договор също не е аргумент за установено владение от М. И., тъй като рентата за периода 2013 – 2016 г. е била изплащана на всички наследници по колена, чрез Д. И., Д. В., С. В. и М. И., видно от представените от ищците разходни касови ордери. Освен това по делото е разпитан и свидетелят С. П., който е установил, че е отказал да изплаща рентата само на М. И., тъй като преценил, че и другите наследници имат права, а нейните възражения, че не получава цялата рента, не могат да се приемат като действия на манифестиране пред другите наследници на намерението ? да свои земите. Но дори да се приеме, че със сключването на арендния договор от 2012 г. М. И. е установила самостоятелно владение върху земите, то към момента на предявяване на иска за делба през 2017 г. не е изтекла изискуемата 10-годишна давност по чл.79, ал.1 ЗС. Обсъдени са подробно и свидетелските показания по делото. Акцентирано е на обстоятелството, че свидетелят К. не знае дали след ТКЗС процесните земи се ползват от М. И. и дали тя е имала земи в [населено място] и [населено място], а заявеното от свидетеля И., че след прекратяването на ТКЗС М. И. е внесла земите в новообразуваната кооперация, не се подкрепя от други безспорни доказателства, още повече, че възстановяването на собствеността на земите следва приемането на И. за член-кооператор. Съдът е приел за достоверни показанията на свидетелите П. и В., че след възстановяването на собствеността процесните земи не са били обработвани от никой от наследниците; че през годините част от тях са обработвани от турска фирма, а после от арендатора К. Ц., без договори, а едва през 2012 г. е бил сключен обсъденият договор за аренда. Съдът е направил обобщението, че няма данни след реституцията на земите някой от наследниците да е извършвал действия, от които да е видно, че е завладял идеалните части на останалите съсобственици. И на последно място – съдът е приел, че по делото липсват твърдения и доказателства, че между страните е разрешен спор по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. Като се е позовал на практика на ВКС, съдът е приел, че този спор не може да се разреши преюдициално в делбеното производство. Затова не са обсъдени твърденията на ответниците М. И. и И. В., направени пред първоинстанционния съд, както и свързаните с тях свидетелски показания, че имотите са били внесени в ТКЗС от техния пряк наследодател К. И. В. , който продължил да ги обработва и след прекратяването на ТКЗС.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците И. М. В., В. В. И., К. В. И. и М. К. И..
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:
1. Допустимо ли е съдът да уважи иск за делба на имоти в землище, различно от посоченото в исковата молба. Допустимо ли е съдът да се произнесе по отношение на имот, различен от описания в исковата молба, когато самият ищец не е направил уточнение и не е поискал поправка, допустимо ли е съдът служебно да приеме, че е налице грешка в исковата молба;
2. Длъжен ли е съдът да изготви доклад по делото и да даде указания на страните за подлежащите на доказване факти и разпределението на доказателствената тежест, какви са последиците от липсата на доклад на първата инстанция и какви са правомощията на въззивния съд в този случай;
3. Длъжен ли е съдът да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, становища и възражения на страните;
4. Дали при оспорване на нотариален акт, издаден въз основа на обстоятелствена проверка, съдът следва да цени и показанията на свидетелите, разпитани в хода на нотариалното производство;
5. Дали за правилността на съдебното решение е достатъчно съдът да възпроизведе показанията на свидетелите, или има процесуалното задължение да обсъди същите и да мотивира изводите си защо кредитира или не показанията на всеки свидетел;
6. Дали в хипотеза, в която ищецът черпи права от земеделска реституция, които права се оспорват от ответника, ищецът следва да проведе пълно и главно доказване на правата на своя праводател, от когото имотът е бил обобществен, или е достатъчно наличието на решение на ПК;
7. Каква е доказателствената сила на акта, издаден по обстоятелствена проверка и какво е разпределението на доказателствената тежест;
8. Дали в случай, че по заявление на един от наследниците на общ наследодател, има постановен влязъл в сила отказ за възстановяване, е валидно и допустимо положително решение на ПК по заявление на друг от наследниците.
Ответниците в производството Д. В. В.; И. Д. В.; Д. И. В.; Н. И. В.; К. Д. К.; В. Д. З. и Д. К. В. оспорват жалбата. Считат, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за делба, което не е изключено от касационен контрол с оглед цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Първият от поставените въпроси е свързан с оплакването в касационната жалба за недопустимост на въззивното решение, тъй като съдът допуснал делба на имоти, които не са заявени в исковата молба. Въпросът и оплакването са породени от обстоятелството, че в исковата молба всичките 9 бр. земеделски земи са описани като земи в [населено място], докато съдът е приел, че три от тях са в [населено място], изхождайки от решенията за възстановяване на собствеността и от приложените скици. Въпросът не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като данните по делото не сочат на произнасяне по непредявен иск, а на техническа грешка в исковата молба, доколкото тази молба се позовава и препраща към решенията на ПК за възстановяване на собствеността, а в тези решения землищата, в които се намират земите, са правилно посочени – три от тях в [населено място] и шест – в [населено място]. Освен това по делото се намира и уточняваща молба вх. № 5163/27.09.2017 г., в която ищците изрично сочат, че три от земите се намират в [населено място], а не както е посочено в исковата молба в [населено място].
Вторият въпрос е свързан с оплакването за липса на указания на съда към жалбоподателите, че носят тежестта да установят твърденията си за придобиване на процесните имоти от техния пряк наследодател по давност още преди образуването на ТКЗС. Този въпрос също не е обуславящ изхода на делото, тъй като насочва към доказване на възражение по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, за което въззивният съд е приел, че е недопустимо да се разглежда в делбеното производство, като се е позовал и на практика на ВКС в този смисъл.
Третият въпрос жалбоподателите свързват със следните обстоятелства: че съдът не обсъдил данъчните оценки, които били на името на жалбоподателката М. И.; че не анализирал решенията на поземленака комисия, в които нямало основание за издаването им и това ги правело нищожни административни актове, а освен това имало някои разминавания между тях и издадените скици; че мотивите на съда, почерпени от разходните касови ордери, били необосновани, тъй като от тях не става ясно, че ищците са получавали рента от спорните земи. По този въпрос също не може да се допусне касационно обжалване. В съответствие с посочената от жалбоподателите практика на ВКС въззивният съд е извършил съвкупна преценка на гласните и писмените доказателства във връзка с възражението за изтекла придобивна давност. Дори да не са обсъдени данъчните оценки, те са вторични доказателства и сами по себе си не установяват нещо различно от оспорения нотариален акт по обстоятелствена проверка. Именно въз основа на този нотариален акт данъчните оценки са издадени на името на М. И.. Въз основа на тези вторични доказателства съдът не би могъл да гради изводи по оспорването на нотариалния акт. На следващо място – липсва въведено в срок възражение от ответниците /жалбоподатели в настоящото производство/, че решенията на поземлената комисия са нищожни административни актове, тъй като не съдържат посочване на основанието, на което се издават. Затова съдът не е бил длъжен да излага мотиви по този въпрос. И на последно място – данните по разходните касови ордери съдът е свързал с показанията на свидетеля С. П., действал от името на арендатора, който е заявил, че не е изплащал рента само на ответницата М. И., тъй като преценил, че и другите наследници имат права.
По четвъртия въпрос липсва противоречие между обжалваното въззивно решение и посоченото от жалбоподателите решение № 191 от 22.01.2018 г. по гр. д. № 5426/2016 г. на ВКС, I-во г.о. Съставът на ВКС не е приемал, че показанията на свидетелите, разпитани в нотариалното производство по обстоятелствена проверка, следва да се преценяват от съда в исковото производство, образувано по спор за собственост на имота, наред с другите доказателства по делото. Жалбоподателите цитират онази част от решението на ВКС, в която се възпроизвеждат мотивите на въззивната инстанция, които обаче касационният съд не е споделил.
Петият въпрос жалбоподателите свързват с оплакването си, че въззивният съд е възпроизвел показанията на разпитаните свидетели, но не е мотивирал извода си защо кредитира или не тези показания. Въпросът и оплакването не са свързани с данните по делото. Съдът е изложил мотиви, макар и лаконични – че свидетелят К. не знае дали след ТКЗС процесните земи се ползват от М. И. и дали тя е имала земи в [населено място] и [населено място], както и че заявеното от свидетеля И., че след прекратяването на ТКЗС М. И. е внесла земите в новообразуваната кооперация, не се подкрепя от други безспорни доказателства, още повече, че възстановяването на собствеността на земите следва приемането на И. за член -кооператор. По този начин въззивният съд е действал в съответствие с практиката на ВКС, че следва да изложи мотиви коя група свидетелски показания кредитира.
Шестият въпрос отново насочва към искането на жалбоподателите в делбеното производство да се разреши спор по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. В случая решенията на поземлената комисия, с които се възстановява собствеността на общия наследодател И. В. К., ползват не само ищците, но и ответниците, затова последните не могат да ги оспорват, защото това би означавало да оспорят и собствените си права, произтичащи от тях, освен ако не заявяват спор за материално право по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, който не може да се реши в делбеното производство, както е приел и въззивният съд, изхождайки от првактиката на ВКС. Неотносимо към спора по делото е и посоченото във връзка с този въпрос решение № 414 от 12.01.2011 г. по гр. д. № 1266/2009 г. на ВКС, II-ро г. о., тъй като то касае спор за собственост на имот, за който се претендира възстановяване по реда на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. Въпросът не е и от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, защото липсва основание да се променя утвърдената практика, според която в делбеното производство не се решават спорове по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ.
Седмият въпрос е свързан с приетото в ТР № 11 от 21.02.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС и на последващото решение № 184 от 11.10.2016 г. по гр. д. № 1147/2016 г. на ВКС, I-во г.о., за доказателственото значение на нотариален акт, издаден по реда на чл.587 ГПК. Въззивният съд е действал изцяло в съответствие с тази практика, като е обсъждал писмените и гласните доказателства по делото, свързани с оспорването на констатациите на нотариалния акт по обстоятелствена проверка, издаден в полза на жалбоподателката М. И.. Освен това, в случая намира приложение и онази част от ТР № 11 от 21.02.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, според която, когато и двете страни в правния спор се легитимират с нотариални актове върху имота, то разпределението на доказателствената тежест ще се извърши по общото правило на чл.154, ал.1 ГПК, като всяка страна следва да докаже фактическия състав, от който произлиза нейното право. В настоящия случай ищците черпят права от решенията на ПК за възстановяване на собствеността, а ответницата М. И. – от нотариалния акт по обстоятелствена проверка, като при оспорването му, нейна е тежестта да установи фактическия състав на придобивната давност по чл.79, ал.1 ЗС. Съдът е обсъдил всички доказателства по делото, за да приеме, че констатациите на нотариалния акт на ответницата са опровергани. Този начин на процедиране е в пълно съответствие с посоченото тълкувателно решение и с решението по чл.290 ГПК.
Осмият въпрос е свързан с възражение за нищожност на решенията на поземлената комисия, с които е възстановена собствеността върху процесните имоти. Решенията били нищожни, защото преди това по заявление на друг наследник за същите земи имало постановен отказ на поземлената комисия. Това възражение не е направено в отговора на исковата молба, подаден само от жалбоподателката М. И., затова и свързания с него осми въпрос не е обуславящ ицхода на спора и по него не може да се допусне касационно обжалване. Поради липса на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, не следва да се обсъжда и посочената от жалбоподателите практика на ВКС по този въпрос.
При този изход на делото на ответниците по касация следва да бъдат присъдени сторените разноски по делото – 1200 лв. по договор за правна защита и съдействие от 02.10.2019 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № VI-16 от 17.07.2019 г. по гр. д. № 1348/2018 г. на Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА И. М. В., В. В. И., К. В. И. и М. К. И., всички със съдебен адрес [населено място], [улица], ет. …, адв.К. М., да заплатят на Д. В. В. от [населено място], [улица], [жилищен адрес] И. Д. В. от [населено място], [улица], [жилищен адрес] Д. И. В. от [населено място], к-с „С.”, [жилищен адрес] Н. И. В. от [населено място], [улица], № …., вх. …., ет. …., К. Д. К. от [населено място], к-с „С.”, [жилищен адрес] В. Д. З. от [населено място], [улица], [жилищен адрес] и Д. К. В. от [населено място], [улица] сумата от 1200 лв. разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: