1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 569
София, 14.12.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 2279 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 64 от 14.02.2018 г. по в. гр. д. № 676/2017 г. на Софийския окръжен съд е отменено решение № 81 от 20.06.2017 г. по гр. д. № 237/2016 г. на Самоковския районен съд и е постановено друго, с което е уважен предявеният от С. Г. И. срещу [община] положителен установителен иск за собственост на ПИ с идентификатор 46276.1.107 по КК и КР на [населено място] църква, [община], с начин на трайно ползване ливада и площ от 1,891 кв. м.
Въззивният съд е приел, че процесният имот е бил възстановен на ищцата по реда на ЗСПЗЗ с решение № 15-47/28.07.2015г. на ОСЗ С.. Същевременно ответната община се легитимира като собственик на имот № 000009 в същото землище, с площ от 150,965 дка, за който през 2002 г. е съставен акт за частна общинска собственост на основание чл.2, ал.2, т.4 ЗОС, в действащата към този момент редакция, според която общинска собственост са имотите, които са възстановени на общината по силата на специални закони. Основание за издаване на акта за общинска собственост е решение № 1 МЦ/11.09.1995 г. на ПК С., с което на общината се възстановява пасище от 150,965 дка. Съдът е приел, че има идентичност между ливадата с площ от 1,891 кв. м., за която предявява претенции ищцата, и имот № 000009 с площ от 150,965 дка, за който е издаден актът за частна общинска собственост. За да уважи предявения установителен иск за собственост на С. И. въззивният съд се е позовал на конститутивното действие на решението на ОСЗ от 2015г., с което й е възстановена собствеността върху спорния имот. Прието е, че общината няма противопоставими права върху този имот – нито по реституция, нито на евентуално въведеното основание по чл.19 ЗСПЗЗ. Не са били налице материалните предпоставки на ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността на общината. До този извод въззивният съд е достигнал при обсъждане на представеното по делото писмо на ОСЗ С., според което решение 1 МЦ/11.09.1995 г. на ПК С. не съществува /представеното по делото копие е подписано само от секретар и един член/ и че с решение № 316 от 10.06.2003 г. е постановен отказ за възстановяване на собствеността върху всички имоти, заявени по реда на ЗСПЗЗ от [община]. Прието е също, че общината може да придобие по реда на чл.19 ЗСПЗЗ само онези земеделски земи, които не са били заявени за възстановяване, а настоящият имот не попада в тази категория.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от [община].
Жалбоподателят счита, че въззивното решение е постановено в нарушение на процесуалната преклузия по чл.266, ал.1 ГПК. Първоинстанционният съд разпределил доказателствената тежест, но въпреки дадените указания ищцата не поискала допускането на експертиза за установяването на идентичност между имота, за който тя претендира, и имота на общината, за който е издаден акт за общинска собственост. При това положение било недопустимо във въззивното производство да се допуска такава експертиза, тъй като тя не е свързана нито с нови обстоятелства и нови доказателства, нито с процесуални нарушения на първата инстанция във връзка с попълване на делото с доказателства.
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следния въпрос: може ли, въпреки настъпилата преклузия в първата инстанция, въззивният съд да допусне да се поправят пропуските на страните и да се попълва делото с отнасящи се до спора доказателства, като допусне изслушването на СТЕ, без да са налице основанията по чл.266 ГПК. По този въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение № 284/21.07.2010 г. по гр. д. № 378/2009 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 429/21.06.2010 г. по гр. д. № 1151/2009 г. на ВКС, I г. о.; решение № 466 от 27.05.2010 г. по гр. д. № 1297/2009 г.на ВКС, I г. о.; определение № 520/16.05.2011 г. по гр. д. № 51/2011 г. на ВКС, II г. о. ; определение № 186 от 23.02.2017 г. по гр. д. № 2456/2016 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 42 от 05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на ВКС, IV г. о. Ответникът в производството С. Г. И. оспорва жалбата. Счита, че не е налице основание за допускането й до разглеждане по същество от ВКС.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което не е изключено от касационен контрол съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Поставеният от жалбоподателя правен въпрос е свързан с обстоятелството, че първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск единствено по съображение, че не е доказана идентичността между процесния имот и имота, за който общината се легитимира с акта за общинска собственост. По въпроса за идентичността районният съд е изложил две групи съображения: че представеното по делото удостоверение № ПО-08-84/751 от 10.09.2016 г. на ОСЗ С. не обвързва съда, защото службата няма компетентност да дава заключение за идентичност на имоти, както и че е немислимо имот с площ от 150,965 дка да е идентичен с друг имот с площ 1,891 дка, тъй като идентичността трябва да обхваща идентичност по площ и граници. Във въззивната жалба е поискано назначаване на експертиза и съдът е уважил това искане, като приетото заключение на вещото лице е категорично, че идентичност е налице.
Поставеният от жалбоподателя въпрос за процесуалната преклузия по чл.266 ГПК е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е свързан с преценката дали са законосъобразни действията на въззивния съд по допускане на експертиза, каквато не е била поискана от ищцата пред първата инстанция. По този въпрос обаче не е налице поддържаното от жалбоподателя основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Действията на въззивния съд съответстват на приетото в т.3 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според дадените в него разяснения въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. При тези условия въззивният съд може да допусне експертиза и служебно, без да има изрично искане за това във въззивната жалба. В настоящия случай са били налице първите две хипотези за допускане на експертиза от въззивния съд – допуснато процесуално нарушение от районния съд и необоснованост на единия от изводите му в обжалваното решение. Ищцата е считала, че установява идентичността на имотите с представеното от нея и неоспорено от ответника удостоверение № ПО-08-84/751 от 10.09.2016 г. на ОСЗ С., според което имот с идентификатор 46276.1.107 по КК е образуван от имот № 46276.1.97, който е идентичен с имот 000009 по предходния план на [населено място] църква. Ако е считал, че това доказателство не е годно да установи идентичност между тези имоти, първоинстанционният съд е следвало да укаже това на страната на основание чл.146, ал.2 ГПК. Липсата на такова указание представлява нарушение по чл.146, ал.2 ГПК и е основание за въззивния съд да назначи експертиза за установяване на идентичността. На второ място – необоснован е изводът на районния съд, че не е установена идентичността между процесния имот и имота по акта за общинска собственост, тъй като те не са напълно идентични по граници и площ. От значение за изхода на делото е дали има частично припокриване на процесния имот и пасището от 150,965 дка и именно в този аспект съдът е следвало да търси идентичност. Необоснованият извод за липса на идентичност също дава основание на въззивния съд да назначи експертиза.
Посочената от жалбоподателя практика на ВКС не разкрива противоречие с въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Решение № 284/21.07.10 г. по гр. д. № 378/2009 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 42 от 05.03.14 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на ВКС, IV г. о. изрично предвиждат възможност въззивният съд да допусне ново доказателство, в случай на нарушаване на чл.146, ал.2 от страна на първата инстанция. В същия смисъл е и решение № 54 от 25.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3066/2013 г., IV г. о. Обжалваното въззивно решение изцяло съответства на тази практика на ВКС. Отделно от тава в решение № 217 от 12.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1756/2016 г., I г. о., е прието /макар и не по повод въпрос по чл.280, ал.1 ГПК/, че въззивният съд може по искане на въззивника или служебно да допусне експертиза за идентичност на имоти, когато счете, че представените в първата инстанция писмени доказателства не са достатъчни за установяването й. Въззивното решение по настоящото дело е в пълно съответствие с този извод на ВКС. Решение № 429/21.06.2010 г. по гр. д. № 1151/2009г. на ВКС, I г. о., е неотносимо към настоящия случай, тъй като разглежда въпроса дали следва да бъде спазен чл.146, ал.2 ГПК по отношение на ответник, който не е подал в срок писмен отговор на исковата молба /настоящият случай не е такъв/. Неотносимо е и решение № 466 от 27.05.2010 г. по гр. д. № 1297/2009 г. на ВКС, I г. о., което разглежда ограничението на чл.266 ГПК във връзка с разпоредбата на чл.267, ал.2 ГПК, която регламентира възможността за повторно изслушване на свидетели и вещи лица от въззивната инстанция – въпрос, който не се поставя по настоящото дело. И на последно място – посочените от жалбоподателя определения № 520/16.05.2011 г. по гр. д. № 51/2011 г. на ВКС, II г. о. и № 186 от 23.02.2017 г. по гр. д. № 2456/2016 г. на ВКС, IV г. о. са постановени в производство по чл.288 ГПК и не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване, съгласно приетото в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
При този изход на делото на ответника следва да бъдат присъдени разноските за ВКС – 700 лв. адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 30.04.2018 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 64 от 14.02.2018 г. по в. гр. д. № 676/2017 г. на Софийския окръжен съд.
ОСЪЖДА [община] да заплати на С. Г. И. от [населено място] църква, [община], сумата от 700лв. разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: