7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 250
София, 20.11.2018 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 1377 от 2018 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№688/19.01.2018г., подадена от А. Б., действащ като [фирма] чрез процесуалния му представител юрисконсулт И. П. П., срещу решение №471/23.11.2017г., постановено от Окръжен съд-Велико Търново по в.гр.д.№512/2017г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от А. Б., действащ като [фирма], иск за признаване за установено по отношение на Ю. Р. П., че А. Б., действащ като [фирма] е собственик на недвижими имоти, находящи се в [населено място], [улица], ет.1, а именно гараж №4 с площ от 22кв.м. и гараж №5 с площ от 22 кв.м., находящи се в северната част на едноетажна сграда, построена в УПИ X.-4071 в кв.82 по ПУП на [населено място], представляващи един самостоятелен обект в сграда с идентификатор 65766702.4072.1.11, разположена в ПИ с идентификатор 65766.702.4072, както и предявеният от А. Б., действащ като [фирма] срещу К. С. Б. по реда на чл.108 ЗС иск за предаване владението на двата гаража.
В изложението към подадената от А. Б., действащ като [фирма] касационна жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК /първа и трета хипотеза/ в редакцията на процесуалния закон към момента на подаване на касационната жалба, тъй като обжалваното решение е вероятно нищожно и очевидно неправилно. Касаторът обосновава твърдението си за очевидна неправилност на обжалваното решение с доводи, че:
-решението е постановено от незаконен състав на въззивния съд
-в пълно противоречие със събраните по делото доказателства
-грубо погазване на процесуалния закон, относимо към процесуалните правила, обуславящи неговата защита и представителство пред въззивния съд.
Поддържа, че за целия период от подаване на въззивната жалба до постановяване на обжалваното решение въззивният съд е проявил груб субективизъм и тенденциозна пристрастност както при администриране на въззивната жалба и отказ да се уважи искане за отвод на съдебния състав, така и при отказа да бъдат събрани и ценени вече допуснати доказателства.
Според касатора в основата на вероятната нищожност на обжалваното решение стои родството на съдия И. Д. от Втори състав на ГО на ОС-Велико Търново спрямо съдия А. Д., постановила решението на първоинстанционния съд, както и отказът на съдия М. П. да уважи искане за отвод /доколкото съдия П. е участвала в разглеждането на частна жалба по в.ч.гр.д.№370/2016г./.
Касаторът поставя и въпроси, свързани с начина, по който е извършено определянето на съдията-докладчик по делото като твърди, че извършените в тази насока действия подхранват основателно съмнение за целенасочено разпределение на въззивната жалба тъкмо по този ред. Счита за обосноваващ наличие на основание за допускане на касационно обжалване и отказът да бъде разпитана като свидетел И. Г., чиито показания определя като имащи съществено значение за правилното решаване на спора предвид установените противоречия между свидетелските показания на А. Н. Г. и А. Т. А., свидетелствали при обстоятелствената проверка по издаване на н.а.№197/01.04.2013г.
Според касатора наличие на основание за допускане на касационно обжалване обосновава и отказът на съдебния състав да уважи отправено от него чрез обявения служебен електронен адрес на съда електронно известие в 09.55 часа, потвърдено и по стационарен телефон, за възникнало непреодолимо обстоятелство, поставящо процесуалния му представител в невъзможност да се яви и представлява доверителя си.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба Ю. Р. П. и К. С. Б., чрез процесуалния си представител адв.Б. С. Г. от АК-Велико Т., изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендират присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:
А. Б., действащ като [фирма] е предявил срещу Ю. Р. П. иск за признаване за установено по, че А. Б., действащ като [фирма] е собственик на недвижими имоти, находящи се в [населено място], [улица], ет.1, а именно гараж №4 с площ от 22кв.м. и гараж №5 с площ от 22 кв.м., находящи се в северната част на едноетажна сграда, построена в УПИ X.-4071 в кв.82 по ПУП на [населено място], представляващи един самостоятелен обект в сграда с идентификатор 65766702.4072.1.11, разположена в ПИ с идентификатор 65766.702.4072. По реда на чл.108 ЗС срещу К. С. Б. е предявен иск за предаване владението на двата гаража.
С обжалваното решение е прието, че така предявените искове са неоснователни.
По реда на чл.272 въззивният съд е извършил препращане към установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, както следва:
Прието е, че на 26.09.2000г. и 27.02.2001г. между А. Б., действащ като [фирма] в качеството му на продавач и Ю. Р. П. в качеството му на купувач, са сключени два предварителни договора за покупко-продажба на гараж №5 и гараж №4, като купувачът е заплатил изцяло в брой в деня на сключване на договорите уговорената цена и в договорите е посочено, че продавачът предавал владението. Взето е предвид обстоятелството, че с нотариален акт №197, том I, рег.№1494, съставен по н.д.№130/2013г., Ю. Р. П. е признат за собственик на двата гаража, след което с решение №43/14.03.2014г., постановено по гр.д.№808/2013г. на СвРС е обявен за окончателен предварителния договор, сключен на 08.04.2013г., с който Ю. Р. П. в качеството си на продавач, е обещал да прехвърли чрез покупко-продажба на К. С. Б. правото на собственост върху гараж №4 и гараж №5. Обсъдени са показанията на разпитаните по делото свидетели П. П. П., Л. П. Д. и К. Л. Л., които са заявили, че гаражите са ползвани от П., за да ремонтира коли, тъй като е автомонтьор, че е купил гаражите и не знаят някой да е предявявал претенции към тези гаражи, поради което считат Ю. П. за собственик. Обсъдени са и показанията на св.В. Г., Н. Г., А. Г. и А. А., включително казаното от св.А., че си спомня кога е бил при нотариус Г. и с кого, какви са били питанията на нотариуса, както и известните му обстоятелства около сключването на предварителните договори и последващите това събития. Взето е предвид изявлението на А. Б., направено по реда на чл.176 ГПК, че е получил сумите по предварителните договори и че е предал ключовете от двата имота на Ю. П. в момента на подписването на договорите.
Въз основа на така установената фактическа обстановка по реда на чл.272 ГПК въззивният съд е възприел и мотивите на първоинстанционния съд относно основателността на двата предявени иска както следва:
Прието е, че Ю. П. е установил фактическа власт върху двата гаража при сключването на предварителните договори и е владял гаражите като свои явно, необезпокоявано и непрекъснато от този момент, като за периода от 2000-2001г. и към настоящия момент само той и членовете на семейството му са осъществявали фактическата власт; налице е и позоваване на изтеклата придобивна давност от страна на Ю. П. чрез снабдяване с нотариален акт по обстоятелствена проверка, с оглед на което е прието, че към 01.04.2013г. /датата на съставяне на констативен нотариален акт №130/, след като е владял имотите повече от 10 години, Ю. П. е придобил собствеността по давност. Прието е, че изпращането на нотариална покана от А. Б. не прекъсва придобивната давност, доколкото представлява предявяване на извънсъдебна претенция, която не смущава владението.
За неоснователно е прието оплакването, че доказателствата не са преценени поотделно и в тяхната съвкупност. Изложени са съображения, че всяка от страните е следвало да докаже твърденията си като наведе доказателства, които да установят фактите, относими към повдигнатия правен спор. Посочено е, че в случая релевантни за спора са въпросите дали А. Б. притежава правото на собственост върху процесните имоти; придобил ли е правото на собственост върху тези имоти ответника П. по силата на изтекла придобивна давност /като това означава да е установил владение върху имотите, да го е упражнявал непрекъснато, явно, необезпокоявано и с намерение да ги свои в продължение на 10 години, доколкото не се твърди да е бил добросъвестен владелец/; придобила ли е ответницата Б. правото на собственост върху имотите от собственик и владее ли същите с основание, като е прието, че само доказателствата, представени с цел установяване на тези факти, следва да бъдат взети предвид от съда и обсъдени.
Възраженията относно съдебното минало на свидетеля Л. Д. и отношенията на свидетеля Г. с лице, нямащо връзка с настоящето дело, въззивният съд е приел за неоснователни по съображения, че фактът, че едно лице е реабилитирано, не може да даде основание на съда да приеме дадени от това лице показания за недостоверни, още повече, че реабилитацията заличава последиците от осъждането, а връзките на един свидетел с лице, което няма отношение към делото, не обосновават извод за предубеденост на този свидетел.
Изложени са съображения, че не се установява противоречие в показанията на свидетелите Г., А. и Г., доколкото това, че св.Г. не е наясно с това какво представлява придобивната давност, не означава, че той с показанията си не е могъл да установи факти, сочещи придобиването на имотите от страна на ответника П.. Изложени са и съображения за естеството на въпросите, задавани от нотариуса на св.А., като същите са квалифицирани като въпроси, относими към проверката, която нотариусът извършва, когато е сезиран с искане за издаване на констативен нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот. Изрично е отбелязано, че никой от разпитаните по делото свидетели не установява факти, обратни на тези, че от 2001г. ответникът П. стопанисва двата гаража и демонстрира собственическо поведение по отношение на тях, с оглед на което е прието, че възражението, че част от свидетелите са в изострени отношения с ищеца, дори и да е вярно, не може да доведе до извод, че фактите по делото не са доказани, още повече, че и самият ищец е заявил по реда на чл.176 ГПК, че е получил пълните суми по двата предварителни договора и е предал на ответника П. ключовете от двата имота в момента на подписване на договорите, т.е. че владението е било предадено доброволно от ищеца на ответника с очевидното съзнание и явното намерение да продаде имотите на П.. С оглед на това е прието, че ответникът П. е придобил по силата на изтекла придобивна давност двата процесни гаража с изтичането на 10 години от момента, в който е придобил владението и констатациите на нотариуса, издал процесния констативен нотариален акт, с който пътов е признат за собственик на имотите, съответства на фактическата действителност.
Така изложените от съда общи съображения досежно предпоставките за придобиване по давност на право на собственост върху недвижим имот и за начина на тяхното доказване съответстват изцяло на трайно установената и непротиворечива практика на ВКС /решение №8/23.01.2012г. по гр.д.№138/2011г. на І ГО на ВКС; решение №520/05.08.2010г. по гр.д.№1070/2009г. на І ГО на ВКС/.
В съответствие с трайно установената и непротиворечива практика на тричленни състави на ГК на ВКС са и изложените от въззивния съд съображения досежно естеството на фактическата власт, получена от купувача при сключване на предварителния договор за покупко-продажба и за възможността въз основа на така установена фактическа власт правото на собственост върху имотите да бъде придобито по давност / решение №520/05.08.2010г. по гр.д.№1070/2009г. на І ГО на ВКС; решение №503/08.07.2005г. по гр.д.№195/2005г. по описа на ВКС,І ГО/.
Квалифицирането на нотариалната покана като действие, което не прекъсва придобивната давност също съответства на практиката на ВКС /решение №39/25.04.2016г. по гр.д.№3611/2015г., Второ ГО на ВКС; решение №330/28.11.2011г. по гр.д.№1519/2010г. по описа на ВКС, Второ ГО; решение №92/21.06.2013г. по гр.д.№327/2012г. по описа на ВКС, Второ ГО и решение №170/11.04.2012г. по гр.д.№961/2011г. по описа на ВКС, Първо ГО/.
Съображенията на въззивния съд, касаещи допускането на свидетеля Г. до разпит пред въззивната инстанция, изложени в протоколно определение от проведеното на 23.10.2017г. открито съдебно заседание, също съответстват на трайно установената практика на съдилищата по приложението на чл.169 ГПК в хипотези, при които са налице затруднения в призоваването на допуснат свидетел.
В съответствие с константната съдебна практика са и съображенията на въззивния съд да остави без уважение исканията за отвод на съдия, участвал при разглеждането на подадена от същата страна частна жалба, която е била уважена и чийто предмет не е бил свързан със съществото на правния спор. В този смисъл е и практиката на ВКС, според която основанията за отвод, посочени в чл.22, т.1, т.2, т.3, т.4 и т.6 ГПК, предполагат наличие на личен имуществен или неимуществен интерес от изхода на делото, а не професионалното становище на съдията по казуса, което е било формирано вече по друго дело. Това изразено професионално становище не води до съмнение в неговото безпристрастие и не е пречка да разгледа делото и да постанови решение. Не съществува законова забрана съдия да разгледа няколко различни дела между едни и същи страни и не следва да се приема, че по този начин се създават съмнения в безпристрастността на съдията. Разпоредбата на чл.22, ал.1, т.5 ГПК забранява участието по делото като съдия само на лице, което е взело участие при решаването на делото в друга инстанция /определение №313/04.05.2018г. по гр.д.№203/2018г. на Трето ГО на ВКС/.
Трайна и последователна е и практиката на съдилищата, че пречка за даване ход на делото по смисъла на чл.142, ал.2 ГПК е наличието на неотстранимо препятствие за явяване както за страната, така и за нейния пълномощник, каквато хипотеза в случая не се поддържа да е налице.
С оглед така изложените съображения следва да се приеме, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК.
С оглед изхода на спора в полза на всеки един от ответниците по касационна жалба следва да бъдат присъдени по 400лв., представляващи направените по делото разноски.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение №471/23.11.2017г., постановено от Окръжен съд-Велико Търново по в.гр.д.№512/2017г. по подадената от А. Б., действащ като ЕТ“Алиас-68-А. Б. касационна жалба.
ОСЪЖДА А. А. Б. от [населено място], [улица], ЕГН [ЕГН] на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на Ю. Р. П. от [населено място], [улица], ЕГН [ЕГН] и на К. С. Б. от [населено място], [улица], ЕГН [ЕГН] по 400лв./четиристотин лева/ на всеки един от тях, представляващи направените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: