7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 9
София, 17.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети януари две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева ч. гр. д. № 4900 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, пр. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Г. Л. Г. и И. М.Т.-Г. срещу определение № 211 от 20.06.2019 г. по ч. гр. д. № 180/2019 г. на Ямболския окръжен съд.
С обжалваното определение е потвърдено определение № 572 от 06.03.2019 г. по гр. д. № 332/2016 г. на Ямболския районен съд, с което е оставена без уважение молбата на Г. Л. Г. за възстановяване на срока за въззивно обжалване на решение № 418 от 22.06.2018 г. по гр. д. № 322/2016 г. на Ямболския районен съд, с което в производство по отстраняване на очевидни фактически грешки са поправени номерата на процесните имоти, описани в основното решение по делото.
Жалбоподателите считат, че въззивното определение е процесуално недопустимо, евентуално неправилно, тъй като ответниците в производството по чл.64, ал.2 ГПК И. М.Т.-Г., Т. М.Т. и Б. Х.Т. не били уведомени за подадената частна жалба от Г. Г. и не могли да вземат участие във въззивното частно производство, образувано по тази жалба. На следващо място – въззивното определение било постановено от незаконен докладчик – съдия В.Спасова, при липса на отвод от първоначалния съдия Н.Иванов и липса на избор на нов докладчик по правилата на случайното разпределение. Освен това докладчикът В.Спасова била командирована от районния съд във въззивния, а според жалбоподателите институтът на командироването влиза в противоречие с чл.129, ал.1 от Конституцията на Р.България и ги ощетява, като в случая води до възникване на незаконен докладчик по делото – основание за нищожност на атакуваното определение. Определението било нищожно и поради това, че член на състава била съдия К.Тагарева, а тя е следвало да се отведе, тъй като е взела участие в делото, постановявайки определение № 120 от 04.02.2016 г. по в. ч. гр. д. № 61/2016 г. на Ямболския окръжен съд. И на последно място – определението било неправилно. Погрешно било прието, че срокът за обжалване на решението за отстраняване на очевидна фактическа грешка е изтекъл. Незаконосъобразен бил изводът на съда, че правилно е приложен чл.41, ал.2 ГПК, при положение че основното връчване на съдебни книжа по делото е било по реда на чл.47, ал.2 ГПК и по този начин няма как страната да знае за задължението си по чл.41, ал.1 ГПК и за последицата по чл.41, ал.2. Неправилно било прието също, че при редакцията на чл.61, ал.2 ГПК /ДВ, бр.86/2017 г./ може да бъде осъществено връчване по чл.41, ал.2 ГПК, още повече, че по време на съдебната ваканция страната по делото няма задължение да уведомява съда за отсъствието от адреса си за повече от един месец. Изложени са и оплаквания срещу определението на съда от 13.12.2018 г., с което е отказано допускане на доказателства в производството по чл.64, ал.2 ГПК поради несвоевременно заявяване на искането за събирането им.
Във връзка с твърденията за нищожност и неправилност на обжалваното въззивно определение жалбоподателите поставят следните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, обобщени от настоящия състав така:
1.Институтът на командироване на съдии ощетява ли страните по делото и представлява ли деликт за тях; този институт освобождава ли командирования съдия да се отведе при наличие на предпоставките за това; безпристрастен ли е командированият съдия и създадени ли са гаранции за равнопоставеност на страните, институтът на несменяемост на съдиите дава ли им право да нарушават закона, като осигуряват бързина, но не и качество на правораздаването;
2.Валидно ли е разяснението на ТР № 13/1976 г. на ОСГК в случай, че порокът на второинстанционния съдебен акт се състои в предубеденост на съдията, който е участвал по делото и предвид практиката на Съда на ЕС, че незаконен съдебен състав ще е налице, когато реално съществуват особени обстоятелства, даващи основание за отвод ; нищожен ли ще е в този случай второинстанционният акт;
3.Законосъобразно ли е прилагането на чл.41, ал.2 ГПК, когато основното връчване на съобщението по делото е по реда на чл.47, ал.2 ГПК и когато при връчването на съдебните книжа връчителите не са отбелязали, че лицето е напуснало адреса, а в много от призовките е посочено, че лицето живее там;
4.“Следва ли ЯОС да прилага глава VI, раздел I и II при дело с отделен номер и протокол за случаен избор съгласно чл.9, ал.1 ЗСВ, като част от общото гражданско дело и ако е приложил „фингирано връчване“ по чл.41, ал.2, изр.1 ГПК закононарушение ли е това;
5. „Законосъобразни ли са действията на ЯРС при връчване на съдебни книжа по време на съдебната ваканция при действие на редакцията на чл.61, ал.2 ГПК /ДВ бр.86/2017 г.“;
6. „Законосъобразна ли е резолюцията на съда, положена върху върнатите в цялост съобщения – „к.д.-редовно уведомен на основание чл.41, ал.2 ГПК “ от 03.08.2018 г., както с оглед предварителното сезиране на съда с молба вх. № 12558/19.07.2018 г. по гр. д. № 332/16 г. на ЯРС с направено законосъобразно искане от ответниците за спиране на процесуалните действия по време на съдебната ваканция при действие на редакцията на чл.61, ал.2 ГПК /ДВ бр.86/2017 г.“;
7. „Законосъобразен ли е отказът на администрацията на ЯРС при действие на редакцията на чл.61, ал.2 ГПК /ДВ бр.86/2017 г. да кореспондира със съда, за да предостави информация за датата на изтичане на срока за обжалване на решение № 418/22.06.2018 г. по гр. д. № 332/2016 г. по описа на ЯРС“;
8. „Законосъобразно ли е съдът и неговата администрация при действие на редакцията на чл.61, ал.2 ГПК /ДВ бр.86/2017 г. да подвеждат и държат в заблуждение страната по делото, отказвайки ? достъп до делото и информация“;
9. „Счита ли ВКС, че прежди изложените обстоятелства са могли да бъдат преодолени от страната и как е следвало да стане това, след като в качеството си на редови граждани, не разполагайки с права по закон да принуди или задължи съда и неговата администрация да изпълняват вменените им служебни задължения по закон, при положение, че в този период не е имало към кого да се обърне при действие на редакцията на чл.61, ал.2 ГПК /ДВ бр.86/2017 г. за съдействие с оглед на това, че за същия период ръководител на ЯРС е отсъствал поради платен годишен отпуск“;
10. „Законосъобразно ли е ЯОС да приеме, че задължението на страната по чл.41 ГПК не е обвързано със срок за нея, предвид императива на чл.41, ал.1, изр.1, вр. чл.61, ал.2 ГПК /ДВ бр.86/2017 г.
Във връзка с твърдението за неправилност на определението на съда от 13.12.2018 г. за допускане на доказателства за производството по чл.64, ал.2 ГПК се поставя въпросът как следва да се квалифицира отказът да се даде информация по делото от администрацията на ЯРС в нарушение на чл.24 от Етичния кодекс на съдебните служители на съда, ако това обстоятелство е станало причина да се пропусне срок за обжалване – като „особени непредвидени обстоятелства“ по смисъла на закона или като незаконосъобразни действия на съда.
По поставените въпроси се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 и ал.2 ГПК. Жалбоподателят се позовава на следната практика на ВКС: определение № 196 от 13.05.2019 г. по гр. д. № 881/2019 г. на III-то г.о.; определение № 204/15.05.2019 г. по гр. д. № 4706/2018 г. на III-то г.о.; определение № 219 от 28.05.2019 г. по гр. д. № 4116/2018 г. на III-то г.о.; определение № 20 от 04.02.2011 г. по гр. д. № 1217/2010 г. на III-то г.о.; решение № 40 от 30.03.2015 г. по гр. д. № 4679/14 г. на II-ро г.о.
Ответниците в производството не вземат становище по частната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, има необходимото съдържание, насочена е срещу определение на въззивния съд, което подлежи на касационно обжалване, съгласно приетото в ТР № 5/2018 г. по тълк. д. № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС.
Не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съгласно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, Върховният касационен съд може и служебно да допусне касационно обжалване по въпрос, свързан с валидността или допустимостта на въззивното решение. В случая обаче не съществува вероятност обжалваното въззивно определение да е нищожно или недопустимо, затова касационното обжалване не може да се допусне на това основание. Според настоящия състав институтът на командироване на съдии не е свързан с валидността на постановените от тях или при тяхно участие актове. Както се приема в теорията и в мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012 г. по т. д. № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, нищожно е това съдебно решение, което е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение. Участието на командирован съдия в съдебния състав или постановяване на еднолично решение от командирован съдия не води до нищожност на съдебното решение, тъй като институтът на командироването е предвиден в Закона за съдебната власт. Командированият съдия притежава същия статут и същата правораздавателна компетентност, каквато притежават и съдиите от съответния съд. Съставът на ВКС не намира за необходимо да уважава искането на жалбоподателите за сезиране на Конституционния съд с питане дали институтът на командироването е противоконституционен. На следващо място – наличието на основание за отвод на съдия и нарушението на изискването за самоотвод в хипотезата на чл.22, ал.2 ГПК не би могло да доведе до нищожност на постановения съдебен акт. В този случай съдебният състав е законен, но постановеното решение може да бъде атакувано като неправилно поради съмнение за предубеденост – в този смисъл мотивите на Тълкувателно решение № 13 от 1976 г. на ВС, ОСГК и решение № 53 от 26.07.2018 г. по гр. д. № 1229/2017 г., на ВКС, II г. о. В настоящия случай обаче въпросът за предубедеността, а и въобще за отвода по чл.22 ГПК не стои, тъй като съдия К.Тагарева, която е член на състава, постановил обжалваното определение, не се е произнасяла по съществото на предявения иск по чл.108 ЗС или по въпроса по чл.247 ГПК за правилното изписване на номерацията на процесните имоти, а се е произнасяла единствено по въпроса дали правилно е издаден изпълнителен лист за разноски по гр. д. № 486/2011 г. на Елховския районен съд, образувано по същия спор за собственост, но преди отмяната на влязлото в сила решение по това дело на основание чл.304 ГПК; по жалба по чл.435 ГПК срещу действия на ЧСИ във връзка с този спор и за определяне на друг равен съд при условията на чл.23, ал.3 ГПК.
Не съществува също така вероятност обжалваното определение на въззивния съд да е недопустимо поради това, че ответниците в производството по чл.64, ал.2 ГПК И. М.Т.-Г., Т. М.Т. и Б. Х.Т. не са били уведомени за подадената частна жалба от Г. Г. и не са могли да вземат участие във въззивното частно производство, образувано по тази жалба. На първо място – този порок, дори да съществува, не би могъл да доведе до недопустимост на въззивното определение. Според задължителната практика – ППВС № 1/10.11.1985 г. и ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, недопустимо е това съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване и ако съдът е бил десезиран. Недопустимо е и решението, когато съдът е разгледал непредявен иск. В случая не се твърдят такива пороци. На второ място – частният жалбоподател Г. Г., който единствено е легитимиран да подаде настоящата частна касационна жалба, тъй като само той е подал молба по чл.64, ал.2 ГПК и само него обвързва отказът на първата и на втората инстанция да уважи искането му по тази молба, не е легитимиран да се позовава на нарушение на чужди права – правата на ответниците в това производство И. Г., Т. Т. и Б. Т.. Затова той не може да иска допускане на касационно обжалване, основавайки се на нарушението на чужди процесуални права.
Не съществуват основания за допускане на касационно обжалване и по въпроси № 3 и № 5-10, поставени във връзка с оплакванията за неправилност на определение № 211 от 20.06.2019 г. по ч. гр. д. № 180/2019 г. на Ямболския окръжен съд. Тези въпроси най-общо са свързани с тезата на жалбоподателя, че поради неправилно прилагане на чл.41, ал.2 ГПК, той не е бил уведомен от съда за постановяване на решението по чл.247 ГПК и това обуславя основателност на молбата по чл.64, ал.2 ГПК за възстановяване на пропуснатия срок за обжалване на това решение. Въпросите, в обобщения им вид, съдържащ се под № 3, са обуславящи за изхода на делото, но по тях не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. Липсва противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Част от посочената практика на ВКС е неотносима към правния спор по настоящото дело, тъй като представлява определения, с които съдии от ВКС се отвеждат от разглеждане на конкретни дела – определение № 196 от 13.05.2019 г. по гр. д. № 881/2019 г. на III-то г.о.; определение № 204/15.05.2019 г. по гр. д. № 4706/2018 г. на III-то г.о.; определение № 219 от 28.05.2019 г. по гр. д. № 4116/2018 г. на III-то г.о.; и определение № 20 от 04.02.2011 г. по гр. д. № 1217/2010 г. на III-то г.о. В решение № 40 от 30.03.2015 г. по гр. д. № 4679/14 г. на II-ро г.о. се съдържа отговор на въпроса дали е допустимо да се приложи чл.41, ал.2 ГПК, когато призовката не съдържа данни, че лицето е напуснало адреса и не живее на същия. Съдът е дал отрицателен отговор на този въпрос. Даденото разрешение обаче не може да се приложи по настоящото дело, затова не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По настоящото дело жалбоподателят Г. Л. Г. сам е избрал да не получава призовки, поради което не може да се позовава на нарушения на съда по прилагането на чл.41, ал.1 и ал.2 ГПК. От конституирането му като страна в производството на 30.12.2015 г. неговият адрес е бил посетен над 50 пъти, без да е връчена призовка или съобщение по делото на него или на съпругата му И. М.Т.-Г., която също е страна. Самото производство по чл.64, ал.2 ГПК е лишено от правен интерес. То е образувано по искане на Г. Г. за възстановяване на срока за обжалване на решението по чл.247 ГПК, с което са отстранени очевидни фактически грешки в основното решение по делото, с което е бил уважен иск по чл.108 ЗС, предявен срещу Г. Л. Г., И. М.Т.-Г. и други лица. Грешките се състоят в изписване на номерата на процесните имоти – вместо …. – ….; вместо …. – ….; вместо …. – ….; вместо …. – …. Искането за отстраняване на очевидни фактически грешки е направено от И. М.Т.-Г., а жалбоподателят Г. Л. Г. е отправил до съда аналогично искане с молба от 20.03.2018 г. Следователно – липсва въобще правен интерес от обжалване на решението по чл.247 ГПК, което изцяло удовлетворява молбите на Г. Л. Г. и И. М.Т.-Г., затова липса и интерес от производството по чл.64, ал.2 ГПК за възстановяване на срока за обжалване на това решение. Нещо повече – към молбата по чл.64, ал.2 ГПК Г. Л. Г. не е представил и изискуемата от чл.65, ал.2 ГПК жалба срещу решението по чл.247 ГПК, като няма как да се обжалва решение, което изцяло удовлетворява подадената преди това на 20.03.2018 г. молба. На следващо място – жалбоподателите не са посочили актове на Конституционния съд на РБ или на СЕС, поради което не възниква основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Те не са обосновали и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а това е достатъчно основание да се откаже допускане на касационно обжалване, съгласно приетото в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. И на последно място – липсва основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност, което също не е обосновано от жалбоподателите.
Въпрос № 4, освен че е неразбираем, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК да поставя обобщен правен проблем, поради което и по него не може да се допуска касационно обжалване.
И на последно място – последният въпрос, поставен във връзка определението на съда от 13.12.2018 г. за отказ да се допуснат доказателства в производството по чл.64, ал.2 ГПК, е неотносим към спора по настоящото дело, което има предмет единствено крайния съдебен акт в това производство – определение № 211 от 20.06.2019 г. по ч. гр. д. № 180/2019 г. на Ямболския окръжен съд. Затова по този въпрос също не може да се допусне касационно обжалване.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 211 от 20.06.2019 г. по ч. гр. д. № 180/2019 г. на Ямболския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: