8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 25
София,17.01.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Гроздева гр. д. № 2152 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 2707 от 28.12.2017 г. по в. гр. д. № 3004/2017 г. на Софийския апелативен съд, 4 – ти състав, е потвърдено решението от 01.03.2017 г. по гр. д. № 6056/2014 г. на Софийския градски съд, I – 12 състав, с което е отхвърлен предявеният от А. С. К. против Г. Р. Д. и Д. П. Д. ревандикационен иск за установяване правото й на собственост и осъждане на ответниците да й предадат владението върху апартамент с идентификатор №….. , находящ се в [населено място], [улица], ет. 2, заедно с избено и таванско помещение и с 2000/136725 ид. ч. от общите части на сградата.
Ищцата извежда правото си на собственост върху процесния имот от наследствено правоприемство от своята майка Р. /Р./ С., която придобила имота през 1942 г., видно от разпределителен протокол от 1936 г., нот. акт № 57/1942 г. и записка за вписването му. Твърди, че през 1946 г. семейството й било принудено от въоръжени военни да напусне жилището и тя, заедно с родителите й, били изселени от [населено място]. Ответницата Г. Д. противопоставя свое право на собственост, придобито въз основа на договор за продажба, сключен от съпруга й Д. Д. на 21.12.1959 г. с В. П.. В. П. придобила имота чрез покупко-продажба от Б. М., който пък основава правото си на собственост на постановление за възлагане от 28.03.1955 г., издадено от съдебен изпълнител при народния съд – участък Б.Н.Б.-7 по изп.д. № …../….. г. с длъжник Р. /Р./ С.. Ответникът Д. Д. поддържа, че придобил спорния имот по силата на договор за дарение през 1993 г. от своите баба и дядо – ответницата Г. Д. и Д. Д., които си запазили правото на ползване върху имота. Ответниците се позовават също на придобивна давност.
Установено е по делото, че за процесния имот не са съставени актове за държавна собственост, нито за общинска собственост. Според писмо от 18.02.2015 г. на Държавна агенция „Архиви“ в инвентарен опис № 6 от фонда на БНБ – Софийски градски клон не се открива досие за длъжник Р. /Р./ С., а според съдържанието на приложеното по делото писмо от „Стара архива“ на СРС, Съдебно-изпълнителната служба при Софийски народен съд няма участък БНБ – 7 и изпълнително дело под посочения номер не е открито.
Въззивният съд е приел за безспорно обстоятелството, че през 1942 г. майката на ищцата е била собственик на имота. Не се установявало категорично как имотът бил отнет от нея, за да се изследват предпоставките за реституция по ЗВСОНИ. Още повече, че било проведено принудително изпълнение срещу майката на ищцата за задължения към държавата, при което имотът бил продаден на публична продан, но за чиято законност липсвали доказателства. Обосновал е, че ако все пак се приеме, че имотът е отнет без законово основание предвид данните за изселване на семейството по политически причини, то възстановяването на собствеността върху него би настъпила по силата на ЗВСОНИ само в случай, че към 1992 г. същият е собственост на държавата, общините, обществени организации и техни фирми – чл. 2, ал.3 ЗВСОНИ, а от събраните доказателства се установявало, че имотът не бил актуван като държавен или общински. Нещо повече – след 1955 г. имотът бил предмет на разпоредителни сделки между физически лица. Отделно от това въззивният съд е посочил, че дори да се приеме, че собствеността върху имота е възстановена на ищцата по силата на ЗВСОНИ, то ответникът Д. е упражнявал фактическа власт от 1998 г. до предявяване на иска и го придобил към 2008 г. на оригинерно правно основание. Най-късно при подаване на декларация по чл. 14 ЗМДТ ответникът публично манифестирал качеството си на собственик, чрез своя законен представител, независимо че бил малолетен. Макар да не упражнявал фактическа власт върху имота лично, то владението за него упражнявали дарителите му, които си запазили правото на ползване.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от А. С. К.. Жалбоподателката поддържа, че отнемането на имота било извършено чрез фактическото отстраняване на собствениците, които били изселени от [населено място]. Впоследствие било извършено разпореждане с имота, без да е налице законно образувано и проведено изпълнително производство. С оглед на това били осъществени двете хипотези на чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ. Неправилно било прието от съда, че за възстановяване на собствеността е следвало към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ имотът да се намира в собственост на държавата, общините, обществени организации и техни фирми, тъй като изискването на ал.3 на чл.2 ЗВСОНИ се отнасяло само за отчуждените и конфискувани имоти по чл. 2, ал.1 ЗВСОНИ, но не и за незаконно отнетите такива по чл.2, ал.2 от закона. Правилно въззивният съд възприел извода на окръжния съд, че „веригата“ от прехвърлителни договори не е породила правен ефект в полза на нито един приобретател, но неправилно приел, че ответникът Д. е придобил имота по давност. Развиват се съображения за това, че ответницата Г. Д. и съпругът й не са придобили имота по давност, тъй като не се доказал моментът на установяване на фактическа власт, а и отсъствието им от страната през един продължителен период от време изключвало осъществяването на владение. Не били заявени и собственически права от тяхна страна и в имотния регистър, АГКК и данъчната служба, което също така правело евентуалното им владение скрито и препятствало ищцата да насочи претенцията си спрямо тях. Съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ придобивна давност за имота може да тече едва след 22.11.1997 г., а съпрузите Д. дарили през 1993 г. имота на внука си Д. Д., който към този момент бил малолетен. Поддържа, че намерение за своене на вещта не може да се проявява чрез законните представители на малолетно или непълнолетно лице. Намерения и преживявания не могат да се заместват с такива на друго лице. Аналогично не може да се приеме, че бабата е владяла за ответника Д. Д., тъй като тя е упражнявала фактическа власт на собствено основание – правото й на ползване.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поставят по въпросите:
1. Може ли да се квалифицира отнемането на процесния апартамент като отнет без законово основание и отчужден не по установения законов ред от държавата по смисъла на чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ и съответно да се възстанови собствеността на лицата, от които е отнета, при описаната фактическа обстановка.
2. Достатъчно ли е единствено подаването на данъчна декларация по чл. 14 ЗМДТ през 1998 г. от законния представител на малолетния, без последният да е владял имота, за да се приеме, че в негова полза е текла придобивна давност.
3. Може ли ответникът да упражнява владение върху имота чрез притежателя на вещно право на ползване върху същия и така да придобие имота по давност.
4. Владее ли притежателят на вещно право на ползване върху недвижим имот, запазено при прехвърляне на собствеността за носителя на правото на собственост. Какъв е обемът на анимуса на притежателя на вещното право на собственост.
5. Може ли малолетният да придобие имот по давност, когато субективното намерение да се свои вещта е изявено от законния му представител.
6. Правилно ли е решението, с което е отхвърлен искът на собственика по нотариален акт, а ответниците са признати за собственици по давност, с оглед конкретни обстоятелства по делото.
Касаторът се позовава на съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 84 от 31.13.2014 г. по гр.д. № 7136/2013 г. на ВКС, I г.о., решение № 583 от 05.07.2010 г. по гр.д. № 1537/2009 г. на ВКС, I г.о., решение № 23 от 20.05.2016 г. по гр.д. № 5162/2015 г. на ВКС, II г.о., решение № 262 от 22.12.2014 г. по гр.д. № 1155/2014 г. на ВКС, I г.о., решение № 335 от 15.01.2014 г. по гр.д. № 1369/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 89 от 10.09.2010 г. по гр.д. № 4133/2008 г. на ВКС, IV г.о.
Касаторът счита, че произнасянето по поставените въпроси ще е от значение за развитието на правото и правилното прилагане на закона. Отделно от това поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно.
Ответниците в производството Д. П. Д. и Г. Р. Д. в писмени отговори оспорват жалбата. Считат, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е редовна, подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд, за което не съществува пречка по чл. 280, ал. 3 ГПК за разглеждане на жалбата от ВКС.
По първия поставен въпрос: Последователна е практиката на ВКС, според която възстановяването на собствеността върху имоти, отнети без законово основание или отчуждени не по предвидения в закона ред, се извършва при наличие на общите предпоставки на чл. 2, ал. 3 ЗВСОНИ, а именно: имотът да е бил собственост на лицето, което претендира реституция, съответно на неговите наследници, да е отнет при посочените в закона предпоставки, да се намира в собственост на държавата, общините и обществените организации или еднолични търговски дружества по чл. 61 ТЗ и да съществува реално до размерите, в които е отчужден, към момента на влизане в сила на закона, който създава соченото основание за възстановяване на собствеността – 22.11.1997 г. Първата хипотеза на реституция по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ предполага такива фактически и/или правни действия от страна на държавата и другите посочени в нормата органи, които могат да се характеризират като съдържащи елемент на принуда. Във втората хипотеза на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ отчуждаването е незаконно при положение, че не е било проведено отчуждаване във връзка с мероприятието, за което имотът е бил отреден, съответно не е заплатено обезщетение в случаите, когато то е било част от фактическия състав на отчуждаването. В конкретния случай, доколкото се твърди принуда от страна на държавата, приложима е първата хипотеза на нормата. Тази предпоставка обаче не е доказана, предвид данните по делото, че собствеността е отнета по силата на извършено принудително изпълнение върху процесния имот, приключило с публична продан и издаване на постановление за възлагане от 28.03.1955 г. на съдебен изпълнител при народния съд – участък Б.Н.Б.-7 по изп.д. № ….. /….. г., от което черпят права ответниците. Не е налице и следващата предпоставка за възстановяване на собствеността – при влизане в сила на реституционния закон имотът да е собственост на държавата, общините и обществените организации или еднолични търговски дружества по чл. 61 ТЗ. Реституцията е допустима само при съществуване на имота в патримониума на държавата, общините, обществените организации или техни фирми и еднолични търговски дружества по чл. 61 ТЗ и при запазване до размера, в който е бил отчужден. Да се приеме противното би означавало да се засегнат придобити от трети физически или юридически лица права. / решение № 880 от 2.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1024/2009 г., I г. о., решение № 638 от 8.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1108/2008 г., V г. о., решение № 86 от 15.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 722/2010 г., II г. о./. Въззивното решение изцяло съответства на посочената практика на ВКС, поради което не е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Соченото решение № 84 от 31.13.2014 г. по гр.д. № 7136/2013 г. на ВКС, I г.о. не е относимо към решаващите изводи на съда. Решението е постановено по реда на чл. 290 ГПК и с него се дава отговор на въпроса: в хипотезата на чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ необходими ли са доказателства за конкретните обстоятелства, при които имуществото е отнето.В конкретния случай изводът, че не е налице реституционното основание, е обусловен от обстоятелството, че към влизане на закона в сила имотът не се е намирал в патримониума на държавата, общините, обществените организации или техни фирми и еднолични търговски дружества по чл. 61 ТЗ. Въззивното решение не противоречи и на решение № 583 от 05.07.2010 г. по гр.д. № 1537/2009 г. на ВКС, I г.о., с което се определя предметният обхват на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, а и именно, че се визират имоти, които не са били одържавени на основание национализационен или благоустройствен закон, а са били завзети от държавата или когато са били завзети без процедурата по отчуждаването да е била спазена.
Тезата на жалбоподателката за реституция по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ се гради на твърдението, че постановлението за възлагане от 28.03.1955 г. е неистински документ; че реално не е имало проведено изпълнително производство, приключило с публична продан. Тази теза не може да бъде споделена. Постановлението за възлагане е акт на компетентен държавен орган, материализиран в официален диспозитивен документ. По делото не е опровергана автентичността на този документ. Оригиналът му се пази в Агенцията по вписванията, видно от копието с официална заверка на стр.323 от първоинстанционното производство. Постановлението за възлагане е описано и в приложението към нотариален акт № 166/1956 г., с който купувачът на публичната продан се е разпоредил с имота чрез покупко-продажба. В същия нотариален акт е отбелязано, че това постановление е вписано под № ….. , т……, от 23.09.1956 г. в регистрите на ….. ….. при СНС. Постановлението е издадено от съдебен изпълнител при БНБ, видно от положения печат, а правната възможност за това се съдържа в забележката към чл.2 от Наредба-закон за съдиите-изпълнители от 1936 г. Това обяснява защо номерът на изпълнителното дело не е открит при извършената проверка на шестте района на СИС от 1952 г. За наличие на задължения на Р. С. във връзка с апартамента косвено може да се съди от доказателствата за открита сметка № 1576/08.03.1947 г. при Главна дирекция за възстановяване на столицата, в която е посочена стойността на строителните работи за възстановяване на обекта на [улица], с изричното отбелязване на името на собственичката Р. С.. На следващо място – от издаденото удостоверение № 94-С-133/28.04.2016 г. на Министерство на правосъдието се установява, че посоченото в постановлението за възлагане име на съдебния изпълнител А. М. фигурира в азбучника на Министерство на правосъдието с отбелязване за изпълняваната длъжност – съдебен изпълнител в [населено място]. Автентичността на подписа на съдебния изпълнител върху постановлението за възлагане не е опровергана. Дори хипотетично да се приеме, че в случая съдебният изпълнител или някой друг е съставил неистински официален документ, който материализира неверни обстоятелства /че е образувано изпълнително дело за дълг на Р. С. към БНБ, че е проведено принудително изпълнение върху нейния апартамент и че този апартамент е възложен на Б. М./, тези действия не могат да бъдат квалифицирани като отнемане на апартамента без законово основание от страна на държавата по смисъла на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. Установено е по делото, че държавата не е считала този имот за свой, не е съставила акт за държавна собственост върху него, напротив, това е частен имот, в който според свидетелските показания ответниците живеят още от 1960 г. Следва да се има предвид и това, че принудителното отнемане през 1947 г. на фактическата власт върху апартамента от неговите собственици не е доказано в процеса, но дори да беше доказано, това обстоятелство е без значение, тъй както отнемането на собствеността реално е извършено с посоченото постановление за възлагане от 1955 г. и това е актът, който е от значение за преценката по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ.
Вторият въпрос е некоректно зададен, тъй като въззивният съд не е основал извода си, че ответникът Д. е придобил имота по давност само въз основа на факта, че от името на същия е подадена данъчна декларация. От този момент съдът е счел, че публично е манифестирано намерението му за своене, но фактическа власт е упражнявана за него още от 1993 г., посредством праводателите му.
По въпросите „може ли едно лице да упражнява владение върху имот чрез притежателя на вещно право на ползване и така да придобие имота по давност и владее ли притежателят на вещно право на ползване върху недвижим имот, запазено при прехвърляне на собствеността, за носителя на правото на собственост и какъв е обемът на анимуса на притежателя на вещното право на собственост“ не се установява твърдяното противоречие с практиката на ВКС. С решение № 262 от 22.12.2014 г. по гр.д. № 1155/2014 г. на ВКС, I г.о. е прието, че правото на собственост може да се придобие по давност и чрез владение, упражнявано чрез другиго, но в тази хипотеза е необходимо да се установи, че лицето, чрез което се упражнява владението, е упражнявало фактическата власт не за себе си, а за владелеца. В конкретния случай съдът е приел за установено, че дарителите Г. и Д. Д., които прехвърлили голата собственост върху имота на ответника Д. Д. като запазили правото си на ползване, са владели имота за внука си. Този извод съответства на приетото от ВКС, че по принцип може да се придобие по давност имот чрез владение за другиго. С решение № 335 от 15.01.2014 г. по гр.д. № 1369/2012 г. на ВКС, IV г.о. се поставят различни правни въпроси относно упражняването на правото на ползване върху недвижим имот, когато то се притежава от две лица.
По въпроса дали малолетен може да придобие имот по давност, когато субективното намерение да се свои вещта е изявено от законния му представител, е формирана практика на ВКС, според която няма установена в закона пречка недееспособно лице /малолетно или поставено под пълно запрещение/ да придобива собственост по предвидените в закона способи, в това число и по давност, чрез установяване и осъществяване на владението вместо него и от негово име от законния му представител, каквато възможност /за владение чрез другиго/ чл. 68, ал. 1 от ЗС изрично предвижда. Съгласно чл. 1 от ЗЛС всяко лице от момента на раждането си придобива способността да бъде носител на права и задължения, т. е. то е правоспособно. Но до навършване на 14 годишна възраст лицето е недееспособно – то не може да извършва лично правни действия. По силата на чл. 3, ал. 2 от ЗЛС вместо него и от негово име действа законният му представител. С оглед и предвидения в Конституцията на РБ принцип за равенство на гражданите на РБ, няма установена в закона пречка недееспособно лице да придобива собственост по предвидените в закона чл. 77 от ЗС способи. / решение № 89 от 10.09.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4133/2008 г., IV г. о., решение № 1220 от 02.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4730/2007 г., I г. о./ Въззивният съд не се е отклонил от тази съдебна практика.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по поставените въпроси е формирана съдебна практика на ВКС, която настоящият състав споделя, с която въззивният съд се е съобразил и разглеждането на настоящото дело от касационната инстанция няма за допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Шестият въпрос не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, а е свързан с правилността на решението, която подлежи на преценка във фазата на разглеждане на жалбата по същество. Същият не предполага принципен отговор на въпроса чии права следва да се зачетат при конкуренция на лице, легитимиращо се с нотариален акт и такова, позоваващо се на придобивна давност, а изисква преценка на конкретно установените факти по делото.
Касаторът не обосновава твърдението си за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК очевидна неправилност. От прочита на съдебния акт е видно, че той не е постановен в нарушение на императивни правни норми или на задължителна съдебна практика, поради което това основание в случая не е налице.
При този изход на делото на ответницата Г. Д. следва да бъдат присъдени сторените разноски по делото – 1500 лв. по договор за правна защита и съдействие от 10.05.2018 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д ЕЛ И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2707 от 28.12.2017 г. по в. гр. д. № 3004/2017 г. на Софийския апелативен съд, 4 – ти състав.
ОСЪЖДА А. С. К. от [населено място], [улица] да заплати на Г. Р. Д. от [населено място], [улица], вх.В, ет.2 сумата от 1500 лв. разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: