О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 430
София, 25.09.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д. № 627 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 1246 от 20.10.2017 г. по в. гр. д. № 2350/2016 г. на Пловдивския окръжен съд е обезсилено решение № 248 от 21.07.2016 г. по гр. д. № 1170/2015 г. на Асеновградския районен съд, с което са били уважени предявените от [община] и [фирма] срещу Б. ставропигиална света обител „У. богородично“ – Бачковски манастир отрицателни установителни искове за собственост на поземлен имот с идентификатор № 02974.12.31 по КК и КР на [населено място], с площ от 2116 дка, при съседи: имоти № 02974.12.36; 02974.12.28, 02974.11.577; 02974.11.575; 02974.11.571; 02974.12.32 и 02974.12.38 и производството по исковете е прекратено.
Въззивният съд е приел, че липсва правен интерес от предявените искове. В кадастралната карта от 2004 г. процесният имот с идентификатор № 02974.12.31 е записан на името на ответника. Следващите изменения, извършени със заповеди № КД-14-16-408/24.06.2009 г. и № КД 14-16-1499/05.07.2010 г., не са влезли в сила. С тези изменения процесният имот е разделен на два нови имота, както следва: с първата заповед са обособени имот № 02974.12.52 с площ от 1410 кв. м. – за местен път, собственост на държавата и № 02974.12.53 с площ от 704 кв. м. – за местен път, собственост на [община]. С втората заповед имот № 02974.12.53 е заличен, като 137 кв. м. от него са придадени към имота на ответното дружество, нанесен с нов № 02974.11.653, а останалата част е заснета като нов обект – имот № 02974.11.654 с площ 567 кв. м. – за местен път, собственост на [община]. Въззивният съд е приел, че интересът от предявените искове е обоснован с твърдения за непълноти и грешки в кадастралната карта и кадастралните регистри спрямо действителното им състояние към момента на одобряването им, свързани със спор за материално право. Този спор следва да бъде разрешен чрез положителен установителен иск на претендиращите право на собственост върху спорните имоти. С предявяването на отрицателен установителен иск тази цел не може да бъде постигната, тъй като чрез него не може да се установи пространственият обхват на твърдяното от всеки един от ищците право на собственост върху конкретен имот, който следва да бъде нанесен в кадастралната карта.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена единствено от [община].
Жалбоподателят счита за неправилен извода на въззивния съд, че липсва правен интерес от предявените отрицателни установителни искове. По този въпрос въззивното решение влизало в противоречие с практиката на ВКС в тълкувателни решения, като била налице и очевидна неправилност. Позовава се на ТР № 8 от 27.11.2013г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС; ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС; решение № 294 от 20.06.2011 г. по гр. д. № 871/2010 г. на I-во г.о. и определение № 138 от 17.03.2014 г. по ч. гр. д. № 547/2014 г. на I-во г.о. В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпроса за допустимостта на отрицателния установителен иск, като жалбоподателят не е обосновал с какво разглеждането на конкретното дело от ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът в производството Б. ставропигиална света обител „У. богородично“ не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
На първо място – касационна жалба срещу въззивното решение е подадена единствено от [община]. Доколкото общината обосновава правен интерес от предявения отрицателен установителен иск единствено във връзка с твърдени собствени права върху онази част от процесния имот с идентификатор № 02974.12.31, от която с последващите невлезли в сила заповеди за изменение на КК и КР се обособява имот № 02974.11.654 с площ 567 кв. м. – за местен път, то следва, че само в тази част има валидно подадена касационна жалба. По отношение на останалата част от имот № 02974.12.31 въззивното решение е влязло в сила, тъй като касационната жалба на другия ищец [фирма] [населено място] е върната с влязло в сила определение.
Касационната жалба на [община] е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по спор за собственост, за което не е въведено ограничение за касационно обжалване с оглед цената на иска.
Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280 ГПК за допускане на касационното обжалване.
В жалбата си [община] се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Това основание жалбоподателят свързва със становището, че по въпроса за допустимостта на предявения иск въззивното решение противоречи на тълкувателната практика на ВКС. Следователно – в случая основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК не може да се разглежда като самостоятелно, тъй като се поглъща от основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС. Именно това основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва да бъде разгледано.
В основата на спора по настоящото дело стои твърдяна от ищците непълнота в действащата кадастрална карта от 2004 г., в която според тях не са нанесени техните имоти. Затова въпросът за допустимия иск, с който те могат да защитят твърдените права, е свързан с прилагането на ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС.
В мотивите, изложени към т.4 на ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, се разисква характерът на иска чл.53, ал.2, изр.2 ЗКИР (първоначална редакция), нов чл.54, ал.2 ЗКИР. Прието е, че той следва да се разглежда като положителен установителен иск, тъй като при отрицателен установителен иск не може да се постигне ефект на установяване на пространствения обхват на правото на собственост, претендирано от ищеца, с оглед правилното му отразяване в кадастралната карта. Въззивното решение изцяло съответства на тази принципна постановка, тъй като решаващите мотиви на съда за недопустимост на предявения отрицателен установителен иск са свързани с мотивите на т.4 на посоченото тълкувателно решение на ВКС. В случая, въпреки твърденията и данните по делото, че всеки от ищците счита себе си за собственик на имот, който не е нанесен в действащата кадастрална карта от 2004 г., предявеният иск за защита на право на собственост е отрицателен установителен иск, вместо иск по чл.54, ал.2 ЗКИР. Съгласно приетото в тълкувателното решение, отрицателният установителен иск е неподходящ и съответно – недопустим, доколкото с него не може да се постигне основната цел – установяване на пространствения обхват на правото на собственост върху претендираните имоти от ищците, с цел нанасянето им в кадастралната карта.
Въпросът за допустимия иск по настоящото дело не е пряко свързан с ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, което разглежда типичните случаи на отрицателните установителни искове за собственост, които не са свързани със спорове по чл.54, ал.2 ЗКИР. Но дори да се приеме, че това тълкувателно решение е пряко относимо към спора по настоящото дело, въззивното решение не му противоречи и затова не възниква основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В т. 1 на ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В настоящия случай жалбоподателят се позовава на първата предпоставка – самостоятелни права, които счита за доказани в процеса. В действителност по делото е доказано точно обратното – липсата на права на общината върху проектирания имот № 02974.11.654 с площ 567 кв. м. – за местен път. Този извод следва от множество данни. На първо място – според вещото лице Б. Й. при измененията на КК и КР от 2009 г. и 2010 г. общината не е представила документи за собственост на този имот. По настоящото дело също не е представен акт за общинска собственост или друг документ, който да установява собственическите права на общината. С приетото във въззивното производство заключение на вещото лице Б. Й. се опровергава твърдението на общината, че проектираният имот 02974.11.654 попада върху местен път II-86 /Б., Бачковски манастир, местност „К.“/. Но дори имотът да е част от този местен път, това не е аргумент за собственически права на общината. С влязло в сила решение № 919 от 22.06.2019г. по в. гр. д. № 2643/2015 г. на Пловдивския окръжен съд е отхвърлен предявеният от [община] срещу Б. ставропигиална света обител „У. богородично“ иск по чл.54, ал.2 ЗКИР по отношение на този местен път, при което е отречено правото й на собственост върху него към момента на създаване на КК и КР на [населено място] от 2004 г. Отделно от това в представените по делото писма № 53-00-3754/13.12.2007 г. на Фонд републиканска пътна инфраструктура и № 13-00-467/06.08.2008 г. на Министерство на транспорта се установява, че път II-86 не е част от републиканската пътна мрежа, нито е включен в списъка на общинските пътища на Република България, тъй като [община] не е представила документи за собственост. При тези данни крайният извод на въззивния съд, че [община] няма правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, съответства на т.1 на ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Неотносими към спора по настоящото дело са решение № 294 от 20.06.2011 г. по гр. д. № 871/2010г. на I-во г.о. и определение № 138 от 17.03.2014 г. по ч. гр. д. № 547/2014 г. на I-во г.о. Те не дават отговор на въпроса, който се поставя по настоящото дело – допустим ли е отрицателен установителен иск за собственост, когато въведените от ищеца твърдения обосновават правен интерес от предявяване на иск по чл.54, ал.2 ЗКИР.
Жалбоподателят не обосновава основанието по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК – не сочи с какво разглеждането на спора по настоящото дело ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Доколкото по въпросите, свързани с правния интерес от иска по настоящото дело, има тълкувателна практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено, основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване е изключено.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1246 от 20.10.2017 г. по в. гр. д. № 2350/2016 г. на Пловдивския окръжен съд в обжалваната от [община] част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: