О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 206
София, 19.12.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева ч. гр. д. № 4516 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 278, вр. чл. 274, ал. 3, пр. 1 ГПК.
С определение № 1500 от 13.07.18 г. по ч. гр. д. № 1362/18 г. на Пловдивския окръжен съд е потвърдено определението № 536/16.04.18 г. по гр. д. № 791/18 г. на Асеновградския районен съд, в частта, с която производството е било прекратено като недопустимо.
[фирма] предявило срещу Б. С. Света Обител „У. Б.“ – Бачковски манастир иск да бъде признато за установено между страните, че държавата, представлявана от областния управител на обл. П. към момента на одобрение на кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], общ. А., одобрени със заповед № 300-5-67/08.11.2004г. на изп. директор на АГКК София, е собственик на част от имот с № 02974.11.031, която площ от 1410 кв. м., включва и площта, находяща се в извивката, която прави обслужващият новото трасе на пътя тротоар и поради грешка е включена в имот 02974.011.031, собственост на ответника. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът твърди, че има право на ползване, чрез експлоатация на паркоместа, върху описания имот въз основа на разрешение за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на търговски крайпътни обекти и пътни връзки към тях № 5-Д-Е от 03.05.2011 г. С определение № 536/16.04.2018 г. районният съд е приел, че в случая не е налице хипотезата на чл. 26, ал.2 ГПК и е недопустимо ищецът да предявява чуждо право от свое име, който извод е споделен от въззивния съд.
Частна жалба срещу въззивното определение е подало [фирма]. Дружеството поддържа, че като ползвател, чието право произтича от правото на държавата, има правен интерес от предявения иск; че следвало да се развие производство по него и тъй като се касае не за допустимост на претенцията, а за материалноправна легитимация, следва съдът в съдебното решение да се произнесе по нея и основателността на претенцията. Също така е направено искане за уведомяване на държавата с оглед защитата й.
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпросите налице ли е правен интерес за ползвателя на поземлен имот да предяви иск за установяване правото на собственост на праводаващия /в случая държавата/, от което право на собственост ищецът черпи правото си на ползване и следва ли съдът да приложи разпоредбата на чл. 26, ал.4 ГПК, след като страна в производството твърди, че държавата е собственик на процесния имот. По тези въпроси въззивното определение влизало в противоречие с постановеното по реда на чл. 288 ГПК определение № 1118/02.12.11 г. по гр. д. № 1025/11 г. на ВКС, II г.о. и постановеното по същото дело решение № 86 от 19.03.2013 г.
Ответникът в производството Б. С. Света Обител „У. Б.“ оспорва частната жалба. Счита, че тя е неоснователна. Поддържа се искане за спиране на производството до приключване на гр.д. № 627/2018 г. на ВКС, I г.о.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение приема, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допустимост на касационното обжалване. Обжалваното определение не противоречи на съдебните актове, посочени от жалбоподателя.
В решение № 86 от 19.03.2013 г. по гр. д. № 1025/2011 г. на ВКС, II г.о. се приема, че съгласно чл.26, ал.2 ГПК никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд, освен в предвидените от закона случаи, в които чл.26, ал.4 ГПК изисква по делото да се призове като страна и лицето, чието право е предявено. Правилото на чл.26, ал.4 ГПК намира приложение само когато по силата на изрично законово овластяване процесуалната легитимация на ищеца се различава от материално-правната му легитимация и същият предявява пред съда чуждо материално право. Когато ответникът възразява, че спорното право принадлежи на трето лице, чиито права упражнява, възражението е свързано не с допустимостта, а с основателността на предявения иск, тъй като касае материалноправната легитимация /която предпоставя съществуващо правоотношение/, а не процесуалната легитимация на ответника /която следва от правните твърдения на ищеца/. По настоящото дело се поставя друг въпрос – за активната процесуалноправна легитимация на ищеца, доколкото той не търси защита на свое право, а брани право на държавата. Въпросът за процесуалната легитимация е свързан не с основателността на иска, а с неговата допустимост, затова той следва да бъде поставен преди извършване на съдопроизводствени действия по предявения иск. Установено е в доктрината и съдебната практика, че законът предоставя право на иск на носителя на спорното право, който търси защита в процеса, но материалният закон може да посочи за носител на правото на иск и лице, което не е страна в спорното материално правоотношение. Носителят на това извънредно право на иск се нарича процесуален субституент. Това е допустимо само в изрично предвидените от закона случаи. Съгласно чл. 14, ал. 1 ЗДС държавните юридически лица упражняват правото на държавна собственост върху предоставените им за управление недвижими имоти от свое име, за своя сметка и на своя отговорност в пределите на закона. С предоставяне на управлението на имота, публичното тяло, което упражнява правото на държавна собственост, се явява процесуален субституент на държавата, който може да брани това право чрез иск. /решение № 6 от 1.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 833/2009 г., IV г. о./. Ищецът не твърди да е сред кръга на субектите, на които държавата е предоставила правото на оперативно управление и стопанисване върху вещи държавна собственост, за да разполага с право на иск, поради което приемайки иска за недопустим, съдът не се е отклонил от това правно разрешение.
В обобщение въпросите, които се поставят по настоящото дело и по посоченото решение на ВС са различни и затова не е налице противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1500 от 13.07.18 г. по ч. гр. д. № 1362/18 г. на Пловдивския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: