6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 193
София, 17.04.2018 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети април през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 4175 от 2017 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№2759/04.08.2017г., подадена от ТПК“Н. У.“-с.Г. срещу решение №3791/13.07.2017г., постановено от Окръжен съд-Благоевград по в.гр.д.№417/2017г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд в обжалваната част, с която е признато за установено по отношение на ТПК, че Н. А. С. и Г. Б. С. са собственици на основание наследство и земеделска реституция на недвижим имот, представляващ друга селскостопанска територия от 6.750 дка в м.“К.“, записан като имот №041020 по картата на землището и индивидуализиран на комбинирана скица, представляваща приложение 26 на лист 186, том 8 по делото по светло зелен контур, както и в частта, с която решението на въззивния съд е изменено в частта му за разноските, сторени от ответниците пред първоинстанционния съд и кооперацията е осъдена да заплати сумата 956лв. разноски пред първата инстанция съобразно с уважената част от иска, а ответниците по касационна жалба са осъдени да заплатят на кооперацията сторените пред първоинстанционния съд разноски в размер на 946.50лв.
В изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК /в редакцията на ГПК, действаща към момента на подаване на касационната жалба/. Излагат се съображения, че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд се е произнесъл по въпроса допустимо ли е да се проведе пълно въззивно обжалване по делото от страна на въззивния съд, след като производството се развива по реда на §2, ал.1 ПЗР ГПК и по въпроса допустимо ли е осъществяването на косвен съдебен контрол за материална законосъобразност на решение за реституция на земеделски земи, когато на ищците, основаващи правата си от земеделската реституция се противопоставят права на ответника, придобити в периода от кооперирането на земята до реституцията. Поддържа се също така, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на други съдилища по въпроса допустимо ли е въззивният съд да откаже да уважи искане на страна за назначаване на тройна експертиза, направено при условията на чл.157, ал.2 ГПК/отм./ във вр. с §2, ал.1 ПЗР ГПК и свързано с доказване на направени от тази страна твърдения.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба Н. А. С. и Г. Б. С. изразяват становище, че не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендират присъждане на направените по делото разноски по приложен към отговора списък по чл.80 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:
Б. Г. С., починал в хода на първоинстанционното производство и заместен по реда на чл.120 ГПК/отм./ от наследниците си по закон Н. А. С. и Г. Б. С., е предявил срещу ТПК“Н. У.“-с.Г. иск за предаване собствеността и владението върху недвижим имот, представляващ друга селскостопанска територия от 6.750 дка в м.К., записана като имот №041020 по картата на землището с твърдението, че в качеството му на наследник на Г. Б. С. с решение №1569/09.06.2004г. на ОСЗ-с.Г. му е възстановено правото на собственост в съществуващи /възстановими/ стари реални граници, издадено след влизане в сила на решение №153 от 01.06.2004г., постановено по адм.д.№848/2003г. на Благоевградския окръжен съд.
Ответникът по така предявения иск е навел възражения за незаконосъобразност на решение №153/01.06.2004г. по адм.д.№748/2003г. и на решение №1569/09.06.2004г. на ОСЗ, вкл. възражение относно правото на собственост на наследодателя на предявилите иска лица към момента на включването на имота в ТКЗС, както и за наличие на пречки за въстановяване на собствеността поради застрояването на имота.
В обжалваното решение е прието, че възражението, касаещо правото на собственост на наследодателя Г. Б. С., не следва да се разглежда по съображения, че когато по иск за собственост, по който ищецът се легитимира с решение по чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ и ответникът не твърди, че той е бил собственик към момента на отнемането на собствеността, той не може да иска от съда да проведе косвен контрол за материална законосъобразност на решението на ОСЗ, като в тази хипотеза неговата правна защита срещу вещноправните последици на административния акт за реституция е на плоскостта на доказване наличието на отрицателните материалноправни предпоставки, с които законът свързва невъзможността за реално възстановяване на собствеността върху земеделските земи или чрез позоваване на нищожност на решението. Оспорването на правата на ищеца с твърдението, че неговият праводател не е бил собственик на възстановената земя към момента на кооперирането е прието от въззивния съд за недопустимо.
Така изложените от въззивния съд съображения съответстват на трайно установената и непротиворечива към настоящия момент практика на тричленните състави на ГК на ВКС – решение №71/15.07.2015г. по гр.д.№350/2015г., Второ ГО на ВКС, според която върху административни актове по възстановяване право на собственост по ЗСПЗЗ, включително и върху съдебно решение по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ и съдебно решение на административен съд, с което се упражнява пряк съдебен контрол върху административен акт в хода на реституционната процедура по ЗСПЗЗ, е допустим, само когато актовете се противопоставят на страна, която не е участвала в административното производство. В съответствие с практиката на ВКС е и изводът на въззивния съд за допустимите възражения по иск за собственост, предявен от лица, провели успешно реституция по ЗСПЗЗ срещу лица,които не заявяват собственически права върху имота към момента на обобществяването му- решение №885/13.12.2010г. по гр.д.№1468/2009г. на І ГО на ВКС; решение №426/21.07.2009г. по гр.д.№2713/2008г. на ІІ ГО на ВКС; решение №595/04.12.2009г. по гр.д.№3474/2008г. на ІІ ГО на ВКС; решение №329/27.04.2010г. по гр.д.№927/2009г. на І ГО на ВКС; решение №185/28.05.2010г. по гр.д.№65/2010г. на ІІ ГО на ВКС; решение №540/13.07.2010г. по гр.д.№1837/2009г. на І ГО на ВКС и решение №365/15.10.2010г. по гр.д.№1493/2009г. на ІІ ГО на ВКС; решение №37/06.04.2011г. по гр.д.№252/2010г. на І ГО на ВКС; решение №161/29.07.2014г. по гр.д.№6153/2013, І ГО; решение №101/02.04.2014г. по гр.д.№7301/2013г., І ГО на ВКС; решение №250/2013 от 08.05.2014г. по гр.д.№3215/2013г., ІІ ГО на ВКС , в които се приема, че по иск за собственост, основан на земеделска реституция, ответникът не може да оспорва легитимацията на ищеца с възражението, че неговият наследодател не е бил собственик на имота към момента на обобществяването му, ако самият той не заявява права върху имота към същия момент. Ответникът може да противопоставя на предявения иск само собствени права, които изключват правата на ищеца, но ответникът по иск за собственост, основан на земеделска реституция, не разполага с възражението, че възстановеният имот не е бил собственост на ищеца, респ. на негов наследодател, към момента на образуване на ТКЗС, тъй като на практика с това възражение се повдига спор за материално право по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, страни по който могат да бъдат само лица, които са заявили имота за възстановяване.
Въззивният съд е приел, че решението на ОСЗ не е нищожно, тъй като е в предвидената от закона форма и съдържа всички необходими реквизити-наименоване на органа, който го издава, наименование на акта, адресат на акта, фактически и правни основания за издаване на акта, разпоредителна част, в която се определят правата, дата и подписи на лицата, издали акта с означаване на длъжността им. Прието е, че решението е издадено от компетентен в териториално и материално отношение специализиран административен орган и е спазен чл.60а ППЗСПЗЗ, като не са нарушени и разпоредбите на З./отм./. С оглед на това е прието, че постановеното от ОСЗ решение е валидно и е породило реституционните си последици.
Така изложените от въззивния съд съображения съответстват на трайно установената и непротиворечива към настоящия момент практика на тричленни състави на ГК на ВКС, вкл. и по приложението на чл.60а ППЗСПЗЗ – решение №759/01.11.2010г. по гр.д.№1859/2009г. на І ГО на ВКС; решение №463/11 от 21.01.2012г. по гр.д.№13/2011г. на І ГО на ВКС; решение №193/17.08.2011г. по гр.д.№1068/2010г. на І ГО на ВКС; решение №912/18.01.2011г. по гр.д.№1753/2009г. на І ГО на ВКС; решение№750/04.11.2010г. по гр.д.№1749/2009г. на І ГО на ВКС; решение№460/27.05.2010г. по гр.д.№768/2009г. на І ГО на ВКС според която за да породи правните последици, към които е насочено-възстановяване на правото на собственост върху земеделска земя, решението на административния орган следва да отговаря на изискванията за валидност, едно от които е то да бъде подписано, а дали решението за възстановяване на правото на собственост върху земеделска земя по реда на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ е валидно, е въпрос и на фактическо установяване, след преценка за съответствие на административния акт със законоустановените изисквания.
Прието е също така, че по делото не е установено да са били налице пречки за възстановяване на собствеността от типа на посочените в чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ и чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ, тъй като не е доказано индивидуалното или комплексно застрояване на спорния имот към датата на постановяване на решението на ОСЗ-Г., а напротив заключението на тройната техническа експертиза на в.л.А. А., И. К. и С. К. е в обратната насока. С оглед на това е прието, че към момента на обобществяването имотът безспорно е бил със земеделски характер /по картата на Водния синдикат е означен като нива/ и няма данни това да е било променено към издаването на административния акт за реституция.
Така изложените от въззивния съд съображения съответстват на практиката на тричленните състави на ГК на ВКС по приложението на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ и чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ – решение №139/27.06.2011г. по гр.д.№1291/2010г. на ВКС,ІІ ГО; решение №865/23.06.2011г. по гр.д.№1533/2009г. на ВКС,І ГО; решение №277/2011г. от 12.01.2012г. по гр.д.№1140/2010г. на ІІ ГО на ВКС; решение №310/24.06.2010г. по гр.д.№494/2009г.; и решение №329/11.10.2011г. по гр.д.№1277/2010г. на І ГО; решение №243/04.12.2013г. по гр.д.№1139/2009г.,ІІ ГО на ВКС, според която не подлежат на възстановяване земеделски земи, намиращи се в границите на урбанизираните територии /строителните граници на населените места/ или извън тях, върху които има осъществени мероприятия по чл. 10б ЗСПЗЗ, вр. пар. 1в ДР ППЗСПЗЗ /изброяването е неизчерпателно/ или проведено мероприятие по чл. 24, ал. 2 ЗСПЗЗ, служещо за задоволяване на съответните важни държавни и обществени нужди. Налице е пречка за реституция и в хипотезите, при които, макар върху конкретния имот да няма изградени постройки и съоръжения, същият попада в очертанията на терен, включващ и други имоти, зает от проведено единно комплексно мероприятие. Ако имотът или част от него не е зает от строежи и съоръжения, не представлява прилежащ терен към строежи и съоръжения съобразно изискванията на строителните правила и нормативи и на хигиенните и противопожарни правила и не попада в очертанията на терена, зает от съответното проведено единно мероприятие, не е налице пречка за реституция. Преценката се прави при всеки конкретен случай.
Или, както е обобщено в решение №164/26.01.2017г. по гр.д.№5800/2016г., Първо ГО на ВКС, ако заявеният за възстановяване земеделски имот е застроен изцяло или отчасти със стопански сгради, преценката за това дали е подлежала на възстановяване застроената част следва да се направи при съобразяване на нормата на чл. 10б, ал.1 ЗСПЗЗ, която не съдържа изискване за законност на строителството. Различното приложното поле на нормите на чл. 10, ал.7 и чл. 10б, ал.1 ЗСПЗЗ, е подробно обосновано в решение № 376 от 12.03.2013 г. по гр.д. № 260/2012 г. на ВКС, І г.о. В него е прието, а в този смисъл е и константната практика на ВКС, че разпоредбата на чл. 10, ал.7 ЗСПЗЗ има предвид строителството на отделна сграда от физическо лице и в този случай се следи дали сградата е била започната или е била законно построена. За разлика от нея, нормата на чл. 10б, ал.1 ЗСПЗЗ визира осъществяване на мероприятие или застрояване на терена, които представляват комплекс от строителни дейности, прилага се както по отношение на земеделски земи в строителните граници, така и извън тях, и в тези случаи не съществува нормативно изискване за законност на строителството.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос допустимо ли е въззивният съд да откаже да уважи искане на страна за назначаване на тройна експертиза, направено при условията на чл.157, ал.2 ГПК/отм./ във вр. с §2, ал.1 ПЗР ГПК и свързано с доказване на направени от тази страна твърдения. На първо място по съображения, че така поставения въпрос по същество изразява поддържаната от касатора теза за наличие на противоречие между приети по делото заключения на вещи лица, която обаче не е била споделена от въззивния съд по съображения, че сочените експертни заключения не са били приети по делото /протоколни определения от 01.04.2009г. и от 26.04.2010г./, а доколкото обстоятелствата по делото са изяснени от приетите по делото експертизи /три единични и една тройна/ е прието, че искането за изслушване на нова експертиза е неоснователно. Така изразеното от въззивния съд становище съответства на трайно установената практика на съдилищата, вкл. по приложението на чл.157, ал.2 ГПК/отм./, според която само по себе си искането на спореща страна за допускане на експертиза не е достатъчно – преценката за необходимостта от изслушването на експертиза е на съда.
Даденото от въззивния съд разрешение на поставените въпроси съответства на трайно установената практика на ВКС, поради което следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение №3791/13.07.2017г. по в.гр.д.№417/2017г. по описа на Окръжен съд-Благоевград.
ОСЪЖДА ТПК „Н. У.“-с.Г. на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на Н. А. С. и Г. Б. С. сумата 500лв. /петстотин лева/, представляваща направените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: