О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 146
София, 07.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести март две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 478 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 120 от 07.11.2019 г. по в. гр. д. № 398/2019 г. на Варненския апелативен съд е потвърдено решение № 533/25.04.2019 г. по гр. д. № 2733/2017 г. на Варненския окръжен съд, с което е уважен предявеният от Т. И. М. и Е. В. Б. срещу Г. Т. Б. иск по чл.108 ЗС – признато е за установено по отношение на ответника, че ищцата Т. М. е собственик на ПИ с идентификатор ….. по КК на [населено място], находящ се в с.о. „Т.“, местност „У. А.“, с площ от 750 кв. м., както и на 5/6 ид.части от построената в имота двуетажна сграда с идентификатор ….., а ищецът Е. Б. е собственик на останалата 1/6 ид. част от същата сграда, като ответникът е осъден да предаде на ищците владението на описания имот.
Въззивният съд е приел, че ищцата Т. М. е изключителен собственик на процесното дворно място. По време на втория ? брак с А. М. в имота е построена процесната сграда. Строителството е започнало през 1994 г. и е завършено в груб строеж през 1996 г., а през 2004 г. е узаконено на нейно име. През 2003 г. е починал А. М., като негови наследници са преживялата му съпруга Т. М. и вторият ищец Е. Б., негов племенник.
Прието е, че процесната сграда е строена от семейство Мънгови за нуждите на дъщерята на ищцата Е. П. и нейния син. Според свидетелката Д., на която съдът е дал вяра, средствата за строителството са осигурени от продажбата на два апартамента на М. в [населено място], [улица], а организацията на строителните дейности е извършвана от А. М.. Участието на ответника Г. Б., с когото дъщерята Е. П. съжителствала на съпружески начала, било спорадично – помагал при пренасянето на строителни материали – кофражни платна, дъски, греди. Това участие е установено от свидетеля Н., който е ходил два-три пъти по молба на Б. да натоварят строителните материали. Свидетелят обаче не установява Б. да е давал средства за строителството. Прието е, че след завършване на сградата в нея първоначално се нанесла да живее Е. П. със сина си, а по-късно там се установил и ответникът Г. Б.. Е. и Г. живели заедно в сградата до началото на 2015 г., когато Е. починала, а след това ответникът продължил да живее сам в тази сграда. Съдът не се е доверил на показанията на свидетеля В., като е отчел обстоятелството, че той от 19 г. живее в съседство с процесния имот и поради това добре познава ответника, а същевременно познава бегло ищцата и дори не е забелязал, че тя живее в по-малката вила в същото дворно място, построена преди процесната сграда. Прието е, че показанията на свидетелката Д. са най-подробни, основани са на лични впечатления, а по основните факти не са в противоречие с показанията на другите свидетели. Прието е за недоказано твърдението на ответника, че е построил сградата изцяло с лични средства, с изричното съгласие на ищцата, която е съсобственик на мястото. Представените от него касови ордери за закупени строителни материали не са достатъчни да обосноват тезата му, още повече, че те не удостоверяват заплащане с лични средства.
При тези данни от правна страна съдът е приел, че процесната сграда е придобита в съпружеска имуществена общност от Т. и А. М., а след смъртта на последния съсобственици на сградата са Т. М. и Е. Б., при квоти 5/6 за Т. и 1/6 за Е..
Съдът е счел за неоснователни възраженията на ответника Г. Б., че е придобил сградата по давност, евентуално – че има право на задържане до заплащане на сумата от 78 000 лв., представляваща цена на извършени от него подобрения в имота. Оборването на презумпцията по чл.69 ЗС успешно е проведено чрез установяване на факта, че ответникът е бил допуснат в сградата две години след завършването ?, заживявайки на семейни начала с дъщерята на ищцата, за чиито нужди тя е била построена. Индиция, че ответникът не се е чувствал собственик, е обстоятелството, че е подготвил документите за узаконяване на сградата на името на ищцата и ги е предал на нея. Узаконяването е станало през 2004 г. и до този момент той не е манифестирал намерение за своене на сградата. Дори фактическата власт да е установена като държане, за да настъпи ефекта на давността е необходимо в един по-късен момент промяната в намерението да е демонстрирана по начин, който да стане достояние на всекиго и в частност – на собственика. Не могат да се възприемат като намерение за своене действията по управление на имота. След 2004 г. до смъртта на Е. П. през 2015 г. фактическата власт на ответника също е имала характеристиката на държане. Едва след нейната смърт и още повече – след 11.11.2015 г., когато му е връчена нотариална покана да напусне имота, ответникът е дал външна проява на намерението да владее за себе си, но до датата на завеждане на иска на 18.12.2018 г. не е изтекъл предвиденият в закона 10-годишен давностен срок. Неоснователно е и евентуалното възражение за право на задържане до заплащане стойността на подобренията. През периода 1996 г. – 2015 г. ответникът е имал качеството на държател на имота, затова той не се ползва от защитата по чл.72, ал.3 ЗС.
Касационна жалба срещу въззивното решение в частта за жилищната сграда е подадена от ответника Г. Б..
Жалбоподателят поддържа, че съдът неправилно е преценил събраните доказателства. Единствено свидетелката Д. е установила, че строителството на сградата е станало със средства на семейство Мънгови, но нейните показания не съвпадат с останалите доказателства по делото. Пренебрегнати са показанията на свидетеля Н., който има преки впечатления от проектирането и изграждането на сградата, тъй като е присъствал на разговори между жалбоподателя и лицето, което се е занимавало със строителството. Превратно са тълкувани и показанията на втория свидетел – В.. Освен това – всички писмени доказателства за строителството са представени от жалбоподателя, а не от ищците. Тези доказателства са обсъдени фрагментарно и лаконично, без да се прецени доказателствената им стойност за факта на намерението да се свои. От всички доказателства по делото се установявало, че строителството е извършено от жалбоподателя, със съгласието на М., които не са се противопоставяли на това до смъртта на Е. П.. В изложението към жалбата се поддържат съответно основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите:
1. Дължи ли въззивният съд обсъждане и произнасяне по оплакванията в жалбата, че първоинстанционният съд не е анализирал доказателства, допуснати и събрани в първоинстанционното производство и при това оплакване какво следва да съдържат мотивите на въззивното решение по съществото на правния спор;
2. Допустими ли са за доказването и относими ли са към правните изводи за наличие на намерение за своене с оглед придобиване по давност на сграда, построена в чужд поземлен имот или за извършване на разходите по строителството следните обстоятелства:
-документи за извършени разходи и фактури за материали и обзавеждане, които са в държане единствено на лицето, което претендира придобиването по давност;
– собственикът на земята не притежава и не държи документи за извършени разходи;
– лицето, което претендира извършването на разходите, познава в подробности структурата на сградата и инсталациите в нея; срещу него са издавани наказателни постановления за нарушаване на законови изисквания във връзка с поставяне на инсталации в сградата; това лице има документи, обективиращи или индициращи наличие на договорни или преддоговорни отношения във връзка със строителството, а собственикът на земята не притежава и не държи такива документи.
Ответниците в производството Т. И. М. и Е. В. Б. оспорват жалбата. Считат, че не са налице основания за допускането ? до разглеждане по същество от ВКС, както и че жалбата е неоснователна. Позовават се на обстоятелството, че през 2004 г. жалбоподателят е подготвил документи за узаконяване на сградата на името на Т., с което е признал правото ? на собственост. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Налице е поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първия въпрос в касационната жалба, който в обобщен вид се състои в това какви са задълженията на въззивния съд във връзка с обсъждане на доказателствата по делото. Въпросът е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като в обжалваното въззивно решение има само едно изречение за писмените доказателства, представени от ответника и никакво обсъждане на данните по приетите експертизи. Не е направена съвкупна преценка на всички доказателства по делото във връзка с направеното възражение на ответника за придобивна давност върху сградата и данните, че той е живял в нея заедно с дъщерята на ищцата Т. М., като този подход противоречи на практиката на ВКС, включително и на посочените от жалбоподателя решение № 382 от 21.01.2016 г. по гр. д. № 2056/2015 г. на IV-то г.о.; решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на IV-то г.о. и цитираната в тях практика.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 120 от 07.11.2019 г. по в. гр. д. № 398/2019 г. на Варненския апелативен съд в обжалваната част, с която Г. Б. е осъден на основание чл.108 ЗС да предаде на Т. М. 5/6 ид. части и на Е. Б. – 1/6 ид. част от двуетажна жилищна сграда, съставляваща ПИ с идентификатор ….. по КК на [населено място], изградена в ПИ с идентификатор ….., находящ се в с.о. „Т.“, местност „У. А.“, с площ от 750 кв. м.
УКАЗВА на жалбоподателя в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 502 лв. и в същия срок да представи по делото доказателства за внасяне на таксата, в противен случай жалбата ще бъде върната.
Делото да се докладва за насрочване след представяне на доказателства за внесена държавна такса.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: