О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 481
София, 22.10.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д. № 1303 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 263 от 07.12.2017 г. по в. гр. д. № 425/2017 г. на Великотърновския апелативен съд е потвърдено решение № 255 от 30.06.2017 г. по гр. д. № 892/2016 г. на Великотърновския окръжен съд, с което е бил отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма] и [фирма] иск по чл.440 ГПК за признаване за установено, че длъжникът в изпълнителното производство [фирма] не е собственик на процесните имоти: 1. ПИ с идентификатор 10447.514.160 по КК и КР на [населено място], с площ от 2474 кв. м., ведно с изградената в него сграда с идентификатор 10447.514.160.1 и 2. магазин с площ 60 кв. м., находящ се в [населено място], [улица].
От фактическа страна по делото е прието следното:
На 06.08.2013 г. е била наложена възбрана върху процесните имоти за обезпечаване на бъдещ иск на [фирма] срещу [фирма] (с променено наименование [фирма]) за неплатени суми по договор за наем от 27.12.2007 г. и анекс към него от 01.03.2010 г. С влязло в сила съдебно решение искът за заплащане на наем е бил уважен за сумата от 123 434,06 лв., законната лихва върху сумата, както и неустойка в размер на 17 300 лв. Въз основа на изпълнителен лист от 17.04.2015 г. е било образувано изпълнително дело за събиране на тази сума. Междувременно длъжникът [фирма], с променено наименование [фирма], е вписало на 06.03.2014 г. особен залог на търговското си предприятие. На 15.10.2015 г. заложният кредитор [фирма] е вписал в ЦРОЗ заявление за пристъпване към изпълнение срещу предприятието на залогодателя като съвкупност. С нотариален акт от 20.11.2015 г. заложният кредитор е продал на ищеца по настоящото дело [фирма] процесните недвижими имоти.
При тези данни от правна страна въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл.440 ГПК е процесуално допустим, тъй като е налице висящо изпълнително производство за събиране на парично вземане, насочено върху имущество, върху което трето за изпълнението лице заявява права и твърди, че то не принадлежи на длъжника. Искът обаче е неоснователен, тъй като извършената продажба по реда на ЗОЗ, от която черпи права ищецът, е непротивопоставима на взискателя в изпълнителното производство [фирма], който преди вписване на особения залог е вписал възбрана върху същите имоти. Прието е, че продажбата по ЗОЗ на недвижим имот, включен в имуществото на търговското предприятие, е деривативен придобивен способ и след извършването й не се вдигат наложените преди това възбрани, като те произвеждат типичното за тях действие.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от [фирма].
Жалбоподателят поддържа, че черпи права върху процесните имоти от продажба, извършена по реда на чл.37, ал.1, вр. чл.32 ЗОЗ. Тази продажба се явява оригинерен придобивен способ, затова жалбоподателят е станал собственик на процесните имоти, които е придобил без тежести. Правата на взискателя в изпълнителното производство [фирма] не могат да се противопоставят на правата, придобити от жалбоподателя по реда на чл.37, ал.1 ЗОЗ. При тази покупко-продажба жалбоподателят е заплатил реалната цена на имотите.
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса оригинерен или деривативен способ за придобиване на собственост върху имота е продажбата на недвижим имот като част от заложено по реда на ЗОЗ търговско предприятие и съответно дали с извършването на проданта по реда на ЗОЗ се погасяват наложени възбрани и/или вписани ипотеки върху имота.
Ответникът в производството [фирма] оспорва жалбата. Счита, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване, тъй като по поставения въпрос има установена непротиворечива практика на съдилищата. По същество счита жалбата за неоснователна.
Ответникът [фирма] не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение, което не попада в ограничението на чл.280, ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Поставеният от жалбоподателя правен въпрос е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г., тъй като стои в основата на обжалваното въззивно решение. Към настоящия момент обаче той не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
След подаване на касационната жалба е прието Тълкувателно решение № 1 от 10.07.2018 г. по т. д. № 1/2015 г. на ОСГТК на ВКС. В т.2 на това решение е даден отговор на поставения от жалбоподателя въпрос. Прието е, че продажбата на недвижим имот като част (елемент) от заложено по реда на ЗОЗ (в редакция до приемане на ЗИДЗОЗ с ДВ, бр. 105/2016 год.) търговско предприятие е деривативен придобивен способ. Вписаните ипотеки и възбрани се запазват.
Обжалваното въззивно решение съответства изцяло на приетото в тълкувателното решение. Сделката по чл.37, ал.1 ЗОЗ, от която черпи права жалбоподателят, е приета за деривативен придобивен способ, като вписаните преди нея възбрани се запазват. Това означава, че в случая намират приложение чл.401, вр. чл.452 ГПК и чл.32а, ал.1 ЗОЗ, като на взискателя в изпълнителното производство [фирма], който е вписал обезпечителна възбрана и е насочил принудителното изпълнение по ГПК преди вписване на заявлението за пристъпване към изпълнение по ЗОЗ, извършената продажба по ЗОЗ не може да се противопостави. Затова не може да се приеме, че съществува пречка за насочване на принудително изпълнение по реда на ГПК върху възбраненото имущество на длъжника [фирма], независимо от това, че междувременно е извършено разпореждане с това имущество по реда на ЗОЗ. При този изход на делото жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответника разноските за касационното производство – 2000 лв. адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 15.03.2018 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 263 от 07.12.2017 г. по в. гр. д. № 425/2017 г. на Великотърновския апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], ул.М.“ № 41, сумата от 2000 лв. разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: