7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 443
София, 01.10.2018 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 637 от 2018 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№148989/07.11.2017г., подадена от Л. С. А. чрез пълномощника ? адв.М. К., срещу решение №4586/26.06.2017г., постановено от Софийски градски съд, ГО, II-В въззивен състав по в.гр.д.№773/2010г., с което е оставено в сила решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Л. С. А. /конституирана по реда на чл.120 ГПК-отм. в правата на починалата Е. Я. Б./ срещу И. Б. Г., С. Б. Г. /конституирани по реда на чл.120 ГПК-отм. в правата на починалите Б. И. Г. и Д. Н. Г./ и Столична община иск с правно основание чл.7 ЗВСОНИ – за обявяване за нищожен на договор от 18.06.1958г. за продажба на държавен жилищен имот, с който държавата е продала на Б. И. Г. и Д. Н. Г. апартамент на първи надпартерен етаж, в ляво, в сградата на [улица], състоящ се от две стаи, хол и кухня, на 72.64кв.м., заедно със 10/100 ид.части от общите части на сградата и мястото, съставляващо парцел 15, кв.328 по плана на [населено място], м.“Центъра“, заедно с прилежащите към него таванско и зимнично помещения, и за възстановяване правото на собственост на Л. С. А. върху 5/6 ид.части от този имот.
В изложението към подадената от касационна жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС в тълкувателни решения /ТР №1 от 04.01.2001г. по тълк.д.№1/2000г. на ОСГК и ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк.д.№,/2012г. на ОСГТК на ВКС/, по въпросите относно задължението на въззивния съд по чл.235, ал.2 ГПК да обоснове решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона, както и относно задължението на въззивния съд да действа като инстанция по същество на спора, а не като контролно-отменителна, да разреши повторно материалноправния спор и да установи фактическите твърдения на страните чрез собствена преценка на събраните доказателства.
Касаторът поддържа също така, че въззивният съд не се е съобразил с установената практика на ВКС /решение №1392/20.09.2002г. по гр.д.№2404/2002г. на Четвърто ГО на ВКС; решение №818/24.04.1997г. по гр.д.№159/1997г. на Четвърто ГО на ВКС; решение №31/03.02.1999г. по гр.д.№455/1998г. на Петчленен състав на ГК на ВКС; решение №20/04.05.2012г. по гр.д.№1042/2010г. на Второ ГО на ВКС/ по въпросите:
-какъв смисъл е вложен в израза „натоварено от председателя на изпълнителния комитет на народния съвет длъжностно лице“ с оглед валидността на извършеното от него действие по подписване на договор за покупко-продажба на недвижим имот, съгласно нормите и духа на Наредбата за продажба на жилища от държавния жилищен фонд, предоставен на народните съвети, обн.ДВ.бр.39 от 14.05.1957г. в тази ? редакция;
-ако се приеме, че не е необходимо изрично упълномощаване, изразено в заповед или друг акт, кой има право да определи кръга на „натоварените длъжностни лица“, в случая-посоченият в нормативния акт орган /председател на ИК на СГНС/ или и други ръководители или ръководни органи;
-компетентно ли е ръководството на Б. РНС да промени кръга на лицата, определени от ИК на СГНС, „натоварени“ с правото да пописват договорите за продажба на държавни недвижими имоти;
-допустимо ли е упражняването на даденото с нормативния акт правомощие на лице, което не е ангажирано пряко с дейността „Недвижими имоти и собственост“ на народния съвет.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба И. Б. Г. и С. Б. Г. чрез пълномощника си адв.М. Р., изразяват становище, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:
По реда на чл.7 ЗВСОНИ е предявен иск за прогласяване нищожност на договор за покупко-продажба на жилищен имот, сключен на 18.07.1958г. и възстановяване правото на собственост върху същия имот, с твърдения, че договорът е сключен в нарушение на реда за продажба на държавните недвижими имоти и при използване от купувачите на служебното им и партийно положение.
С обжалваното решение е прието, че така предявеният иск е неоснователен.
Прието е, че договорът е сключен по реда на действащата тогава Наредба за продажба на жилища от държавния жилищен фонд, предоставен на народните съвети /отм./. Прието е, че по делото е установено, че купувачът Б. Г. е имал качеството „наемател“ и именно в това качество имотът му е продаден.
За неоснователни са приети доводите, че приобретателите не са отговаряли на изискванията за закупуване на имота. Прието е, че изискването за картотекиране като нуждаещи се съгласно чл.11 от Наредбата е предвидено само по отношение на желаещите да закупят жилище, в което не са наематели и в настоящия случай е неприложимо. Взето е предвид обстоятелството, че кандидат-купувачите са били четиричленно семейство, че нямат собствено жилище в [населено място], нито другаде, както и че имат местожителство в този град, с оглед на което е прието, че са отговаряли на изискванията на чл.7 от Наредбата.
Прието е, че не е установено да е допуснато нарушение, изразяващо се в подписването на договора от името на държавата от лице, което не е овластено да я представлява. Посочено е, че съгласно чл.4, ал.1 от Наредбата договорите да продажба на държавни имоти се сключват от председателя на ИК на съответния народен съвет или от натоварено от него длъжностно лице, като натоварването по смисъла на тази разпоредба представлява фактическо действие, за което не е предвидена специална форма, поради което възлагането на действия за подписване на договора за продажба може да стане не само чрез изрично писмено овластяване, а и просредством други начини на управление и организация на работата на народния съвет. С оглед на това тълкуване, съответстващо на даденото от ВКС в постановено по реда на чл.290 ГПК решение №20/04.05.2012г. по гр.д.№1042/2010г. на Второ ГО на ВКС, въззивният съд е приел, че за надлежно овластен следва да се счита и зам.председателят на ИК на съответния РНС, определен чрез разпределяне на функциите между отделните ресорни ръководители и без да е бил изрично упълномощен.
В случая е прието, че от преписката по продажба на процесния имот се установява, че след взетото решение на ИК на СГНС, сключването на договора е било изпратено по компетентност на съответния РНС-Б. РНС, като не се спори и е видно от договора, че същият е подписан за държавата-продавач от Б. Б. в качеството му на зам.председател на ИК на Б. РНС и като основание за това е указано решение на ИК на СГНС от 23.05.1957г. Прието е за установено от приложения по преписката протокол от 23.05.1957г., че с въпросното решение е постановено договорите за продажба на държавни имоти да се подписват от председателя на ИК или вместо него от началника на отдел „Жилищно стопанство и държавни имоти /ЖСДИ/“ при ИК на СГНС, като подписалият договора Б. Б. не е попадал в кръга на така определените лица, доколкото нито е бил председател на ИК на Б. РНС, нито има данни да е изпълнявал длъжността началник на отдела „ЖСДИ“. Прието е обаче, че от представения по делото протокол №6 от 29.02.1956г. на Б. РНС се установява, че Б. Б. е бил натоварен при разпределяне на функциите между заместник-председателите да отговаря за отдел „Жилищна комисия“, т.е. че същият е бил овластен с оглед възложените му ресорни функции да изпълнява действия вместо председателя по отношение на продажбата на държавни жилищни имоти по местонахождение на РНС.
Така изложените от въззивния съд съображения досежно понятието „натоварено с определени функции длъжностно лице“ съответстват на установената към настоящия момент трайна и непротиворечива практика на ВКС по приложението на Наредбата за продажба на жилища от държавния жилищен фонд, предоставен на народните съвети /отм./, допускаща овластяването и на други длъжностни лица с функции по сключване на договорите за продажба, съдържаща се и в решение №20/04.05.2012г. по гр.д.№1042/2010г. на Второ ГО на ВКС.
Соченото от касатора решение №818/24.04.1997г. по гр.д.№159/1997г. на Четвърто ГО на ВКС визира изискванията на НПЖДЖФ, т.е. друг нормативен акт и освен това даденото от ВКС разрешение касае различна фактическа обстановка. Същият извод следва и по отношение насоченото от касатора решение №31/03.02.1999г. по гр.д.№455/1998г. на Петчленен състав на ВКС – даденото разрешение е основано на липсата на възможност за делегиране на права по реда на НПЖДЖФ за вземане на решение за продажба на държавно жилище, докато по настоящето дело поставеният въпрос спорът не е затова, дали решението за продажба на държавното жилище /административно-правният елемент от сложния фактически състав по продажбата/ е взето от компетентно лице, а дали договорът за продажба /гражданско-правният елемент от сложния фактически състав по продажбата/ е подписан от компетентно лице. По тези два въпроса правната уредба е съществено различна: съгласно чл.14 от НПЖДЖФ от 1967 г. и чл.3 от НПЖДЖФПНС от 1957 г. по отношение на вземането на решение за продажба на държавни жилища не е предвидена възможност за делегиране на правата на компетентния да взема такива решения орган на трето лице, докато съгласно чл.15 от НПЖДЖФ от 1967 г. и чл.4 от НПЖДЖФПНС от 1957 г. при подписването на договора за продажба е предвидена възможност за такова делегиране на права- тези договори могат да се подписват или от председателя на ИК на НС или от друго натоварено длъжностно лице. Подобно разграничение на хипотезите последователно се провежда от ВКС в неговата практика – в решение №20/04.05.2012г. на състав на Второ ГО на ВКС по гр.д.№1042/2011г. е прието, че делегиране на правомощия е възможно единствено при осъществяването на гражданскоправния елемент от фактическия състав на покупко-продажбата, а именно подписването на договора /както и в настоящия случай/, в който случай органът, който сключва договора въз основа на вече утвърдено решение за извършване на продажбата /при вземането на което делегация на правомощия е недопустима/, действа като равнопоставен субект на гражданското правоотношение. Даваните от практиката разрешения, на които касаторът се позовава, касаят невъзможността за прехвърляне на правомощия при осъществяването на административно-правните елементи от фактическия състав на покупко-продажбата, каквато хипотеза обаче в настоящия случай не е налице.
Обобщение на практиката на ВКС по така поставените въпроси се съдържа и в решение №140/23.11.2015г. на състав на Второ ГО на ВКС, постановено по гр.д.№2725/2015г., с което е възприето становището, изразено в решение № 419 от 19.07.2010г. по гр.д. № 389/2009г. на І г.о. на ВКС, съобразяващо практиката на ЕСПЧ в решението от 15.03.2007г. по делото В. и др. срещу България по жалби №№ 43278/1998г., 45437/1999г., 48014/1999г., 48380/1999г., 51362/1999г., 53367/1999г., 60036/2000г., 73465/2001г. и 194/2002г., досежно преценка кои нарушения на нормативни актове при покупко-продажба на държавни жилища, обуславят отнемане на собствеността на купувачите. Според него при добросъвестност на купувачите, придобили държавното жилище без да се възползват от положението, което са заемали в обществото, както и когато няма съществено нарушение на материалноправни разпоредби, а само дребни административни пропуски, за които вина носи администрацията, а не приобретателите, те не могат да бъдат лишавани от своята собственост. Даденото от въззивния съд разрешение съответства на така даденото тълкуване, поради което следва да се приеме, че поддържаното основание за допускане на касационно обжалване не е налице.
Постановявайки решението си, въззивният съд е обсъждал събраните по делото доказателства, съдържащи данни за релевантните към всеки спорен въпрос факти и обстоятелства – обсъдил е доказателствата, касаещи активната материалноправна легитимация на първоначалния ищец Е. Я. Б., както и осъществилото се след смъртта ? правоприемство по завещание; доказателствата, относими към факта на придобиване правото на собственост върху имота от С. С. Б. /наследодател на Е. Я. Б./, към отчуждаване на имота по реда на ЗОЕГПНС, както и към извършената на 18.08.1958г. продажба; доказателствата, относими към спазването на изискванията на Наредбата спрямо кандидат-купувачите, както и към спазването на процедурата по самата продажба; изложил е съображенията си за значението на така установените факти за правния спор, както и за правните последици от осъществяването им; подвел е така установените факти и обстоятелства под изискванията на съответната правна норма, с оглед на което е извел и изводите си по твърденията за допуснати нарушения на закона при сключването на договора за покупко-продажба.
Така извършеното от въззивния съд обсъждане и анализ на събраните доказателства съответства на установените в съдебната практика критерии, вкл. и на практиката на ВКС и посочените в изложението ТР №1 от 04.01.2001г. по тълк.д.№1/2000г. на ОСГК и ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк.д.№1/2012г. на ОСГТК на ВКС-всички доказателства, съдържащи данни за осъществяването на релевантни за спора факти и обстоятелства са обсъдени и анализирани и е отчетено значението на така установените факти за правния спор.
В съответствие с практиката на ВКС / решение №230/10.11.2011г. по гр.д.№307/2011г. на ІІ ГО на ВКС; решение №123/28.05.2014г. по гр.д.№7750/2013г., І ГО на ВКС; решение №57/19.05.2017г. по гр.д.№3457/2016г., Първо ГО на ВКС и др./ въззивният съд се е произнесъл по всички наведени пред него доводи за допуснати нарушения на закона при сключването на договора за покупко-продажба, с оглед на което следва да се приеме, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК в действащата към момента на подаване на касационната жалба редакция на тази разпоредба.
По отношение на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК в действащата към момента на подаване на касационната жалба редакция на тази разпоредба /противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз/ не са изложени каквито и да е доводи, които да обосновават необходимост от обсъждане на това основание.
Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото по поставените въпроси е налице трайно установена и непротиворечива съдебна практика.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение №4586/26.06.2017г., постановено от Софийски градски съд, ГО, II-В въззивен състав по в.гр.д.№773/2010г. по подадената от Л. С. А. касационна жалба.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: