7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 145
София, 27.03.2018 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори март през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 3863 от 2017 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№20256/11.07.2017г., подадена от С. Н. П. и Й. М. П., двамата от [населено място], срещу решение №828/29.05.2017г., постановено от Варненския окръжен съд, Гражданско отделение по в.гр.д.№555/2017г., с което решението на първоинстаниционния съд е отменено и вместо това е прието за установено по отношение на С. Н. П. и Й. М. П., че Р. П. С. е собственик на 1/3 ид.част от реални части от поземлени имоти с идентификатори №№54145.508.663 и 54145.508.664, индивидуализирани на приподписаната от съда скица на л.142 с червен контур, с обща площ на двете части 642кв.м., на основание наследяване от Р. К. И. и реституция с решение №14631/26.02.2014г. на ОСЗ-А. и С. Н. П. и Й. М. П. са осъдени да й предадат владението на така описаните реални части, като им е признато право на задържане до заплащане на сумата от 2132.38лв., представляваща увеличената стойност на процесния имот в резултат на извършени от тях подобрения – навес с площ от 13кв.м., изграден през 1999г. и трайни насаждения /асма, лоза и овощни дървета/ на основание чл.72, ал.3 ЗС.
В изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК /в редакцията на ГПК, действаща към момента на подаване на касационната жалба/. Излагат се съображения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса какви са възможните оспорвания и възражения, които ответникът по предявен ревандикационен иск може да прави в хипотеза, при която се иска предаване на владение върху имот, собствеността върху който се възстановява по реда на ЗСПЗЗ, във връзка с което се поставя и въпросът необходимо ли е при спор за собственост към настоящия момент да се установява дали наследодателят на ползващите се от решението на ОСЗ лица е притежавал имота към момента на внасянето му в ТКЗС. Твърдят, че в настоящия случай в производството пред първоинстанционния съд са направили възражение за нищожност на решението на ОСЗ, по което първоинстанционният съд се е произнесъл, като считат, че и въззивният съд дължи произнасяне по това възражение, което считат за допустимо в настоящия процес. Поддържат, че в нарушение на разпоредбата на чл.195 ГПК съдът не е упражнил правомощията си да възложи допълнителна задача на вещото лице да проследи статута на процесния имот към момента на обобществяването му /след 1945г./, доколко територията на м.“К. йол“ е имала селищен или земеделски характер, като се съобрази с н.а.№186/1964г., в който процесният имот е описан като овощна градина и наследодателят Р. К. е посочен като един от съседите му.
Поддържат, че е налице основание за допускане на касационно обжалване и по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК / в редакцията към момента на подаване на касационната жалба/ по въпроса за допустимите възражения по иск за ревандикация на възстановен по ЗСПЗЗ земеделски имот от ответник, който упражнява фактическа власт на основание договор за наем и твърди, че е придобил имота по давност с начало на владението от влизане в сила на ЗСПЗЗ, но не заявява свои права към момента на обобществяването на земята.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба Р. П. С. изразява становище, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски по приложен към отговора списък.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:
Р. П. С. е предявила срещу С. Н. П. и Й. М. П. иск за предаване владението върху 1/3 ид.част от недвижими имоти с твърдението, че е един от наследниците на Р. К. И., като след проведена процедура и въз основа на издадени удостоверения по чл.13 ППЗСПЗЗ с решение №14631/26.02.2014г. на ОСЗ-А. на наследниците на Р. К. е възстановено правото на собственост върху незастроената част от имот пл.№89, части от който са включени в имоти с идентификатори 54145.508.663 и 54145.508.664, които се владеят от ответниците.
Оспорвайки така предявения иск, ответниците са навели доводи, че наследодателят Р. И. не е бил собственик на процесната реална част от заявения за възстановяване имот, че липсва идентичност между притежавания от него имот и възстановения такъв, че са налице пречки за възстановяване на собствеността предвид извършеното в имота застрояване. Тезата на ответниците се основава на твърдението, че процесните реални части са част от имот, собственост на Д. И., брат на Р. И., като двамата братя са притежавали съседни имоти, имотът на Д. И. не е бил внасян в ТКЗС и същият го е продал на бащата на С. П., който от 1964г. го е владял, а впоследствие и застроил и през 1977г. /н.а.№76/1977г./ е признат за собственик по давност и през 1989г. /н.а.№182/1989г./ е продал имота на С. П. по време на брака му с Й. П..
С обжалваното решение е прието, че предявеният по реда на чл.108 ЗС от Р. П. С. иск е основателен.
Прието е, че Р. П. С. е сред наследниците по закон на Р. К. И., починал на 03.05.1972г., с квота в наследството от 1/3 ид.част, като с решение №1463126.02.2014г. на ОСЗ-А., постановено по чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ вр. чл.18з, ал.1 ППЗСПЗЗ в полза на наследниците на Р. И. е признато право на собственост върху нива от 1.805 дка, находяща се в строителните граници на [населено място], м.“К. йол“ и е възстановена собствеността върху 1.447 дка от тази нива с посочване, че възстановената част съгласно удостоверение №161/28.06.2013г. и скица на [община], включва 484кв.м. от имот №98, 199кв.м. от имот №99, 286кв.м. от имот №419 и 478кв.м. от имот №101.
Взето е предвид обстоятелството, че посочените в решението на ОСЗ удостоверение и скица са издадени на основание чл.13, ал.5 и 6 ППЗСПЗЗ и съгласно тях заявеният за възстановяване имот не е отразен в кадастралната карта на землището, но по помощния план по чл.13а, ал.1 ППЗСПЗЗ имотът е отразен с пл.№89 и с площ от 1995кв.м., записан в списъка на бившите собственици на Р. К. И., като част от този имот попада в имот с №101, записан на С. П. и Й. П..
Въз основа на заключението на изслушаните по делото основна и допълнителна експертизи на в.л.Цв. А. е прието за установено, че към настоящия момент ПИ с №101 е заснет в КК като два самостоятелни имота с идентификатори 54145.508.663 и 54145.508.664. Прието е също така, че С. П. и Й. П. владеят ПИ №101, респ. съответните му към настоящия момент ПИ 663 и ПИ 664 и претендират право на собственост върху тези имоти на основание извършена през 1989г. покупко-продажба от Н. С. П., който е придобил имота през 1957г. от Д. И., а в условията на евентуалност навеждат като придобивно основание давностно владение, осъществявано необезпокоявано от закупуването на имота до настоящия момент, вкл. чрез присъединяване владението на праводателя.
Взето е предвид обстоятелството, че през 1964г. /н.а.№186, том IX, дело №3254/1964г./ Д. К. И. е признат за собственик на основание давностно владение на недвижим имот-овощна градина в землището на [населено място], м.“К. йол“, с площ от 1 дка и граници: шосе, С., Р. К. и път, като е прието за безспорно между страните, че Д. К. И. е брат на наследодателя на ищцата Р. К..
Взето е предвид също така, че през 1977г. /н.а.№76, том VI, дело №3135/1977г./ Н. С. П. е признат за собственик по давност на имот, находящ се в землището на [населено място] и представляващ вилно място с площ от 1000кв.м., съставляващо парцел Х, пл.№44 в кв.6, ведно с построената в него вила и при граници: К. Р., П. Р. и от две страни път, а впоследствие е признат за собственик и на 370кв.м. от имот пл.№45, придадени по регулация към парцел Х /н.а.№182/1989г./, който имот през 1989г. /н.а.№32, том Х, дело 2981/2989г./ Н. П. и съпругата му Р. П. са продали на сина си С. П. по време на брака му с Й. П. и на който имот съответства ПИ 101 по КК с площ от 1847кв.м., респ. обособените в неговите граници ПИ 663 и ПИ 664.
Въз основа на събраните по делото доказателства е прието също така, че в разписния лист към РП от 1964г. имоти с пл.№№ 43 и 44, за които са отредени парцели XI-43 и X-44 първоначално са били записани като собствени на ТКЗС, впоследствие пл.№43 е записан на името на Р. К. И., след което на К. К., П. И., К. К. /деца на Р. И./ и на Н. Й., а след вписването на ТКЗС за имот с пл.№44 в разписния лист като собственици са вписвани Д. К. И. /наследници/, след което Н. С. П..
Посочено е, че по делото са приети като доказателства уведомление и протокол №74/1973г. на комисия по §13 ПОИНД за оценка на имот Х-44 и извършените в него подобрения във връзка с извършено отчуждаване на основание Разпореждане на МС №93/10.05.1973г., но при извършената проверка в [община] вещото лице не е открило данни за заплащане на обезщетение, респ. отчуждителна преписка за имота.
Прието е, че заявеният за възстановяване от наследниците на Р. К. И. имот, предмет на решение №14631/26.02.2014г. на ОСЗ-А., попада в строителните граници на урбанизирана територия /вилна зона К./, като процесните реални части от ПИ 663 и ПИ 664 съставляват възстановената с решението незастроена част от УПИ Х-44, определена с издадените по реда на чл.13 ППЗСПЗЗ удостоверение и скица. С оглед на това е прието, че решението на ОСЗ е валидно, издадено при спазване изискванията на чл.13, ал.4, 5 и 6 ППЗСПЗЗ и легитимира лицата-адресати като собственици на възстановения с него имот.
Взето е предвид обстоятелството, че С. П. и Й. П. не заявяват права върху бивш имот пл.№89 към момента на кооперирането му, нито се явяват частни правоприемници на лице, претендиращо права към този момент, както и че по делото не са представени доказателства за извършено в полза на праводателя им Н. П. в изискуемата се от закона форма разпореждане с описания в н.а.№186/1964г. имот от Д. К. И.. С оглед на това е прието, че С. П. и Й. П. не са легитимирани да оспорват материалната законосъобразност на реституционното решение с възражения относно правото на собственост на Р. И. към момента на кооперирането, нито идентичността на заявения за възстановяване имот с възстановения – техният праводател Н. П. се легитимира с нотариален акт, съставен по реда на обстоятелствената проверка.
Изложени са съображения, че в настоящия случай защитата срещу вещноправните последици на решението на ОСЗ може да бъде основана само на възражения срещу валидността му /възражения за нищожност/, както и на доводи за наличие на пречки за възстановяване на собствеността по смисъла на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ, каквито по делото не са наведени.
Обсъдени са обаче останалите доводи за липса на предпоставки за възстановяване правото на собственост върху процесните имоти по реда на ЗСПЗЗ, като е прието, че изводите за наличието на тези предпоставки не се опровергават от проведеното от С. П. и Й. П. насрещно доказване, тъй като не е установено процесната част да е била част от имот на Д. И., невнасян в ТКЗС, респ. същият да е бил продаден, дори с неформален акт, на техния праводател Н. П. – съгласно заключението на вещото лице имот пл.№44, за който е отреден парцел Х-44 и за който се твърди, че е бил собственост на Д. И., в разписния лист към плана е записан като имот на ТКЗС. Поради това е прието, че по отношение процесните реални части С. П. и Й. П. не разполагат с противопоставими на Р. С. права, а наред с това и на основание чл.86 ЗС /ред. До 1990г./ процесните реални части от ПИ 663 и ПИ 664 не са могли да се придобиват по давност – същите са били част от имот, внесен в ТКЗС, а впоследствие отчужден по силата на Р. 93/1973г., с оглед на което е прието, че към 1989г. праводателят Н. П. не е бил собственик на тази част въз основа на давностно владение и извършеното от него разпореждане не е породило вещно-правен ефект.
Изложени са също и съображения, че не е налице и изтекла в полза на С. П. и Й. П. придобивна давност, тъй като на основание чл.5, ал.2 ЗВСОНИ изтеклата до 22.11.1997г. давност не се зачита, а такава не тече и до приключване на реституционното производство. И доколкото в настоящия случай реституционното решение в полза на наследниците на Р. И. е постановено на 26.02.2014г., то е прието, че това е най-ранният момент, от който може да им бъде противопоставено възражение за давност и към датата на предявяване на иска /29.01.2015г./ изискуемият се давностен срок по чл.79, ал.2 ЗС не е изтекъл.
С оглед така изложените от въззивния съд съображения не може да се приеме наличие на основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси. В съответствие с практиката на ВКС /решение №885/13.12.2010г. по гр.д.№1468/2009г., Първо ГО на ВКС; решение №161/29.07.2014г. по гр.д.№6153/2013г. на Първо ГО на ВКС; решение №101/02.04.2014г. по гр.д.№7301/2013г. на Първо ГО на ВКС; решение №332/15.11.2011г. по гр.д.№698/2010г. на Първо ГО на ВКС; решение №206/03.01.2018г. по гр.д.№380/2017г. на Първо ГО на ВКС/ въззивният съд е приел, че при спор за принадлежността на правото на собственост към настоящия момент върху имот, възстановен по реда на ЗСПЗЗ, когато оспорващата страна не основава правата си на твърдение за притежаване на права върху имота преди образуване на ТКЗС, възраженията й основани на неустановеност на правото на собственост върху този имот към момента на обобществяването са недопустими. В съответствие с практиката на ВКС /решение №152/10.01.2018г. по гр.д.№51/2017г. на Първо ГО на ВКС; решение №15/25.01.2011г. по гр.д.№1302/2009г. на Първо ГО на ВКС/ е прието също така, че в подобна хипотеза за допустими единствено възражения за нищожност на решението за възстановяване на собствеността, като тези възражения са и обсъдени и е прието, че не са доказани – за недоказано е прието процесната част да е била част от имот на Д. И., невнасян в ТКЗС, респ. същият да е бил продаден, дори с неформален акт, на техния праводател Н. П. – съгласно заключението на вещото лице имот пл.№44, за който е отреден парцел Х-44 и за който се твърди, че е бил собственост на Д. И., в разписния лист към плана е записан като имот на ТКЗС.
Същите съображения са изложени и в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №336/17.01.2012г. по гр.д.№1121/2010г. на Първо ГО на ВКС като е прието, че по аргумент за по-силното основание същото разрешение следва да се приложи и когато ответникът не противопоставя права на ползувател,а твърди,че владее имота по договор за наем и е придобил собствеността по давност с начало на владението от влизане в сила на ЗСПЗЗ. В този случай оспорването на предпоставките за реституция по ЗСПЗЗ не е допустима защита срещу иск за защита собствеността на възстановена земеделска земя. Тази трайно установена съдебна практика обосновава липса на основание за допускане на касационно обжалване и по втория, поставен от касаторите въпрос.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение №828/29.05.2017г. по в.гр.д.№555/2017г. по описа на Варненския окръжен съд, Гражданско отделение.
ОСЪЖДА С. Н. П. и Й. М. П. на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплатят на Р. П. С. сумата 880лв. /осемстотин и осемдесет лева/, представляваща направените по делото разноски /платено адвокатско възнаграждение/.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: