1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 440
София, 01.10.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 828 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 1604 от 02.11.2017 г. по в. гр. д. № 1445/2017 г. на Варненския окръжен съд е потвърдено решение № 1795 от 03.05.2017 г. по гр. д. № 15655/2016 г. на Варненския районен съд, с което е уважен предявеният от Е. С. А. срещу А. С. А. иск по чл.108 ЗС – признато е за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на избено помещение с площ от 31,50 кв. м., представляващо принадлежност към апартамент № 4 с идентификатор 10135.2560.7.9.4, находящ се в [населено място], [улица] ответникът е осъден да предаде на ищеца владението на мазето.
Въззивният съд е приел, че по силата на договор за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт от 2010 г., ищецът е собственик на апартамента, към който е принадлежност процесното мазе. Прехвърлители са бабата и дядото на ищеца и ответника, които са си запазили пожизнено правото на ползване върху имота. Прехвърлителите са починали съответно през 2014 и 2015 г. След тяхната смърт ответникът упражнява фактическа власт върху мазето без правно основание. Дори да е вярно заявеното от него, че бабата и дядото са му отстъпили безвъзмездно мазето, за да го преустрои за живеене, той не е станал негов собственик и няма противопоставими права на ищеца, особено след смъртта на бившите собственици и погасяването на вещното им право на ползване. Прието е за неоснователно оплакването на ответника, развито във въззивната жалба, че предявеният иск е по чл.75 ЗС, а не по чл.108 ЗС. Съдът е изходил от съдържанието на исковата молба. Прието е също, че е доказана идентичността между процесното мазе и мазето, принадлежност към апартамента на ищеца. Липсата на площ в документа за собственост не е аргумент за липса на идентичност. И на последно място – прието е, че исковата молба е била редовна и затова първоинстанционният съд не е имал основание да дава на ответника срок за допълнителен отговор, в който да направи пропуснатото възражение за направени подобрения и право на задържане. Обстоятелството, че исковата молба не е била вписана и не е била придружена от актуална скица, не води до извод за неяснота на претенцията и не обуславя даването на допълнителен срок за отговор.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника.
Жалбоподателят счита, че въззивното решение е процесуално недопустимо, тъй като съдът се произнесъл по непредявен иск. Действителният иск бил по чл.75 ЗС, тъй като се претендирало предаване на владението на процесното мазе и не се спорело за собственост. Липсвал петитум, в който да се иска установяване на собствеността върху мазето. Решението било и неправилно. Едва в първото съдебно заседание били отстранени недостатъци на исковата молба, поради което съдът трябвало да даде на жалбоподателя допълнителен срок за отговор, в който той да предяви своите претенции за подобрения на стойност 11000 лв. и да направи възражение за право на задържане.
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да осигури правилното приложение на императивна материалноправна норма при положение, че във въззивната жалба е налице оплакване за нейното нарушаване в първоинстанционното решение;
2. Какъв е кръгът от обстоятелствата, които въззивният съд е длъжен да обсъди и задължен ли е да обсъди всички поставени във въззивната жалба въпроси, които имат отношение към спорния предмет.
Ответникът в производството Е. С. А. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, за което не е налице пречка за осъществяване на касационен контрол с оглед цената на иска.
Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Първият въпрос е неправилно поставен, тъй като реално е свързан с оплакването за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне по непредявен иск, а не с оплакване за неправилност поради нарушаване на императивна материалноправна норма.
Съставът на ВКС приема, че не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо. Съдът е бил сезиран с искова молба, в която ищецът твърди, че е собственик на апартамент, принадлежност към който е процесното избено помещение. Твърди, че след смъртта на своите праводатели, които са били със запазено право на ползване, като едноличен собственик на мазето, е уведомил ответника, че желае да го ползва. Твърди, че ответникът държи избеното помещение без правно основание и отказва да го освободи. Отправеното до съда искане е ответникът да бъде осъден да предаде владението на избеното помещение. Така заявените твърдения в исковата молба и формулираният петитум сочат на иск по чл.108 ЗС, какъвто е разгледан и от двете инстанции. Непълният петитум, в който не е изрично посочено, че ищецът иска установяване на собствеността върху мазето, не може да насочи, че се касае за друг иск, различен от чл.108 ЗС. Преди приемането на т. 2 А на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2016 г. на ОСГК на ВКС преобладаващата съдебна практика беше свързана с разбирането, че решението по чл.108 ЗС съдържа само един диспозитив – за предаване на владението, без това да означава, че искът е владелчески. По този начин се заявяваше и петитумът в исковите молби по чл.108 ЗС. В случая непрецизният петитум, който не е съобразен с приетото в тълкувателното решение, не създава неяснота относно това какъв иск е предявен. Искът по чл.75 от ЗС предполага твърдения на ищеца, че владението му върху вещта, продължило повече от 6 месеца, е било отнето от ответника. Такива твърдения в случая няма. Твърденията са за собственост на ищеца върху вещта, която ответникът държи без правно основание, а заявеният петитум – за осъждане на ответника да предаде владението на вещта. Разгледани в тяхната връзка, твърденията и петитума определят иска като вещен, по чл.108 ЗС, каквато е и дадената от съда квалификация.
По втория въпрос – за задължението на въззивния съд да обсъди всички оплаквания във въззивната жалба, не е налице противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС. Въззивният съд е изложил мотиви по всички оплаквания, с което се е съобразил с процесуалния закон и с практиката на ВКС по прилагането му. При искова молба, в която ясно е заявен иск по чл.108 ЗС, възможността на ответника да направи възражение за подобрения и право на задържане е до изтичането на срока за отговор на исковата молба. Този срок не е бил спазен. Първоинстанционният съд не е имал основание да даде на ответника допълнителен срок за отговор и именно това е решаващото съображение за въззивния съд да приеме, че е неоснователно оплакването в жалбата за допуснато процесуално нарушение на първата инстанция по този въпрос.
При този изход на делото в настоящата инстанция жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответника сторените разноски за касационното производство в размер на 1000 лв., съгласно приложения към отговора списък и копие от договор за правна защита и съдействие.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1604 от 02.11.2017 г. по в. гр. д. № 1445/2017 г. на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА А. С. А. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на Е. С. А. от [населено място], [улица], ап.4, сумата 1000 лв. разноски за производството по настоящото дело.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: